Войната на Бледа и Атила срещу Източната римска империя през 443 г.

Войната на Бледа и Атила срещу Източната римска империя през 443 г.

      През 442 г. българо-хуните и Византия спазвали мира. В същото време император Теодосий предприемал усилия за укрепване на границата по река Дунав и съсредоточаване на войски в близост до Константинопол за противодействие на нарастващите апетити на Бледа и Атила и срещу вероятните им бъдещи нашествия. Най-вероятно разузнаването на империята не е било в състояние да разкрие замисъла на вождовете Бледа и Атила с какви сили, кога и в кое направление ще е следващия удар.

      Марцелин Комит е отбелязал в хрониката си, че зимата през 443 г. по време на консулството на Флавий Максим на Запад и Флавий Патерий на Изток е била много сурова. Студа довел до смъртта на множество хора и животни. 1

     Независимо от последствията от суровите климатични условия, най-вероятно в началото на пролетта Бледа и Атила изпратили посланици в Константинопол. След като ги изслушал, император Теодосий отказал да предаде бегълците и да плати данъка определен от предходната кампания. В отговор, както е писал Приск, Атила: „в гнева си започнал да опустошава римската земя и разрушавайки няколко укрепления, приближил до големия и многолюден град Рациария”. 2, 3

     Действията на Атила и Бледа най-вероятно са били внимателно обмислени. Те отчели не само последствията от суровата зима, но и възможностите на Източната римска империя да им се противопостави с наличните си въоръжени сили, които били както следва:

     – граничните войски, след като първа Мизия престанала да съществува, оставала крайбрежна Дакия с водещия град Рациария. Дукса на Крайбрежна Дакия разполагал с: 9 конни полка с численост 4 500 конника; 6 спомагателни пехотни полка, една команда разузнавачи (exploratores), 11 легиона граничари и 2 речни флотилии с численост 17 500 пехотинеца или общо 22 000 воина.

    – полевата армия основно е разполагала с въоръжените формирования на магистрите на Илирик и Тракия с обща численост от 46 500 воина. Наличните отряди не са били съсредоточени в един район, а били дислоцирани по важни в тактическо отношение места. Допускам, че част от отрядите особено на магистъра на Тракия са били привлечени за участие в експедицията до о. Сицилия. Т.е. той не е разполагал с щатните около 24 500 воина. При вклиняване между Илирик и Тракия, както е протекла кампанията, войските на Атила и Бледа неминуемо са били заплашени от удари във фланг. Това изисквало наличие на предварително заделени отряди, които да противодействат на подобни действия.

      – числеността на завърналия се от Сицилия експедиционен корпус може само да се предполага. Допускам, че сред флота от 1100 кораба, превозили войските са преобладавали корабите тип либурна. Най-вероятно флота не е бил само от бойни кораби, а попълнен с търговски и транспортни. Въпреки това за основа ще използвам данните, че на 20 либурни от средна големина се натоварвала една кохорта от 600 воина. При такова средно количество воини, излиза, че експедиционната групировка е около 33 000 воина и била съсредоточена в западните околности на Константинопол. В самия град за охрана и защита оставали гвардейските формирования.

      От тях основни действително противостоящи сили са били гранични около 22000 и експедиционния корпус пред Константинопол от около 33 000 воина. Общо по цялата дълбочина на кампанията около 55 000 воина, на различни рубежи. Останалите е било възможно да се проявят впоследствие и то с част от силите си във фланг. В случая не включвам променливия състав на гарнизоните на крепости като Наисос, Сердика, Филипопол и др. Променлив състав, тъй като освен щатния, към тях при опасност в отбраната се включвали и жителите на съответния град.

       Поради това, мога да предполагам следната численост на групировките на Атила и Бледа: към Рациария е действала групировка от близо 40 000 воина; за прикритие от към Илирик е била налице групировка от близо 20 000 воини; главните сили по направление към Константинопол са били между 50 и 100 000 воина.

Карта. Ориентировъчен пространствен параметър на военната кампания през 443 г. С червено са настъпателните действия на Бледа и Атила и превзетите градове. Със синьо са районите за съсредоточаване на ромейските войски.

       Атила и Бледа насочили войската си на изток по течението на река Дунав. Превзели няколко неголеми укрепления и ключевия град Рациария. Дунавския рубеж и неговата организирана отбрана с цел да удържа набезите от север не изпълнил своето предназначение. Той не бил подготвен за защита от атаки по фланг и от тила. Придвижвайки се по течението на река Марг, превзели Наис (дн. Ниш). След това настъпили в югоизточно направление по река Нишава и разорили град Сердика (дн. София). Придвижили се по римския военен път по долината на река Гебра и превзели Филипопол и Аркадиопол. Пътя към Константинопол е бил открит. В същото време главните сили на империята, начело на които били Аспар, Ареобинд и Арнегискл били съсредоточени най-вероятно в района Одрин-Константинопол-Галиполийския полуостров. Те още не били влезали в сражение. Допускам, че Арнегискл с част от силите си прикривал проходите през Хемус на север.

      Двете армии се срещнали и след поредица от въоръжени сблъсъци на подстъпите към стените на Константинопол, Атила изтласкал Аспар от околностите на града и го накарал да отстъпи към Галиполийския полуостров. Българо-хуните излезли на брега на морето в три пункта – в Галиполи, в Сест на юг и някъде северно от Константинопол. Те превзели и разположената недалеч крепост Атирас. Без да губели време атакували армията на Аспар в Херсонес Тракийски и я унищожили в решаваща битка. Българо-хуните, след като нямало сила, която да ги спре подложили на разграбване Тракия, Илирик, Мизия, Дакия и се насочили към Гърция.

     Тежкото поражение накарало Константинопол да моли за мир. За водещ на преговорите бил определен Анатолий. Условията били крайно тежки за империята: незабавно предаване на бегълците, изплащане на дълга по годишния данък оценен на шест хиляди либри злато (около 1 965 кг). Утроявала се и сумата на годишния данък. Атила искал да получава по 2 100 либри злато (около 688 кг) годишно. Освен това за всеки избягал римски военнопленник и преминал без откуп на своя земя трябвало да се заплаща по дванадесет златни монети. В случай на не изплащане, приелите беглеца били задължени да го върнат обратно. Така римляните не трябвало да приемат нито един „варварин” избягал при тях. Примирието било подписано около 27 август.

       Империята е трябвало да възстановява укрепленията по границата на река Дунав. На 12 септември непосредствено след сключването на мира, Ном (един от влиятелните министри на императора) получил заповед да се заеме със създаването и възстановяването на отбранителните укрепления.

       От изложеното до момента мога да предположа вероятния замисъл за водене на войната от воюващите страни:

       – на Бледа и Атила: използвайки финансовите затруднения на империята, отчитайки дейностите за укрепване отбраната по река Дунав и съсредоточаване на завърналите се от о. Сицилия и Изток военни сили в района Одрин-Константинопол-Галиполи, решили да разширят плацдарма по течението на река Дунав, като с част от силите настъпят и превземат град Рациария – пристанище на Дунавската военна флотилия, а с главните си сили да настъпят в направление Виминациум – Наисос (дн. Ниш) – Сердика (дн. София) – Филипопол (дн. Пловдив) – Адрианопол (дн. Одрин) – Константинопол. С цел, превземайки град Рациария да се разшири плацдарма по десния бряг на Дунав и да се изтласка Дунавската флотилия още по на изток, а с главните си сили да се опустоши плодородната територия по най-прекия път до Константинопол, като се разединят комуникациите между гарнизоните и градовете северно от Стара планина и тези по крабрежието на Бяло море и при успех да се нанесе сериозно поражение на византийската войска, като принудят императора Теодосий да изпълни исканията им и да получат богата плячка;

      – на Източната империя: урепвайки крепостите по река Дунав своевременно да разкрие опитите на българо-хуните за форсиране на реката и нашествие, като в същото време съсредоточи на подстъпите към Константинопол наличните войски изтеглени от о. Сицилия и от Изток под командването на пълководеца Аспар за противодействие на нашествениците. Остава неясно защо Аспар не е предприел насрещен поход и битка за спиране настъплението по направлението Сердика – Одрин, а ги изчаквал в района за съсредоточаване в западните околности на Константинопол. Една от сериозните причини да остане на място е най-вероятно, че цялата войска не се е съсредоточила в указания район и най-вече е нямало подсигурено достатъчно продоволствие за предприемане на насрещен поход.

      Планираната и постигната победна реализация, показала вождовете Бледа и Атила, като далновидни владетели и талантливи пълководци. С активната си дипломатическа дейност към Източната империя успели да заблудят императора и да съберат необходимата разузнавателна информациия за състоянието на градовете Ниш, Сердика, Филипопол, Адрианопол и тези между тях, както и за състоянието на експедиционната войска и действията на пълководеца Аспар. Добре организираното разузнаване им е позволило непрекъснат контрол върху действията на византийската армия в хода на нашествието. Изявили се като пълководци с умението си тайно да организират широкомащабно настъпление и да го осигурят във всяко едно отношение, използвайки завоювания преди една година плацдарм по десния бряг на река Дунав. Те не са имали двоумение за главните обекти за нападение и силите за тяхната реализация.

       С част от силите си са настъпили към Рациария (дн. Арчар), като от района на Виминациум по брега на река Дунав преодолявайки 164 римски мили (около 246 км) за времето от около 8-9 денонощия и за няколко дни обсада са го превзели. Това не изключва вероятността предни отряди още на 5-6 ден да са блокирали подстъпите към града. Т.е. мисията е продължила около две седмици.

       С какво е бил толкова важен града за тях?

     На първо място увеличавали плацдарма по десния бряг на Дунав и контролирали полоса вече от около 318 по течението на реката. Така Дунавската флотилия е била лишена от удобна военна база за своите действия и била принудена да се изтегли още по на изток по течението. За значението и около 410 г. е споменал и военния теоретик Вегеций: „За корабите (lusoriae), които сега по Дунав носят ежедневна охранителна служба в качеството на патрули, мисля, че няма какво да се каже, тъй като твърде честото им практическо използване е направило в това изкуство повече открития и усъвършенствувания, отколкото е била в състояние да ни покаже древната наука.” 4

       На второ място от значение е самият град Рациария (лат. Colonia Ulpia Ratiaria) в Горна Мизия на десния бряг на Дунав, римска гранична крепост и стоянка на дунавския флот, център на областта Dacia Riponsia. Той бил създаден като такъв, по времето на Римската империя. Името произлизало от ratiaria „вид кораб” и това определяло първоначалното му значение, като удобно място за пристанище на река Дунав и за преминаване на реката. Colonia Ulpia Trairana Ratiaria е спомената за първи път в един надпис от 125 г. от н.е. Рациария се развила като голям център на занаятчийското производство. През града минавал крайдунавския път от Сингидунум покрай Дунав до делтата на реката и от там по Черноморското крайбрежие до Константинопол. През града са преминавали естествените пътища от Траянова Дакия за Италия, не само за пътнически съобщения, но и за превоз на стоки. От тук е била транспортирана и солта на Седмиградско.

       С главите си сили от района на Виминациум настъпили към Наисос (Ниш) преодолявайки разстояние от 113 римски мили (около 170 км) 5 за около 5 – 6 денонощия. За обсадата на града, Приск Панийски ни е оставил сравнително пълно описание: „скитите обсаждали Наис (град в Горна Мизия, в областта Дардания). Варварите желаейки да превземат този многолюден и укрепен град, правели всевъзможни опити. Тъй като гражданите не смеели да излязат на бой, то обсаждащите с цел да устроят на своите пълчища лек  преход през реката построили на нея мост от южната страна, която обикаля града и докарали до стената машини, преди всичко лежащи на колела греди вследствие удобството за тяхното докарване; стоящите върху тях хора са стреляли по защитниците по крепостната стена, при което хората стоящи на двата края, тласкали с крака колелата и са докарвали машините където им са били необходими, за да може да се стреля точно през направените в укритията отвори; за да бъде осигурена безопасността на стоящите на гредата хора по време на боя, тези машини били покрити с плетове от пръти и кожи за предпазване както от различни снаряди, така и от запалителни, които хвърляли по тях враговете. След като по такъв начин са били строени голямо количество оръдия срещу града, станало така, че защитниците по крепостните стени били принудени да се крият и да отстъпят пред множеството метателни снаряди и тогава били приближени така наричаните тарани. Това е също една голяма машина. Тя се състояла от греда, свободно висяща и закрепена с вериги между съединени едно към друго дървета и имаща остър накрайник и покрив построен по указания преди това начин за безопасността на атакуващите. Хората със сила са дърпали гредата с въжета от задния и край в противоположна посока от предмета, който трябвало да бъде ударен и след това са я отпускали, така че от силата на удара се разрушавала ударената част на стената. Разположените на стените защитници на свой ред хвърляли отгоре по-рано приготвени за тази цел камъни (достатъчно тежки и големи за да могат да се натоварят на каруца). Когато тараните се приближили до стената някои от тях били разбити на парчета, но против толкова много машини не стигали силите на защитниците. Нападащите поставяли и стълби, така че града бил превзет след като на няколко места стената била разрушена от тараните, а на другите места защитниците на стената са били принудени да отстъпят пред множеството машини и варварите нахлули в града през разрушената от таран част на стената и по стълбите поставени на още здравата част на крепостната стена.” Разрушенията и опустошенията са били толкова значителни, че Приск споделил: „Пристигайки в Наис, (през 448 г. пет години по-късно) ние намерихме този град без жива душа, тъй като той е бил разрушен от врага; само в свещените сгради имаше останали няколко сериозно болни. Ние се установихме малко по-нагоре по реката на чисто място, тъй като целият бряг бе покрит с кости на убитите през войната.” 6

       Впоследствие българо-хуните превзели и Сердика „тъй като за Атила би било неприлично след опустошаването на Сердика (дн. София) да пристигне лице с консулско звание… тръгнахме на път заедно с варварите и пристигнахме в Сердика, отстояща от Константинопол на тринадесет дни път за добър пешеходец. Спирайки тук, ние сметнахме за благоприличие да поканим на обяд Едекон със съпровождащите го варвари. Купихме от туземците (местните жители) овце и бикове и заколвайки ги, ние приготвихме обяд.” 7

      От двете описания на съвременника на събитията Приск Панийски, можем да допуснем няколко вероятности и изводи. На първо място, организираните действия на българо-хуните по изработване и използване на обсадна техника, опровергали наложилото се сред римляните мнение, че конните народи не владеели обсадното изкуство и използването на обсадна техника и пособия. Подобно мнение се проявява и в анализите на медиевистите. Т.е. според тях, ако самата крепост или град доброволно не са се предали, то те не биха могли да ги превземат. С мълчание се подминават факти на съвременници на събитията. Дори такъв факт посочен от Приск, като: „варварите, настоявайки на истинността на думите си, не поискали да поставят на разискване възникналите недоразумения, а предпочели войната и прехвърляйки се през Истър, опустошили по брега на реката множество градове и укрепления, сред които е бил и превзетия от тях Виминаций, град на илирийските мизийци”. 8

      Подобни факти не позволяват проявата на пренебрежително отношение към българо-хуните и други конни народи, свеждайки ги до унизителното многовековно понятие „варвари”, както и да се подценява състоянието на военното им дело и пълководческия опит на вождовете им. Описанието на използваната техника при обсадата на Наис, позволява да се направи извода, че по-голяма част от използваната техника е построена на място с местни материали от гори или постройки. Освен това е налице организирано щурмуване на крепостните стени. Подход зад укрития, непрекъснат обстрел със стрели на защитниците по стената, подвоз на тарани и разбиване на стената и портата, използване на щурмови стълби и проникване в града през проломите. Това срива опитите на хронистите от миналото и на медиевистите да изкарват „варварите” като невежи, неспособни да строят и използват обсадна техника и не владеещи обсадното дело.

        Да анализираме останалата част от кампанията на Бледа и Атила. След Наис до Сердика е трябвало да преодолеят 101 римски мили 9 (около 152 км), което при приетата от нас разчетна скорост за обоза от 30 км е отнело 5-6 денонощия. Нещо повече самият Приск Панийски е отбелязал, че „Той (Наисос, Ниш) се намирал от Истър (река Дунав) на пет дни път за добър пешеходец” 10 В случая взимам в предвид, че предните отряди се придвижили за около 3 дни и са блокирали подстъпите към града. Не е изключено от движение да са направили опит за проникване. Впоследствие с главните си сили, които за около 6-8 денонощия преодолявайки разстояние от 103 римски мили 11 (около 155 км) са достигнали до град Филипопол (дн. Пловдив). Продължили настъплението към Адрианопол (дн. Одрин) преодолявайки 119 римски мили (около 179 км) и за около 6-7 денонощия са достигнали околностите му. До този момент само придвижването на българо-хунската армия с обоза до Адрианопол на разстояние 436 римски мили (около 656 км) е отнело до 22 – 27 денонощия. В разчета не включвам дните за обсада и превземане на срещаните градове и крепости по най-прекия римски път от Наис до Константинопол. Можем да допуснем, че пристигането в околностите на Адрианопол е било около месец и половина след началото на похода.

      Спирам описанието на нашествието в околностите на Адрианопол, тъй като според наличните данни войската под командването на Аспар се е намирала най-вероятно пред стените на столицата, в района Адрианопол-Константинопол-Галиполийския полуостров. Отчитайки документираното състояние на разузнавателната и съобщителна мрежа на империята, то най-късно на 10-я ден Аспар би трябвало да знае за нахлуването и е разполагал с около месец за предприемане на ответни мерки.

      Изправя се въпроса, защо византийския пълководец не е предприел насрещен поход срещу настъпващите българо-хуни? Защо е оставил градовете на собствената им съдба? Обаче по-важният въпрос е подготвяйки се за отбрана по река Дунав и съсредоточавайки наличните войски в района на Константинопол, доколко императорската власт е била в готовност за противодействие на широко мащабно нахлуване? Дали не е била подценена решителността и възможностите на Атила и Бледа за преследване на по-сериозни цели и за бързи действия на значителна дълбочина в земите на империята?

      Най-вероятният вариант, който можем да допуснем е следният. Войската изтеглена от експедицията от о. Сицилия е трябвало с корабите да бъде върната и разтоварена на пристанищата южно от столицата. Флота от о. Сицилия до Константинопол е трябвало да преплава разстояние от около 1 500 км. При идеални условия за корабоплаване корабите са поддържали средна скорост от 7 – 8 възела на час (един възел е равен на една морска миля от 1 852 м), т.е. скоростта е била 13 – 15 км/час. За едно денонощие при идеални условия за поддържане на скоростта са били в състояние да изминат максимум около 312 – 360 км. За завръщането им са били необходими минимум 4 – 5 денонощия по вода. В случая не вземам впредвид времето за: съсредоточаване в избрано пристанище на експедиционния корпус в Сицилия; натоварване на корабите на продоволствие и прясна вода; натоварване на отрядите, конете и обоза; при пристигането разтоварване от корабите и изнасяне в заповядан район, вероятно извън Константинопол. Допускам, че цялото мероприятие е продължило поне три седмици.

       Пристигащите отряди от Изтока е трябвало да изминат разстояние от около 1300 км по пресечена местност за около 43-45 денонощия. Впоследствие да бъдат организирано прехвърлени с кораби през Босфора и съсредоточени в околностите на града. Допускам за тях, че е било необходимо около два месеца за да се съсредоточат в заповядан район в околностите на Константинопол.

       За изхранване на пристигащите войски освен това е трябвало да се подготвят и осигурят значителни количества продоволствие и вода. Това се отнасяло не само за района за съсредоточаване, но и за набелязани пунктове по евентуалните направления за марш. Най-вероятно, нито императора Теодосий, нито пълководеца Аспар са мислели за водене на активни настъпателни действия, поради това и градовете в Илирик, Мизия и Тракия са били оставени на съдбата си. Нещо повече, най-вероятно и разузнаването на Източната империя не е било в състояние да разкрие замисъла на Бледа и Атила, освен факта, че се готвят за нашествие. В случая имайки впредвид водената политика на императорския двор до момента, те са искали да предпазят себе си и столицата с цената на всичко.

       След Адрианопол двете армии се срещнали на бойното поле. След поредица от сражения в района пред Константинопол, Аспар и войската му била изтласкана от околностите на града към Галиполийския полуостров. Българо-хуните излезли на морския бряг в три пункта – в Галиполи, в Сест на юг и някъде северно от Константинопол. Те превзели и разположената недалеч крепост Атирас. Без да губят време атакували армията на Аспар в Херсонес Тракийски и я унищожили в битка. Битката при Херсонес явно е имала решаващо значение за последвалия ход на събитията. Не напразно и Приск е подчертал, че „след битката на римляните с хуните при Херсонес е бил сключен мирен договор при посредничеството на посланика  Анатолий. 12 Те се помирили на следното: на българо-хуните да бъдат предадени бегълците и изплатени шест хиляди либри (около 1 964 кг) злато съгласно предишните условия; годишния данък бил установен в размер на две хиляди и сто либри (около 687 кг) злато; за всеки римски военнопленник избягал и преминал без откуп на своя земя трябвало да се дава по оценка дванадесет златни монети, а в случай на не изплащане приелите беглеца са били задължени да го върнат обратно; римляните не трябвало да приемат нито един варварин избягал при тях.” 13

      От Адрианопол до Константинопол разстоянието е 145 римски мили (около 218 км), което можело да се преодолее за около 7-8 деннонощия. В този район се разиграли поредица от сблъсъци между българо-хуните и византийците, като няма конкретни данни за характера на боевете. По впечатляващи са превзетите от тях градове: Атирас на 40 км (малко над един ден път) западно от Константинопол и Сестос на около 240 км от столицата.

      Да съсредоточим вниманието на друг факт. До града Сестос воините на Бледа и Атила са преодоляли общо около 1 114 км, което само като движение е най-малко 37 денонощия. В случая не отчитам дните за обсадите и боевете. Най-вероятно кампанията до сключването на примирието е продължила минимум около два месеца. Да не забравяме, че на българо-хунската армия е предстояло да измине обратно същите километри може би с повече междинни еднодневни почивки. Нещо повече, въпреки понесените загуби в хора и животни, са били натоварени с плячка и пленници. На практика само движението в двете посоки е било около 74 денонощия, близо два месеца и половина, а като прибавим и бойните действия общо около три – три и половина месеца. За това време главните сили на Бледа и Атила са били далеч от Панония. Не изключвам вероятността двамата да са си поделили изпълнението на замисъла. Т.е. Бледа да е действал за защита на Панония от изненади и заплахи, държане в подчинение подвластните племена, а с част от силите най-вероятно е действал за превземането на Рациария. На Атила най-вероятно се е паднала най-трудната и активна част от кампанията – настъплението към Константинопол.

       Какви размисли предизвиква изложеното до момента?

     Хода и резултата от кампанията говори за значителен боен опит като пълководци и вождове на братята Бледа и Атила. За една година успели да организират съсредоточаването на главните си сили на завоювания плацдарм южно от река Дунав и да поготвят необходимите количества храна, въоръжение и добитък. Тази втора съвместна проява, след кампанията през 441 г. е показател за единомислие между двамата в решенията и замислите. Това, че още тогава Приск пише само за Атила, потвърждава моята версия, за взаимодействието между двамата братя и разпределението на задачите. Писал е за Атила, тъй като той най-вероятно е бил прекият им противник в нашествието и битките пред Константинопол.

      Избора на времето за начало, направлението за настъпление и мястото за вероятно сражение с армията на пълководеца Аспар, подсказва за добре организирано разузнаване от Атила в Илирик, Мизия и Тракия. Същото се отнасяло и към Западната римска империя, след като Бледа и Атила си позволили толкова дълго отсъствие на главните им сили. Т.е. те са знаели за обстановката и липсата на замисъл за помощ на Теодосий от страна на император Валентиниан и Аеций.

      „Варварите” са имали на разположение опитни командири на отделните групировки и отряди. Вождовете Бледа и Атила не се притеснявали да ги изпращат за изпълнение на самостоятелни задачи на значителни разстояния от главните сили. Например неизвестния командир на значителен по численост отряд за превземане на Сестос на около 200 км (около 6-7 дена път) от главните сили. Явно в същото време са имали стабилни и непрекъснати в пространството и времето комуникации освен за действие, но и по заповед да се съсредоточат в определен район за изтегляне.

      Разоряването на такава значителна по размери територия в центъра на Балканите, би затруднило в близките поне 2-3 години опитите на византийската армия да води активни бойни действия на северозапад към Наис.

      Не на последно място вследствие на постигнатата победа и с подписаното примирие, Бледа и Атила са получили от императора данък в размер на около 2 653 кг злато. Като се имат впредвид загубите и размера на данъка, финансите на Източната империя са били най-малкото в катастрофално положение. Потвърждение за това са и думите на Приск за последиците: „Царя принуждавал всички да внасят парите, които трябвало да изпратят на хуните. Той обложил с данък даже тези, които по присъда на съда или по царската щедрост, са получавали временно облекчение от тягостната оценка на земята. Заповяданото количество злато внасяли и лицата причислени към сената, свръх реалното си състояние. Мнозина благодарение на заможното си състояние са изпаднали в несъстоятелност. С побои са им измъквали парите, по решение на чиновниците на които е било възложено от царя това задължение, така че хората богати по наследство са излагали на продан украшенията на жените и своята покъщнина. Такова бедствие постигнало римляните след тази война, така че мнозина от тях умрели от глад или сложили край на живота обесвайки се. За кратко време е била източена хазната: златото и бегълците са били изпратени на хуните.” 14

Бележки:

  1. Marcellini Comitis V. C. Chronicon /Mommsen, Chronica Minora II, 1894/
  2. Raetiaria, град в Горна Мизия на десния бряг на Дунав, римска гранична крепост и стоянка на дунавския флот, център на областта Dacia Riponsia, локализиран е на мястото на днешното село Арчар в България.
  3. „Сказание Приска Панийскаго” Г. С. Дестунис в „Ученых Зап.2-го Отд. Имп. Акад. Наук”, VII, 1, Спб., 1861 г. стр. 23
  4. Флавий Вегеций Ренат. Краткое изложение военного дела. Пер. С. П. Кондратьева. Вестник древней истории. 1940. № 1
  5. Латински извори за българската история, под редакцията на проф. И.Дуйчев, т. 1, 1958 г. стр. 20
  6. „Сказание Приска Панийскаго” Г. С. Дестунис в „Ученых Зап.2-го Отд. Имп. Акад. Наук”, VII, 1, Спб., 1861 г. стр. 35
  7. пак там, стр. 33
  8. пак там, стр. 22
  9. Латински извори за българската история, под редакцията на проф. И.Дуйчев, т. 1, 1958 г. стр. 20
  10. „Сказание Приска Панийскаго” Г. С. Дестунис в „Ученых Зап.2-го Отд. Имп. Акад. Наук”, VII, 1, Спб., 1861 г. стр. 30
  11. Латински извори за българската история, под редакцията на проф. И.Дуйчев, т. 1, 1958 г. стр. 20-21
  12. Анатолий – консул през 440 г. Отбелязан в Not. Dign. от 438г. в качеството на magister utriusque mlitiae per Orientem, а от 446 г. се намирал в Константинопол в качеството на „патриций” и magister militum praesentalis; два пъти е бил начело на посолства при Атила.
  13. „Сказание Приска Панийскаго” Г. С. Дестунис в „Ученых Зап.2-го Отд. Имп. Акад. Наук”, VII, 1, Спб., 1861 г. стр. 25-26
  14. пак там, стр. 26-27