Воинска дисциплина по време на войната на Спартак
Дисциплина (от лат. disciplina – учение, възпитание, сдържаност, строгост) най-общо казано е съвкупност от правила за поведение на личността съответстващи на възприетите в обществото закони и норми за ред. Поддържа се с помощта на наказания за нарушаването им и награди за спазването им.
Дисциплината в армиите на всички времена е била и е пряко отражение на реда и състоянието на съответната империя, държава, племенен съюз, племе и т.н.. Дисциплината наравно с бойния дух на личния състав, състоянието на въоръжението, снаряжението и тиловото осигуряване, готовността на воините да понасят физически и психически натоварвания оказвала пряко влияние върху боеготовността и боеспособността на въоръжените формирования. Тя била задължителна за всеки един воин, независимо от мястото, правата и задълженията във войсковата йерархия. Поддържала се със строги и ясни правила за награди и наказания в мирно и военно време. Особеността винаги била, че в мирно време убийството е престъпление, а във военно време колкото повече врагове убиеш толкова по-висока награда получаваш.
В конкретния случай ни интересува състоянието на дисциплината в римската армия и по-конкретно на нейния враг – въстаналата военизирана общност начело със Спартак.
- Дисциплината в римската армия
За състоянието на дисциплината и корупцията в Римската република и съответно армията са характерни няколко примера произтичащи от изложеното в обвинителните речи на Марк Тулий Цицерон срещу Гай Верес и описани в трудовете на Салустий и Плутарх.
Икономическото и социално състояние на римското общество през първите десетилетия на I в.пр.н.е. породили необходимостта от реформи в армията. Те били проведени от римския политик и командващ Гай Марий, който бил избиран безпрецедентните 7 пъти за консул. Продължилите няколко години вътрешни въоръжени стълкновения за власт между Гай Марий и диктатора Луций Корнелий Сула довели до разединение сред римляните. Победата и кървавите екзекуции на диктатора неимоверно засилили корупцията, рекета, доносничеството, интриганството и заговорите. В резултат римлянина Серторий установил в Испания, в противовес на Рим, собствена власт начело със собствен сенат. Вътрешните противоречия разтърсили традициите в римското общество и трайно нарушавали нравите му.
За състоянието на дисциплината и корупцията в Римската република ни дават информация част от речите на Марк Тулий Цицерон срещу Гай Верес. Последния бил назначен за периода 73 – 71 г.пр.н.е. за управител на провинцията Сицилия (дн. остров Сицилия). По време на своето управление, когато републиката била разтърсвана от войната на Спартак, той се прочул със своите злоупотреби и рекет, поради което след завръщането си в Рим през 70 г.пр.н.е. бил предаден на съд. Цицерон го обвинил, че не противодействал адекватно на действията на разузнавачите на Спартак в провинцията и дори не предотвратявал своевременно всеки опит за заговор сред местните роби. Най-впечатляващо било обвинението, че за разлика от Крас и Помпей, нищо не направил за укрепване защитата на подстъпите до острова по море нито с войска, нито с наличните кораби. В своята корупция Верес стигнал до там, че нямал флот и въоръжени отряди дори за борба с киликийските пирати. Последните под командването на предводителя си Хераклеон, изгорили наличния великолепен флот на римляните, закотвен до брега и изхвърлен от вълните на сушата, а след това се приближили към Сиракуза и без да се страхували навлезли в пристанището на града и след това необезпокоявани го напуснали.
Обвинителя Цицерон, колкото и да пресилвал тълкуването на фактите, за да спечели процеса, все пак тяхното съдържание било стряскащо. В случая останал без отговор въпроса – защо киликийските пирати след като били такава сила, подвели Спартак? Те, не минали на негова страна, не осигурили прехвърлянето на част от въстаническите сили в Сицилия по море и пряко допринесли за изтощаване на силлите и кървавия погром над въстаналата общност начело с гладиаторите.
Състоянието на дисциплината в римското общество пряко се отразявала на поведението на командния и редови личен състав на армията. Салустий описвайки действията на претора Вариний срещу Спартак, с болка писал, че част от легионерите му се разболели от лошото есенно време, а от дезертиралите никой не се върнал обратно в лагера въпреки строгия му едикт. Най-позорното било, че останалите отказали да му се подчиняват. При това положение на нещата, съвсем реални били първоначалните победи на формиращата се военизирана общност начело с гладиаторите.
Описаното се допълва от Плутарх в неговите „Сравнителни животоописания” относно Фокион и Катон. Той отбелязал, че когато започнала войната с робите, която още наричали войната на Спартак – Катон постъпил като доброволец във войската, командвана от консула Гелий. Той направил това заради своя брат Цепион, който служил при Гелий като военен трибун. Макар да не успял да намери поле за изява на своето мъжество и старание в онази степен, в каквато би желал, тъй като началниците водели лошо войната, все пак сред изнежеността и страстта към разкош, която обладавала войниците, той разкрил такова умение да се подчинява, толкова издръжливост, толкова смелост, неизменно придружена с разумен разчет, та изглеждало сякаш в нищо не отстъпвал на Катон Старши.
Това описание на Плутарх се отнасяло за състоянието на дисциплината в легионите на консула Гелий, който в района на планината Гарган все пак успял да разбие германския отряд на Крикс, но след това бил победен от Спартак. Явно дисциплината и изпълнението на заповеди в римската армия изпратена срещу Спартак, не били на висота. Те имали самочувствието, че отивали на наказателна експедиция, а не на война. Малко по-късно автора описал как главнокомандващия Крас се разположил на границата на Пицен и в обход изпратил своя легат Мумий начело на два легиона. Заповедта му била, легата да следва врага, без да влиза в сражение и даже да избягва малките сблъсъци. Обаче Мумий, при първия удобен случай, който позволявал да разчита на успех, нарушил получената заповед и започнал бой. В крайна сметка претърпял поражение, като много от неговите хора били убити, а другите се спасили с бягство, захвърляйки оръжието си и отличителните знаци на легионите – сребърния орел и значките на кохортите. След като самите висши командири нарушавали получаваните заповеди, какво да говорим за редовия състав. Това неминуемо довело до римската трагедия и позор – загуба на бойните символи на легиона.
Още по-стряскащо звучат думите на Плутарх, че главнокомандващия Крас едва след като използвал най-висшата форма на наказание – децимацията, успял да възстанови дисциплината и изпълнението на отдаваните заповеди в легионите и ги повел на война срещу Спартак.
Изложеното до момента едва ли се нуждае от допълнителен коментар, поради което е по-интересно състоянието на дисциплината на въстаналите начело със Спартак.
- Дисциплината в армията на Спартак
Пъстрата военизирана общност съставена от различни по произход и социално положение представители на най-низшите слоеве на римското общество била уникално явление. Обединявала ги не само идеята за собствена земя, но и възможността да постигнат своя интерес с оръжие в ръка. Те имали помежду си споделени ценности, а членовете били сплотени в своите действия с проява на чувство за групова отговорност. Въпреки различния произход – гали, германци, траки, италийци и други, се обединявали и доверявали помежду си благодарение на възможността за комуникация без преводачи. Те не само били обединени, но и постигнали значителни победи над римските легиони и извършили безпрецедентен над 2 000 км поход по земите на Италия, като дори заплашвали самия Рим.
Въпреки това авторите в своите трудове, посели съмнения относно тяхната дисциплина, заповедоизпълнение и взискателност на лидера им Спартак.
Съвременника на събитията Салустий не пропуснал да отбележи, че бегълците роби бродели и подлагали на грабеж и разхищение всичко което срещнели. Въпреки заповедта на вожда си Спартак, отвличали майки и девойки, други посичали, мъчели и издевателствали по най-безочлив начин, като разкъсвали живите рани и оставяли изтерзаното тяло полуиздъхващо. Други хвърляли огън по покривите на къщите и опожарявали всичко. Много от местните роби техни естествени съюзници, влачели скътаното от господарите им имущество, а и самите тях извличали от скривалищата им – и нямало нищо свято или нечестиво за гнева на варварите и за робския нрав. Покъртителна картина на безчинствата на една развилняла се въоръжена тълпа.
В същото време Салустий подчертавал безсилието на техните водачи да въведат ред. Спартак за да прекратял разбоя, прибягвал до придумвания без успех, а многократните му молби не се чували. Как така един лидер и командир ще се моли и търпи пренебрегване на заповеди, Салустий нищо не казал. Той само завоалирано споменал, че Спартак за да прекратял по някакъв начин това, измислял различни хитрости, като не искал да предизвиква ненавист към себе си.
Едва ли това бил истинския и реален образ на военизираната общност, непобедима в бой с римските кохорти. Та ако нещата били наистина такива, тя би била разбита и унищожена още при първите въоръжени сблъсъци на бойното поле. Не само това, но ако Спартак бил толкова безсилен да въведе ред и установи желязна дисциплина, едва ли биха постигнали под негово командване своите победи и извършили уникалния по мащаб над 2 000 километров преход с боеве от Лукания до Цизалпийска Галия и обратно до Брутиум. Та в едни такива мащабни действия винаги би имало недоволни от лишенията и опасностите. Тяхното елиминиране още в зародиш изисквало недвусмислени кардинални действия налагащи дори силово подчинение на общия дух.
Освен това, авторите непрекъснато писали за раздори сред вождовете на въстанието, което водело до отделяне от главните сили на значителни по численост отряди начело със своите командири. Например, Крикс непрекъснато спорел със Спартак за начина на водене на войната, като накрая се отделил начело на 30 000 отряд от германци и загинал в бой. Излиза, че в момента в който нараснела опасността за поход към Рим, самите въстаници изпадали във вътрешни разногласия и разделяли силите си. Нещо което противоречи на нормалната военна логика и най-вече на постигнатото от военизираната общност начело със Спартак.
В същото време никой от авторите не написал дори един ред за опити за вътрешни или външи заговори срещу Спартак и дори за прояви на предателство в редиците на военизираната общност. Сякаш тя била имунизирана срещу тези изпитани подмолни действия за решаване на проблема, на които не устоял дори бунтовния римлянин Серторий – убит в резултат на провокиран вътрешен заговор.
Подведени от римската гордост и самочувствие, която не допускала по-низши от тях да ги побеждавали и да водели война на тяхна земя, често се губи реалната представа за образа на военизираната общност начело със Спартак. За състоянието на дисциплината на въстаналите гладиатори в трудовете на авторите има няколко косвени и преки показатели. Те не ни дават представа за използваните награди за героизъм и наказания за неподчинение, но предполагат тяхното наличие и твърдо спазване.
Да проследим в хронология състоянието на дисциплината във военизираната общност, начело с въстаналите гладиатори и Спартак.
Още за първите дни на бягството от школата, Плутарх писал, че гладиаторите заемайки укрепено място си избрали трима водачи, като първият от тях бил Спартак. На тях им било ясна жизнената необходимост, за да оцелеят от избора на признати командири и дисциплина, макар и сред няколко десетки гладиатори в началото. Впоследствие с нарастване броя на придошлите под знамената на въстанието, положението не се променило. Те действали организирано, целенасочено и сплотено като едно цяло.
Апиан Александрийски споделил, че тъй като Спартак делил плячката поравно между всички, то скоро около него се събрало множество народ. Можем ли да си представим как в онези години, Спартак въвел подобно правило и налагал неговото спазване. Това едва ли ставало само с убеждение и разбиране. Във всяка общност и дори група от хора, винаги имало ако не групови то единични прояви на недоволство от начина на поделяне на плячката или опити да се скрие част от нея за себе си. Те се засилвали от емоцията, защо по-равно след като аз съм я спечелил, а другия дори не е участвал. Все някой щял в един момент да си спомни и претендира за спазване на традициите за разпределение на плячката: за боговете; за командира; за героя и за другите. Най-вероятно в случая освен съзнателно възприетия нов елемент на равенство във взаимоотношенията, играела роля твърдата колективна воля и непреклонност на Спартак за спазване на правилото и директно силово въздействие върху всеки опит за пренебрегване. Това вероятно с времето прераснало в норма на поведение и реакция на военизираната общност като цяло. Явление, което се наложило и реализирало независимо от краткото и съществуване във времето и пространството на Римската република.
Салустий описвайки сблъсъците с кохортите на претора Вариний, писал как робите започнали по военен обичай да поставят стража и патрули, и да изпълняват останалата лагерна служба, за да не бъдат нападнати докато събирали продоволствие. По време на втората нощна смяна на стражата всички напуснали скришом, като оставили тръбач в лагера. Едва ли това били действия на неорганизирана и недисциплинирана тълпа. Те вече имали: денонощна охрана, която изисквала вътрешна организация, ръководство и контрол; подавали команди чрез звукови сигнали с тръби – показващи наличието на установен разчет на времето за денонощието и непрекъснато подаване на команди за изпълнение в затвореното пространство на защитения лагер и околностите; наличие на организация за противодействие на опитите на римляните да нападат продоволствените им отряди и не на последно място – замисъл, подготовка и реализация на скрито и безшумно напускане на лагера през нощта. Това показва едно – наличие на дисциплина и стриктно изпълнение на подаваните команди и отдаваните заповеди.
Луций Аней Флор мимоходом, споменал, че постоянно попълваните отряди на робите се превърнали в истинска войска. Истинската войска се характеризирала с висока степен на боеспособност и боеготовност за водене на война. Признанието на Флор е още едно потвърждение за състоянието и възможностите на военизираната общност начело с въстаналите гладиатори. В хода на ставащото, Спартак извършвал погребения на своите загинали командири с почести, подобаващи на пълководци. На практика Флор навежда на мисълта за спазването на две успоредни жизненоважни дейности: от една страна – достойно погребение на загиналите независимо от произхода и съгласно техните обичаи, а от друга страна непрекъсната грижа за лекуване на ранените и болните, за да не бъдат пленени и да пострадат от римския гняв. Какво му трябвало на един унижаван до ниво „говорещо животно” роб или гладиатор – достоен живот с оръжие в ръка и погребение с почести. Това било осъществявано благодарение на победите на бойното поле. Победителя имал възможност да извърши подобни действия, поради липса на противодействие от разбития и избягал враг. Не само това, но за повдигане собственото самочувствие и сплотеност между членовете на общността, Спартак заповядвал на плениците да се бият помежду си около погребалната клада, сякаш искал да изкупи позора на гладиаторската служба, ставайки организатор на игри.
Едва ли го провеждал с цел изкупване на позора, че той и други са били гладиатори. От една страна вероятно била самочувствието, че наравно с римската аристокрация имали възможност и са знаели как да се проведат гладиаторски игри. По-висшата психологическа цел била да покаже и убеди своите последователи, че са личности наравно с римляните. За да преодолее за кратко време, налаганото със сила и унижение робско чувство и психика, на Спартак му били необходими действени, разтърсващи и организирани масови прояви. Можем само бегло да си представим, например как се чувствал емоционално един довчерашен гладиатор, когато виждал своя враг, мъчител или зрител, в собствената си роля на обреченост. Всеки виждал, че римляните можело да бъдат побеждавани и пленявани, като освен това и да бъдели поставяни в унизителната роля на гладиатори, борещи се за оцеляване във взаимно публично гладиаторско избиване пред погледите на довчера презирана публика от роби. Нима робите, свидетели на това биха се съгласили от страх или доброволно да бъдат отново „говорещи животни” при развенчания облик на римляните. Та кръвта им била еднакво червена, страха от смъртта еднакъв, никой не бил по-различен от другия като човешко същество. Само съдбата и случайността оказвала влияние върху живота и смъртта, а избора за всеки от тях бил твърде личен. Веднъж взет, изхода бил предизвестен – победа или смърт.
Разсъжденията за състоянието на дисциплината във военизираната общност на въстаналите гладиатори, Павел Орозий, допълнил косвено и с неясно премълчаване на събития. Според него след като: „изпълнили всичко с убийства, пожари, грабежи и насилия, на погребението на една пленена жена, която се самоубила в отчаяние от нарушаването на своето целомъдрие, те, по-скоро като учители на гладиаторите, отколкото като началници на войска, устроили гладиаторски игри между 400 пленици, които както трябва да се предполага, трябвало да бъдат изпитани за това зрелище.” Отново се сблъскваме с психологически оправдан пълководчески акт на Спартак. С публични действия на фона на военните действия, той оказал почит и внимание към невинно пострадалите дори от средата на римляните и италийците. Публично демонстрирал кой е враг и кой не. Римлянина с оръжие в ръка, римската армия и сената вземащ решения за водене на войната били опасни врагове на общността. Докато беззащитното население, най-вече жените и децата, независимо от произхода си – не били враг. Те на определен етап от войната, дори можели да бъдат съюзник, а никой не посягал на живота и честта на потенциалния съюзник, за да го превърнел насила в свой враг. Нещо повече, освен погребението, Орозий нищо не споменал за предприети наказателни действия срещу извършителите. От изложеното до момента и в интерес на бъдещето би трябвало да има най-малкото публично наказание. Дали споменатите от Орозий гладиаторски игри между 400 пленници не са били част от публичното наказание и отдаване на почест. Сблъскваме се с публична проява от страна на Спартак за укрепване на дисциплината, не само с наказание, но с оказване на почест и уважение към несправедливо и незаслужено загиналите. Този акт не само бил проява на друг морал и укрепвал дисциплината, но показвал на местните жители, че в лицето на военизираната общност нямали нито враг, нито нов жесток отмъстител.
Плиний Старши отбелязъл, че в хода на войната, Спартак забранил в своя лагер, респективно общност, който и да било да притежава злато и сребро. Даже не се въздържал от заключението, колко по-високо било в робите-бегълци благородството на душата в сравнение с римляните. Явно идеите и сплотеността в уникалното явление, каквото била военизираната общност начело с гладиаторите, както възприетите от нейните членове награди, наказания и взаимоотношения били на значително по-високо морално ниво от разпространените в римското общество. Новите морални ценности допълвали образа на въстаналите, като в условията на война на собствена земя изпъквала кризата в устоите на Римската република.
По време на похода на север към Цизалпийска Галия и следващите една след друга битки с консулските армии, Плутарх отбелязъл, че консула Лентул с големи сили обкръжил самия Спартак, но последния преминал в настъпление, разбил неговите легати и превзел целия обоз. Трудно е да се опише бой в обкръжение. От всички страни се чувал звън на оръжие, викове, стонове, тръбни сигнали за настъпление. Атакуващите римляни предвкусвали победата. Обкръжените въстаници се отбранявали, водейки ожесточен ръкопашен бой, но никой не напускал мястото си в строя. Всеки стриктно изпълнявал заповедите на Спартак. С действията си му осигурили време и възможнст с наличния резерв да атакува и победи. Битката в обкръжение била трудна и непредвидима, но постигнатата победа била още по-величествена.
В заключение мога да споделя, че според мен дисциплината във военизираната общност начело със Спартак била на изключително високо ниво. Тя била висша форма на доброволно възприета съзнателна необходимост и силово наложена справедливост. Най-вероятно тя се отнасяла към всеки, независимо от служебното му положение в йерархията на военизираната общност. Това била висша форма на проява на справедлисвост.