Структура, въоръжение и тактика на действие на армията на Спартак

За да успеем да анализираме основните бойни характеристики на армията на Спартак, трябва да подложим на задълбочен анализ наличните кратки и бегли споменавания по въпроса от страна на първоизточниците. Освен това опирайки се на разчетите в съчетание с битките и военно-политическата обстановка мога да предложа разумна версия по въпроса. В основата на разсъжденията ще е мисълта на Диодор Сицилийски, относно войната със Спартак, а имено: „Победата, удържана със силата на оръжието, носи чест и слава на войниците и командирите, обаче успехите постигнати посредством изкуството на пълководеца, способства само за заслугите на командващия.” ¹ 

1. Състав и попълнение

За състава на армията на Спартак е изписано твърде много и едва ли ще прибавя нещо ново. Ще се опитам да акцентирам на някои елементи имащи пряко отношение от военен аспект. За да прерасне един заговор в бунт и да стигне до мащабите на война най-важния елемент са хората. Без тези хилядите и хиляди безимени участници с различен произход, пол и възраст това би било невъзможно. За мен армията на Спартак била уникално явление по своя състав и победоносни прояви.

Всичко започнало от Капуа с бягството на около седемдесет гладиатора – траки, гали и германци. В хода на бягството към Везувий избрали за свои водачи Спартак, Крикс и Еномай. Това показва авторитета на Спартак сред гладиаторите, като личност, воин и командир.    

Впоследствие според Салустий се увеличили двойно от стичащите се от всякъде роби. В началото това се отнасяло за попълнение изключително от Кампания и Лукания. Автора споменал и за дезертьори от кохортите на претора Вариний, които най-вероятно също бягали при Спартак. Според Плутарх, към тях се присъединили мнозина от местните говедари и овчари. Едни от тези пастири станали тежковъоръжени воини, а от другите гладиаторите сформирали разузнавателни и лековъоръжени отряди. Флор подчертал, че робите били воини, а гладиаторите – командири. След като станали над 10 000 пожелали и собствено място – земя. По-назад не останал и Апиан Александрийски, който посочил, че освен избягалите роби имало наличие на свободни селяни най-вероятно италийци, бегълци, роби от каменоломни и всякаква пасмина например затворници.

Най-вероятно отрядите се формирали и попълвали с личен състав от сроден произход. Така имало галски, германски, тракийски, италийски и други отряди в състава на тежката и лека пехота и конницата. Според мен съществува вероятността след разбиването на галските и германски отряди на Крикс, сред главните сили на Спартак да преобладавали италийските селяни и родените на Апенините местни роби. Това може би също послужило като предпоставка армията му достигайки Цизалпийска Галия да не се саморазпуснала и всеки да се завърнел по родните места. Решавайки да останат на Апенините и да продължат борбата се завърнали на юг към Лукания.   

От накратко изложеното до момента може бегло да си представим състава на попълнението на въстаническите отряди. Въпреки, че всеки говорел на родния си език, ги обединявало комуникирането един с друг на латински. 

2. Въоръжение

Освен личния състав, друг структурно определящ и жизнено важен елемент за водене на война било наличното и резервно въоръжение и защитно снаряжение. Спартаковци не разчитали само на плячката от бойното поле след всяка победа, а успели да организират и собствено производство. За да увеличат възможностите си, те организирано и на висока цена изкупували метал от търговците, от който както подчертал Флор, ковали ново оръжие – мечове и копия. Явно са имали на разположение занаятчии и ковачи, с умения не само да ремонтират, а и да изработват необходимото оръжие и снаряжение.  

Освен традиционното за региона римско оръжие (пилум и гладиус) и защитно снаряжение (щит – скутум, шлем, ризница) вероятно са ковали и оръжие характерно за различните народи и племена, например за траките – ромфея и сика. Освен това използвали в масов мащаб подръчни средства, които били не по-малко опасни от изработените от метал. Нещо повече, намирайки се непрекъснато в движение са нямали практическата възможност да съхраняват материали и изработват по-сложни оръжия и снаряжение, като например римския щит скутум или лък и стрели. Ще разгледам накратко като пример в това отношение на плетения от пръти и покрит с кожа щит; прътите-копия с обгорен и заострен връх; прашките за мятане на каменни или метални ядра и наличието на дрехи от кожа или покриване на откритите части на тялото с кожа.

2.1. Римския щит скутум (scutum) – древноримски щит, който през I в.пр.н.е. имал овална форма с размери 1,2 м дължина и 0,8 м ширина. Бил облицован по краищата с медни или железни ивици, в средата имал желязна изпъкналост (umbo) и тежал около 10 км. Той почти изцяло прикривал тялото на легионера, като се има в предвид, че средния ръст на римляните бил около 1,65 см. За направата му били използвани няколко слоя тънки брезови или тополови дъски, залепени накръст една върху друга, на принципа на шперплата. Отгоре плоскостта била покривана с волска или телешка кожа. По краищата щита бил обкован с метална пластина за предпазване на воина и целостта му срещу сечащи вражески удари. На лицевата му част било изобразявано някакво животно, митична фигура или традиционни за римското подразделение знаци. От вътрешната страна зад умбона имало вдлъбнатина, където се съхранявали личните запаси на легионера.

По време на поход, за да се предпазел от разрушителното действие на влагата, щитът се поставял в кожен калъф. Независимо от теглото си щитът се използвал не само за прикриване от удари, но и за нанасянето на такива. При обучението си легионерите тренирали нанасяне на удари с ръбовете на щита и най-вече с желязната изпъкналост за пресрещане и изваждане на врага от равновесие. Мястото и дръжката за хващане на щита предполагат носенето му не пред гърдите, а от лявата страна. Така в странична стойка, открити оставали лявото рамо, врата, покритата с шлем глава и от коляното надолу ляв крак на воина. При необходимост воина го опирал в земята и прикляквал зад него отново в странична стойка. В случая легионера в странична стойка с цяло тяло и опора на изнесения назад десен крак, посрещал сблъсъка с врага. Това му позволявало без затруднение с дясната ръка бързо да вади от висящата отдясно ножница късия гладиус и да нанася мушкащи удари прикрит зад щита. 

Изработването на щита изисквало не само предварително подготвено значително количество на суровина, но продължително време и уседналост на работилницата, нещо с което не разполагали въстаналите. Вероятно за това са прибирали щитовете от бойното поле. Здравите веднага използвали, леко повредените ремонтирали, а от трайно увредените използвали отделни елементи.    

2.2. Плетени щитове. Тъй като плячкосаните от бойното поле римски щитове недостигали за всички воини на Спартак, те в полеви условия изработвали собствени плетени щитове. Салюстий, Фронтин и Флор подчертали, че когато въстаналите нараснали неимоверно много започнали да се въоръжават с щит изплетен от пръти и покрит с кожа, не обичайния дълъг, а къс и кръгъл, подобен на щита на конника. Този олекотен плетен щит имал редица положителни страни: прясно одраната животинска кожа прилепвала към плетената основа на  щита, като намазана с лепило и стягала прътите здраво в едно цяло; кожата и плетеницата от пръти ограничавала възможността за проникване или пробиване от остриета на стрела или копие, като стягала в менгеме дървената им част; малкото тегло в сравнение с римския щит позволявало използването му за защита в ръкопашния бой. Слаба страна била ниската степен на устойчивост на сечащи удари с меч или брадва и сравнително малката площ на защита на тялото на воина. Най-целесъобразен бил за въоръжаване на леката пехота, спомагателните отряди и конницата. Достъпността на материалите (пръти и кожа), краткото време и уменията за изработването му, осигурявало възможност за направата му в масов мащаб (десетки хиляди) и наличие на резерв. Спартак неминуемо се възползвал от тази възможност и поради факта, че този тип олекотен щит във формата на полумесец и под името „пелта” бил използван и от тракийците, т.е. той го познавал много добре и използвал в предишната си воинска дейност. Допускам, че върху част от щитовете имало закрепени обикновенни или с изображения метални пластини за усилване защитните им свойства и обозначаване статуса на притежателя. 

2.3. Пелта – тракийски щит за леко въоръжени пехотинци с формата на полумесец. Изготвян от леко дърво за корпус с изплетено покритие от тръстика, лоза или върба. Отгоре се покривал със сурова кожа, която като изсъхнела укрепвала в едно цяло елементите на щита. Понякога бил покриван и с медни пластина за повишаване защитните му свойства. Лек и удобен за водене на индивидуален ръкопашен бой.

2.4. Пилум (pilum или pila) – римско метателно копие. Пилумите били два вида по своето тегло от 2 – 4 кг и дълги до 2 м от които железния накрайник бил с дължина 60 – 100 см. При направата му върхът се калявал, а останалата част била изготвяна от по-мек и незакален метал. Максимална далечина на хвърляне до 50 – 60 м. ефективна поразяваща далекобойност от 7 до 25 метра. От 5 м можел да пробие дебела 3 см дъска или 2 см шпертплат и да нарани прикриващия се отзад воин.

Целта на римския легионер била при хвърляне да пробие щита на врага. Копието най-често засядало в щита, мекия метал се изкривявал и копието се влачело по земята лишавайки воина от маневреност и защита. Врага нямал възможност да се пресегне за да отсече дървената част, поради което най-лесно било да захвърли щита и останвал без прикритие. Друга причина римляните да използват мек метал била да се елиминира възможността врагът да вземе хвърленото към него копие и да го метне обратно.

2.5. Прътите-копия, чийто заострен връх, закалявали на огън, било другото значимо и масово хладно оръжие посочено от Салюстий. С тях наред с външния им вид, необходим за войната, можело да се причиняват вреди на противника не по-лоши, отколкото с желязо. Използвам наименованието прът-копие, поради начина на изготвяне без задължителните елементи на копието (метален връх, баланс с противотежест) и на неговото използване в боя за поразяване като дълго копие. Изготвяно от прът с вероятна дължина от 3 – 4 м и липсата на баланс, то не било предназначено за мятане по врага. Без баланс изисквало усилия от воина да го държи хоризонтално. На практика на опита на античните фаланги, било удобно за нанасяне на удари по незащитени от щита части от тялото на вражеския воин или за отбиване нападение на конницата. Незаменимо било при отбрана, когато се пресрещала атаката на първите редици на римските кохорти или конници. Така врага бил възпиран или нараняван поне 2 метра преди да се сблъскали щит с щит и преди да имал възможността да използва своя меч гладиус или късия пилум. Същото се отнасяло и за атаките на римската конница, като се нанасяли поражения най-вече на конете от първите редици. Поразяването на първите редици, затруднявало действията на следващите ги конници и се отваряли пролуки в плътният им боен строй. Все пак легионера или конника устремен напред, трябвало да прекрачва, прескача или препъва в падналото или свито тяло на тези пред него. 

Недостатъка на заострените пръти-копия бил, че при сблъсък можели да се използват еднократно в началото на ръкопашната схватка. При удара те вероятно се пречупвали и повече приличали на прът отколкото на копие или тояга за водене на бой. Дори да се забиело, вражеския воин можел да го отсече с меча си. На свой ред дори да останело цяло, поради своята дължина не било удобно за водене на бой в тясното пространство и блъсканицата на ръкопашния бой. Най-вероятно след първоначалния сблъсък въстаника го пускал на замята и за секунди вадел меча си, като скрит зад щита продължавал боя. Все пак то по достъпност на материала – пръти, краткото време за изготвяне в полеви условия и при непрекъснато движение, кратко време на обучение за използването му в боя, неминуемо било използвано в масов мащаб от Спартак. Основание за подобен извод е споменаването му от Салюстий, като нещо опасно, масово и различно от традиционното римско оръжие.

2.6. Фрамея (framea) – древногерманско копие, което можело да се мята или да се води ръкопашен бой с нанасяне на мушкащи удари. Дълго около 1,5 м с тежък и остър накрайник. Удобно за използване в блъсканицата на ръкопашния бой на бойното поле. Освен за бой можело да се мята срещу настъпващ враг за нанасяне поражения от разстояние. 

2.7. Гладиус (gladius) – римски балансиран къс меч с дължина до 60 см. Изковаван от желязо, двуостър със стесняващо се към върха острие. Легионерите носели през лявото си рамо превръзка (balteus) на която били закрепени ножниците. Така мечът висял отдясно и можел да бъде изваден без да се променя положението на тялото и щита. Използвал се предимно за намушкаване на врага иззад прикритието на големия щит, а в ръкопашния бой и за посичане.

2.8. Прашки от кожа за мятане на ядра от камък или метал. Салустий описвайки противостоянието в защитени лагери между легионерите на Вариний и воините на Спартак споменал, за обичайните ежедневно хвърляни в римския стан камъни. Повърхностното описание на автора, не посочва конкретно за какво ставало въпрос – за метателни машини или за прашкари. Според мен изхождайки от характеристиките на отрядите на Спартак, трудно бих допуснал да използват метателни машини – балисти или катапулти. Първо те изисквали време и наличие на ресурси за изработване и стрелба, второ – наличие на познания и умения, които вероятно не липсвали на въстаниците, трето – ежеднево трябвало да се изкарват от лагера и под защитата на отряди да обстрелват римляните. От предположението излиза, че изработването и използването на метателни оръдия било по възможностите на въстаналите. Въпреки това, по-вероятно Спартак  използвал най-масовото, достъпно и поразяващо средство – прашкарите. Защо ли? В легионите на Римската република било традиционно използването на спомагателни отряди от прашкари, сред които с най-голяма известност се ползвали балеарските стрелци. В земите около републиката също масово се използвало мятането на ядра с прашки. В същото време лъка не се ползвал с популярност и масовост, каквато била характерна за Изтока. Освен това изработването на лък и стрели, както и обучението за стрелба изисквали сериозно и дълго обучение, нещо с което не разполагал Спартак.

Какво представлявала прашката, като оръжие за водене на бой? Тя била метателно хладно оръжие с най-масово използване и достъпно за поддържане в полеви условия. Обичайно представлявала кожен ремък с удебеление в средата за поставяне на мятаното ядро, на единия край с примка за китката на воина, а другия за хващане с пръстите на ръката. Мятаните ядра с тегло от 30 – 100 гр, били изготвяни от камък, глина или метал и носени в торба от прашкаря. Ефективната поразяваща далекобойност била около 90 – 100 метра, а максималната далекобойност около 200 м. При това с оловни ядра се достигала далекобойност до 280 м, а с железни до 180 метра. Прашкарите обичайно имали на разположение няколко различни по дължина прашки: дълги за по-голямо разстояние; средни и къси за по-близка дистанция. Обучените прашкари се задоволявали да мятат ядрото с едно завъртане, като така увеличавали броя изстрели за единица време – минута. Мятаните ядра ефективно поразявала незащитените от щита части на човешкото тяло, чупейки кости или причинявайки сериозни натъртвания съпроводени с болка и изкарване от строя. Предполагам, че читателя си спомня от детството игрите с прашки и изстрелвани много по-малки и леки камъчета, като би си спомнил и болката при удар.   

Прашкарите били част от леката пехота. Въоръжението им се състояло от няколко размера прашки, торба с метателни ядра, къс меч или кинжал и малък кръгъл щит. Същите не носели защитно снаряжение – шлемове и ризници, като били слабо ефетивни за водене на ръкопашен бой – очи в очи. Обикновено разположени пред бойния строй по команда откривали началото на боя с обстрел на врага от максимална дистанция. Имали възможност да виждат обекта, като освен залпов обстрел по площ можели да избират и цел за поразяване. При приближаване и нарастване поразяващите възможности на ответните метателни удари на врага, се оттегляли и прикривали зад развърнатата в боен строй тежка пехота. Така освобождавали междината между главните сили на двете войски за водене на ръкопашен бой. От там продължавали на средна и максимална дистанция обстрела на задните вражески редици по площ без да виждат целта. Прашкарите били ефективни и за обстрел на вражеската конница, като нанасяли поражение не само на конника, но и на коня.

Смятам, че във войската на Спартак, прашкарите имали масово присъствие и използване. В случая освен поразяващите им възможностти, били лесни за осигуряване с материали (кожи, каменни и оловни ядра) и поддържане в полеви условия.

2.9. Ромфея

Ромфеята била тракийско хладно оръжие за водене на ръкопашен бой, използвано още от 400 г.пр.н.е. Повечето ромфеи били изковани от желязо с право или леко извито едностранно заточено острие поставено върху прът. Дължината му била около 60 – 80 см, а частта в дървената дръжка около 50 см. Така се осигурявала устойчивост на оръжието при използването му за посичане или нараняване на врага. Тракийската ромфея с бойните си характеристики предизвикала промяна в защитното снаряжение на римската армия – били подсилени шлемовете на легионерите.

При археологически разкопки са намерени редица образци на ромфея датирани към периода III – I в.пр.н.е., както следва:

– гр. Разлог, Благоевградско – в каменен гроб е намерена ромфея сило разрушена, върху дясната ръка и рамото на погребания. Оцелялата и дължина е 110 см и ширирна на листа 2,20 см. Находката е датирана към III – I в.пр.н.е.;

– с. Руен, Пловдивско – в каменен гроб с дължина 137 см, като горния край е отчупен, с дължина на дръжката 53 см. Нережещият ръб на оръжието е снабден с жлеб. Находката е с датировка III – I в.пр.н.е.;

– с. Червен, Пловдивско със запазена дължина 145 см и дължина на дръжката 58 см. Върхът и част от дръжката са отчупени. Ширина на острието – 2,50 см. Датирано към III – I в.пр.н.е.;

– Асенова крепост, Пловдивско намерена ромфея силно повредена с отчупен връх и дръжка сцепена на две. Запазена дължина 128 см, а на дръжката 52 см. Датирана към III – II в.пр.н.е.;

– с. Цар Калоян, Пловдивско в зазидан гроб открито дълго желязно копие остро само от едната страна с дължина 1,17 см, изкована изцяло о желязо, като широката част била дълга 0,63 см, а останалата по-дебелата част се натъквала на дървена дръжка. Датирано към III – I в.пр.н.е.;

– с. Забърдо, Смолянско намерено в пещера с дължина 147 см, а на дръжката 58 см, като острието е извито. Вероятна датировка III – I в.пр.н.е.

Станимир Димитров смята, че са налице следните общи характеристики: средна дължина на запазените екземпляри – 145 см; изработено от една пръчка желязо; като тялото може да се раздели на две ясно разграничени части. Първата – острие с издължена триъгълна форма, право или леко закривено, като от вътрешната страна е режещият ръб, а външната страна била по-дебела и без режещ ръб. Средна дължина около 86 см. Ширина при основата 3,50 – 2,20 см. Втората – дръжка с трапецовидно сечение и дължина около 59 см. ²

2.10. Сика – къс меч или кинжал за водене на ръкопашен бой, дълъг 40 – 45 см с извито острие. Позволявал нанасяни удари по тялото или главата на врага зад щита му. Римляните с него въоръжавали гладиаторите тракийци за бой на арената. 

2.11. Дрехи от кожа вероятно най-масово използвани в армията на Спартак. В процеса на анализ на източниците се сблъсках с два варианта на превод на една фраза. Писаното се отнася към фрагмент от труда на Салустий. В използвани цитати от Fragmenta historiarum „История – фрагменти” Исторически съчинения, М. Марков и Н. Георгиева, Наука и изкуство, 1982, пише, че „104. Те наричат ренони дрехите, направени от кожи на животни… (на лат. Germani intectum renonibus corpus tegunt).105. Защото, както казва Салустий в “Истории”, дрехите от животински кожи се наричат ренони. (на лат. Nam, ut Sallustius dicit in historiis, vestes de pellibus renones vocantur).” В същото време във  „Фрагменты <Истории> книга III отпечатана във „Вестник древней истории” 1950 г. бр. 1 на стр. 293-304 пише: „104. Открититте части на тялото германците покриват с кожи. (Germani intectum renonibus corpus tegunt)”.

Подобно разминаване в превода дава възможност за различни трактовки на текста. Според едната – германските отряди били лесно разпознавани по използване на кожа за покриване откритите (незащитени) части на човешкото тяло, а според друга – всички воини от армията на Спартак носели или покривали тялото си с дрехи от кожа. Параметрите на едното и другото са крайно разнопосочни по предназначение и мащаб на използване.

Да не забравяме и твърде значимия за времето факт, подчертан от Плиний Старши, че Спартак забранил в своя лагер, който и да било да притежава злато и сребро. Притежаването на скъпоценности се отнасяло и към външния вид на въстаниците и вождовете. Все пак срещайки се един друг в лагера, всеки би трябвало по външния вид и видими елементо по дрехите и снаряжението на момента да разбира кой стои пред него. Например, едва ли всичките около 70 000 въстаници са се познавали взаимно, лично и визуално, а най-вече своите командири от всички степени на различните отряди. Най-вероятно Спартак въвел в армията си, своеобразни и познати за всеки отличителни знаци видими отблизо и на разстояние на местността. Например всеки от бойния строй би трябвало да вижда къде е Спартак, Крикс или своя непосредствен командир.    

Според мен с цел да се отличават от римските легионери на бойното поле в блъсканицата на ръкопашния бой, воините на Спартак използвали по-различно облекло. Така воините и отрядите се различавали от легионерите и кохортите, разпознавали се помежду си и пълководеца можел да има визуална представа за хода на боя. Да не забравяме, че според разпространените и възприети мнения, Спартак целенасочено използвал и внедрявал познанията си за римската армия. Не на последно място след всяка победна битка се прибирала значителна плячка, включително оръжие, снаряжение, отличителни знаци, дрехи и др. Въоръжавайки се с римско оръжие и защитно снаряжение, като се почне от воина до целия отряд трябвало да имат различия, та въстаниците да не се избиват взаимно в блъсканицата на ръкопашния бой. Например авторите споменавали за наличие на тежка и лека пехота, разузнавателни отряди, конница, германци и гали като спомагателни сили, тръбачи които подавали сигнали, знамена под които се събирали въстаниците, защитен лагер, обоз и товарни животни към обоза. Колкото и да имитирал римската армия, Спартак най-вероятно внасял и нов различен външно видим елемент в нея. Да, имал тръбачи, но те едва ли подавали звукови сигнали установени в римския легион. Защото тогава сред римляните и въстаниците би настъпило объркване чий сигнал да изпъняват. Същото се отнасяло и за т.н. знамена, като най-вероятно техния външен вид и разположение в отрядите бил близък до римския, но твърде различен за да няма объркване на бойното поле.

Отбелязаните елементи имащи масов характер в армията на Спартак, на настящия етап трудно подлежат на реконструкция, тъй като авторите не са ги описали дори бегло. В случая можем само да предполагаме тяхното наличие, но не и външен вид. Тяхното използване от армията начело с въстаналите гладиатори, предполага наличието на някои особенни прояви в тактиката водене на боя.  

3. Тактика на действие

Пъстрия и разнороден личен състав на армията на Спартак, нейната структура, въоръжение и снаряжение съчетани в едно цяло с проявите на бойното поле, обуславя бойния ред и тактиката за водене на боя. От изложеното до момента може да се каже, че е ясно следното:

– армията на Спартак за времето си била уникално явление по своя пъстър по произход състав от най-низшите слоеве на римското общество;

– тя за краткото си съществуване от около 3 години, демонстрирала неочаквани за римляните качества – дисциплина, боеспособност, маневреност, непобедимост, физическа издръжливост, сплотеност и висок боен дух;

– за армията на Спартак 73 г.пр.н.е. можем да възприемем за година на попълване, структуриране по отряди, въоръжаване, бойна подготовка и натрупване на боен опит във въоръжени сблъсъци с кохортите на легата Клавдий и претора Вариниий. Тя с успех използвала „разбойническа” тактика за внезапни нападения, измъкнала се с победа от обсада, превзела няколко града, устройвала защитени лагери и използвала военни хитрости за заблуда на врага;

– за 72 г.пр.н.е. може да се каже, че била върхов момент в изявите и безпрецедентен по организация и реализация поход от Лукания до Цизалпийска Галия и обратно до Брутиум или общо около 2 100 км в пресечена местност с поредица от победни битки срещу две консулски и една проконсулска армии и впоследствие легионите на главнокомандващия Крас. Понесли сериозни загуби след разгрома на отряда на Крас, но вече влизали в открит бой с римските легиони и дори с успех излезли от обкръжението на консула Лентул;

– в края на годината и през следващата в рамките на около шест месеца, армията на Спартак извършила безпрецедентен по организация и успех нощен пробив на укрепения вал на Крас, в условията на снежна виелица. Направила неуспешен опит за прехвърляне на част от силите на остров Сицилия по море. Провела редица битки с част от силите срещу легионите на Крас. Продължаването на войната поставило на сериозно изпитание силите и ресурсите на Рим. Вече ставало въпрос кой кого ще победи на Апенините, докога италийците щели да останат верни на Рим и от там бъдещето на Римската република на собствена земя. Рим съсредоточавал всичките си ресурси срещу Спартак, привличайки дори легионите на Помпей от Испания и на Лукул от Тракия. Спартак се изправил в решителен въоръжен сблъсък с нарастващите сили на римляните. Кървав разгром на главните сили на Спартак и неговата гибел на бойното поле. Край на войната на гладиаторите с последващо унищожаване на оцелели въстанически отряди по земите на Апенинския полуостров.   

Изхождайки от изложеното до момента, допускам няколко основни прояви в тактиката на бойни действия от армията на Спартак.

3.1. Използване на „лъжливи” въстанически отряди с римско въоръжение, снаряжение и опознавателни знаци.

Смятам, че в определени ситуации Спартак целенасочено използвал отделни свои „лъжливи” отряди с римско въоръжение, снаряжение и отличителни знаци. Тези си действия имал възможност да реализира благодарение на значителната плячка от разбитите римски центурии, кохорти и легиони. Според мен са налице няколко косвени факта за подобни действия:

– Луций Аней Флор споменал, че Спартак след като разгромил вили и поселения, подобно на страшна лавина, опустошил градовете Нола, Нуцерия, Турий и Метапонт. Той не споменал за обсада на градовете. Това значи, че най-вероятно били превзети с изненада. За да се постигнел такъв успех, би трябвало охраната да бъдела изненадана и превзета поне една от портите на укрепения град, за да можело да се нахлуе в него. Това можело да се постигне чрез два основни варианта: първия – робите в посочените градове с вътрешни прояви оказали действена помощ за превземането им; втория – използване на лъжлив отряд с римски облик, който бил допуснат в чертите на съответния град. Факта, че в последствие няма посочени други превзети градове, навежда на мисълта, че използваната в началото тактика, вече била известна на римляните и те успешно противодействали срещу всеки опит за градски размирици, изненадващо проникване, атака и превземане.  

– споменаване на изненадващи атаки с превземане на обоз или римски лагер в хода на преследване или победа на бойното поле. Показателно е описанието на Плутарх, че Спартак причакал появилия се с големи сили Косиний, съветник на Вариний, като с изненада го нападнал когато се къпел близо до Салин и едва не го пленил. Косиний успял да се спаси с голяма трудност, а Спартак завладявайки неговото снаряжение, започнал незабавно преследване и след кръвопролитен бой превзел лагера му. Проникването в охраняваните бани и изненадващото нападение, намекват за целенасочено използване на представящи се за римляни групи от воини или отряд. Освен това автора подчертал, че Спартак завладял неговото снаряжение и започнал преследване. Най-вероятно снаряжението се използвало от въстаналите, като с няколко преоблечени души, както се казва на раменете на бягащия Косиний проникнали в лагера и установили контрол над една от портите. Така осигурили възможност за нахлуване на останалите скрити наблизо отряди. Т.е. според мен не е имало щурм на оградата на лагера, а атака след проникване вътре. Естествено, боя в чертите на лагера бил кръвопролитен: едните трябвало да победят, а римляните да оцелеят.

Вероятно подобна проява имало и в битката с проконсула на Цизалпийска Галия. Странното е, че неговия лагер бил между градовете Верона и Мутена, а не използвал някой от тях за защитена изходна база. Въпреки това въстаниците преследвайки разбитите и бягащи от бойното поле римляни, превзели лагера им.   

– разгрома на двата легиона на Мумий, изпратени от Крас в тила на Спартак. За да накарал римлянина да повярва в сигурната си победа, най-вероятно провел сложна по организация и изпълнение тактическа военна хитрост за дезинформация. Спартак отчитайки, че пред него са разбитите обединени консулски легиони, на фланга му в планината са подхождащите легиони на Крас, а зад гърба му Мумий, решил да ги бие по части. Допускам, че от движение устроил сериозен капан с тактическа измама на бойното поле. Най-вероятно на видим за Мумий участък от местността във фланг на походната си колона, развърнал значителен по-численост „лъже римски” отряд имитиращ войската на Крас. Дублирайки визуалната измама със звукови сигнали за нападение, предизвикал Мумий да пренебрегне заповедта на Крас. Той не дочакал получаването от своя главнокомандващ на заповед, проявил инициатива – атакувал, бил поголовно разбит понасяйки сериозни загуби и избягал от бойното поле. Допускам, че били пленени и сребърните орли на двата легиона и множество знамена на кохорти и центурии. Краткото описание се допълва от две последващи прояви на Крас: хладния прием на Мумий и проведената децимация в римската армия. Още повече, че такова наказание се провеждало и при загуба на орела. Крайната цел била всички да разберат кой командва, как ще се наказва неизпълнението на заповед и най-вече загубата на отличителните знаци на легиона. Крас не можел да си позволи военно поражение на бойното поле и политическа загуба в Рим.         

3.2. Боен и походен строй

Хронистите са споменали за наличие в армията на Спартак на: тежка и лека пехота, конница, разузнавателни отряди, спомагателни отряди от гали и германци, обоз и товарни животни към него.

Използвайки и съчетавайки богатия личен боен опит, познанията за римската армия и бойните тактики на траки, гали, германци и др., Спартак най-вероятно развръщал в традиционен боен ред армията си: център, ляв и десен фланг. Встрани изпращал разузнавателни отряди за разкриване опити на римляните за удари във фланг и тил. Разполагал с резерв за прикриване евентуален пробив в бойния ред. По-всяка вероятност имал и ударен (щурмови) отряд за нанасяне решаващ удар по врага. За наличието на резерв и ударен отряд намекват действията му в биката срещу консула Лентул. Въпреки, че бил обкръжен от значителни римски сили, Спартак преминал в настъпление, разбил легатите и превзел целия му обоз. Т.е. след като силите му били ангажирани в бой по фронта, тила и фланговете, имал в наличност отряди с които да настъпи, пробие обръча и победи.       

В подкрепа на предложения вариант са действията на военизираната общност начело със Спартак и смелото излизане на открит бой с римските легиони, което предполагало наличието на боен ред, водене на активно полево разузнаване, замисъл за водене на боя, тактика за действие на отрядите, своевременно подавани заукови, зрителни и с вестоносци команди, целенасочено и своевременно използване на наличните сили.

Схема. Вариант на елементите на бойния строй на армията на Спартак

Според споменатите от Салустий прояви в сблъсъците с претора Вариний, Спартак устройвал защитен лагер, разполагал с тръбачи за подаване на сигнали, отделял сили за охрана на продоволствените отряди, използвал значителен брой прашкари. За поддържане на боеспособна армия провеждал целенасочена и в кратки срокове, бойна подготовка на постъпващите в редиците бегълци и отрядите като цяло. Отчитайки реалностите и по опита на римската армия, разчитал повече на организираното действие на воините в състава на отрядите, като едно цяло и по-малко на индивидуалната подготовка. Последната била приоритет за бивши воини и гладиатори, най-вече от ударните отряди.   

По отношение на въстаническия обоз, допускам значителното присъствие на разнороден по пол, занаят и опит личен състав, сред които лекари, ковачи, дърводелци и др. След като с погребални церемонии изпращал своите загинали воини и командири, вероятно полагал значителни грижи за безопасността и лекуването на ранените. Нито един от авторите не споменал и дума за пленяване от римляните на ранени въстаници или защитени лагери за лечението им. Това според мен не значи, че не ги е имало. Явно самочувствието им не е позволило да пишат за такива. Защо ли? Защото римляните би трябвало да избият намиращите се там ранени и обслужващ ги състав, което не би било оценено за боен успех във войната. Още повече, че не се отнасяло за достоен враг, а за едни бегълци и роби.

Отчитайки сериозните параметри и изисквания за тилово осигуряване на многохилядна въстаническа армия, в обоза би трябвало да присъстват значителен брой обслужващ състав, каруци с теглителен добитък и значителни стада от товарни животни. Нещо повече, допускам тракиеца Спартак, използвайки бойния опит на германците, целенасочено в походна и бойна обстановка да използвал наличните каруци за бързо формиране на преграда срещу атакуващи римски кохорти. За мен тези действия били ранни опити и прояви, не покриващи резултатите от далеч по-късните действия на номадските племена за защита на полевите си лагери.     

3.3. Параметри на бойния строй

Всеобщо е мнението, че армията на Спартак била почти огледално копие на римската армия. За това изиграли решаваща роля поне два основни фактора. Първо – Спартак, а вероятно и други представители от командното му обкръжение са имали практическа представа от възможностите, бойната подготовка и тактиката за водене на бой. Второ – Спартак не можел от военен аспект да си позволи използването в боя на разнопосочни тактически действия на отрядите в състава на главните сили произтичащи от бойния опит и традиции на траки, гали, германци, римляни и италийци. Можем да си представим отчайващата картина на бойното поле: тракийските отряди настъпват във фаланга, германците в клин и т.н. Това освен невъзможност за единно командване и единодействие, водело до неминуемо поражение още в първата битка. Спартак явно отлично познавал противника и собствените си сили. Той можел съобразно обстановката и замисъла да използва елементи от тактиката им за водене на битка, но вероятно използвал обединяващ в едно цяло римски боен строй и тактика за водене на битка.  

Поради липса на специализирани трудове на римски военни теоретици за римската армия след реформите на Марий, ще се опирам на достъпни данни от времето преди Марий и от писаното за военните кампании от Гай Юлий Цезар.

Основна самостоятелно действащо войсково и бойно съединение бил легиона. Използвам понятието съединение, тъй като в него имало войскови формирования (отряди) на тежка и лека пехота, конница, обслужващ персонал и обоз. Той бил в състояние да изпълнява самостоятелни бойни задачи и да действа в състава на римска армия от няколко легиона.

Легиона от общо около 5 100 воина, се състоял от десет кохорти, от които всяка била по щат от 480 тежко въоръжени легионера или общо 4 800 воина и 300 конника. Всяка кохорта се състояла от шест центурии. Всяка центурия с командир центурион по щат имала 80 тежко въоръжени легионера. Всяка центурия имала десет контуберии, всяка от които по щат била от 8 легионера. На всяка контуберия се полагала палатка с размер 4 на 3 метра.

Параметрите на бойния строй на подразделенията на местността биха изглеждали по следния вероятен начин.

Контуберията от 8 воина се строявала в една редица, която при сгъстен строй, с интервал между воините от 1 метър, заемала по фронта около 16 метра. При строй щит до щит, по фронта заемала разстояние около 8 метра.

Схема на сгъстен боен на контуберия от 8 тежко въоръжени легионера.

Центурията в състав от 80 воина се строявала имайки по фронта две контуберии и в дълбочина пет редици от останалите. Интервалите по фронта и в дълбочина били равни на параметрите на една контуберия. Параметрите на центурията били 48 – 50 метра по фронта и 10 – 15 метра в дълбочина. Без интервали между подразделенията и щит до щит между легионерите по фронта можела да заема минимум към 16 метра.

Схема на сгъстен боен строй на центурия от 80 легионера в 10 контуберии

Кохортата от 480 легионера в състав от 6 центурии, обичайно се строявала в две лини – три центурии по фронта и две в дълбочина. Интервалите по фронта и в дълбочина били равни на параметрите на една центурия. Кохортата по фронта в сгъстен боен строй заемала около 250 метра и в дълбочина 30 – 45 метра. Без интервали между подразделенията и щит до щит между легионерите, първата линия на кохортата по фронта можела да заема до 75 метра.

Схема на сгъстен боен строй на кохорта от 480 легионера в 6 центурии

Легиона от 10 кохорти най-често се строявал в три линии от 4 – 3 – 3 кохорти. Налице са случаи на построяване в две линии (по 5 кохорти във всяка) и в една линия. Кохортите се строявали в шахматен ред, като тези от втората линия били зад интервалите между кохортите от първата линия. Параметрите на бойния ред на легиона били както следва:

– в три линии по фронта 1 750 метра и в дълбочина 150 – 225 метра

– в две линии по фронта 2 250 метра и в дълбочина 90 – 135 метра

– в една линия по фронта 4 750 метра и в дълбочина 30 – 45 метра

Схема на сгъстен боен строй на легион без съюзническите отряди.

При строй напомнящ бойния ред на фаланга – щит до щит, бойната първа линия на легиона по фронта би заела около 525 – 550 метра.

Да не забравяме, че към легиона имало съюзни отряди от леки пехотинци, които наброявали към 5 000 воина, без да броим обслужващия състав от обоза. Така бойния състав на легиона достигал до 10 000 воина. Леката пехота се биела в началото на боя пред фронта на тежката пехота, а в хода на боя на фланговете или зад нейния строй, поради това нямало промяна в параметрите по фронта за легиона като цяло.   

От изложеното до момента за римския легион можем да правим разчети за размерите на бойното поле и построението на армиите по време на войната на Спартак. Изхождайки от изложеното, параметрите на бойния строй на Спартак за битка не се различавали значително от римските. Допускам, че в определени моменти на основание по-голяма численост и брой отряди, армията му заемала по-значителна площ и параметри по фронта и в дълбочина.   

4. Въоръжение и тактика на боя

Наличното собствено и пленено въоръжение, за което стана въпрос преди това, навежда на мисълта за особености в бойния строй и тактиката на ръкопашния бой.

Наличието на значително количество от пръти-копия предполага тяхното разполагне в първите 3 – 4 редици на отрядите в центъра и на фланговете. Целта им била нанасяне поражение на легионерите от първите редици на римските кохорти на дистанция 2 – 3 метра преди сблъсъска щит в щит или отразяване на конна атака по фланга. Така се забавял устрема на вражеската атака, тъй като първите паднали или ранени нарушавали строя и устрема на следващите редици. От друга страна при атака на въстаниците, с помощта на прътите-копия успешно прониквали в дълбочина на римския бойния строй помитайки първите редици. Само в такъв случай това примитивно на пръв поглед оръжие би изиграло своята роля и спомогнало за последващия успешен развой на ръкопашния бой. 

В този случай, наличните пилуми за мятане най-вероятно били на въоръжение в следващите няколко редици. Трудно е да си представим, как на практика въоръжените с пръти-копия и щитовете скутум, са носели и мятали пилуми. Отчитайки дистанцията за мятане на пилум от около 30 метра, следващите редици са мятали масово, по площ, през главите на първите редици, без да виждат врага. Като отчетем дистанция от 6 – 7 метра за първите редици, поразяващото разстояние било максимум до 20 метра и по-малко. Т.е. се падало в момент когато римляните, полузащитени хвърляли своите пилуми или след като ги метнали бързали да извадят от ножниците гладиусите за бой. Точния момент на мятане се определял от командирите за постигане на максимален ефект. Както и да било римляните били засипвани с град от пилуми преди непосредственото поразяване от сблъсъка с прътите-копия.  

Подобен вариант за първоначално действие на база налично въоръжение, демонстрира стремежа на Спартак, още преди сблъсъска щит в щит на римската и въстаническа тежка пехота, да се нанесат възможно най-максимални поражения на първите редици на вражеските кохорти.   

Спомагателните отряди на Спартак, въоръжени с метателни копия и прашки най-вероятно преди началото на всяка битка били развърнати пред бойния строй на тежката пехота. Прашкарите имали възможност от дистанция около 200 метра да започнат обстрела на врага. Така нарушавали ефективността на действие на римската спомагателна лека пехота от прашкари и стрелци с лък, както организираното придвижване на кохортите. С намаляване на дистанцията и нарастване на поразяващата ефективност на вражески обстрел, се изтегляли зад строя на тежката пехота. От там на максимална и средна дистанция над главите на биещата се тежка пехота, обстрелвали задните редици на кохортите. Допускам вероятността в определен момент на боя, въоръжени с плетени щитове и къси мечове, по заповед спирали обстрела с прашки и се втурвали в ръкопашния бой в подкрепа на тежката пехота.

Според мен това било важен елемент в бойния строй и използване на наличното собствено и пленено въоръжение. От него се оформяла тактиката за действие на бойното поле. По този начин Спартак успявал да постига надмощие и победа в битките. Това продължило до момента в който значително намалял количествения състав на леката му пехота, вследствие на разбитите спомагателни отряди от гали и германци начело с Гай Каниций и Каст. 

5. Военна хитрост

Въстаналите гладиатори начело със Спартак, често използвали военна хитрост за постигане на победа. Налице са няколко на брой бегло посочени примери, обобщени от Секст Юлий Фронтин.

– бидейки обсадени на Везувий, изплели въжета (въжени стълби) от дива лоза и се спуснали по склон, който поради своята недостъпност не бил наблюдаван и охраняван от римляните. В нощно нападение с изненада нападайки в гръб разгромили обсаждащите ги кохорти на Клавдий;

– бидейки блокирани в защитен лагер от претора Вариний, забили в земята пред портите на лагера стълбове на неголеми интервали и завързали прави към тях облечени трупове с оръжие. Така от разстояние те изглеждали като караул. Разпалили по целия лагер огньове, оставили тръбач да подава сигнали и в нощната тишина скрито напуснали мястото;

– бидейки блокиран от Крас в Брутиум, Спартак след сериозна скрита предварителна подготовка, изчаквайки снежна и бурна нощ, затрупал вражеския ров с телата на убити пленници и животни, земя, пръти и клони и го преминал.

Авторите в своите трудове са споменали за маневреността, боеспособността и бойния дух на армията на Спартак, както и за използвани от него военни хитрости за постигане на победа. Това не значи, че признавали въстаналите гладиатори за равностоен враг. За тях и Рим била крайно неприемливо и под достоинството водене на война на собствена територия срещу въстаналите гладиатори на Спартак. Те премълчават да го признаят, но едва когато Крас се отказал от търсене на решителна битка, започнал да печели преимущество и инициатива. Той започнал да използва положителното от страна на осигуряване със собствени ресурси, попълнение и комуникация в противовес на трудностите за армията на Спартак породени от непрекъснатото и движение. Отделно той преминал към нападения и унищожаване на отделни въстанически отряди, които действали самостоятелно от главните сили на въстаниците. В крайна сметка след като нанесъл сериозни загуби на спомагателните отряди на Спартак, използвайки в свой интерес пристигането на легионите на Помпей и Лукул, провел рискована решителна битка в която постигнал победа срещу главните сили на въстаналите гладиатори.     

Анализа на изложените факти и разчети, за пореден път показва основателната подготовка на аристократа-воин и таланта на пълководеца Спартак. В същност най-значимата му изява била в постигнатата за краткото време бойна подготовка и  сглобяване на отрядите, които жънели победи в хода на близо тригодишната война. Армията на военизираната общност се показала достоен противник на римската армия. Уникалността в действията на военизираната общност било обединяването на различни по произход и социално положение хора за постигане на една обща цел и най-вече война с Рим. На свой ред Спартак се оказал талантлив лидер и пълководец, който напомнил на Рим, ужаса от нашествието на картагенския пълководец Ханибал. Освен това, сравняването на Спартак с Ханибал от страна на самите римляни, още веднъж подчертава неговото величие, останало навеки в историята, което и до днес ни вълнува.