Социален състав и попълнение на армията на Спартак

 Няма да кажа нищо ново, като подчертая, че армията на Спартак имала различен социален и етнически състав. В нея участвали представители на различни народи и племена от Средиземноморието – гали, германци, траки, от днешна Мала Азия и Африка. Налице са данни за присъствие на жени, което значи и семейства най-малкото с деца, които били в състояние да участват в преходите. В нея главна командна единица били гладиаторите, а щурмова и бойна сила робите пастири. Вероятно са присъствали множество разорени италийци, колони – селяни и дезертьори от римската армия и спомагателните отряди в легионите.

За да можем по-аргументирано да анализираме действията на ръководителите и на самата военизирана общност, би трябвало да имаме мнение по личния състав и неговата психика, възприемчивост към бойна подготовка, готовността за постигане на значими цели, психическата и физическата им способност за действие в екстремални жизнено опасни ситуации.

За целта е важно накратко да изясним положението към I в.пр.н.е. относно източниците за осигуряване на непрекъснат приток на роби в земите на Римската република, категоризацията им по място в римското общество, както и състоянието на местното италийско население. Въз основа на изложеното ще се анализира вероятността за участието им във войната на Спартак.    

1. Източници на роби

Източниците за непрекъсната доставка на роби към земите на Апенинския полуостров били както следва:

– в древността и най-вече за Рим основен източник за роби била войната. Те били осигурявани основно по два способа: от пленниците на бойното поле или от населението на превзети вражески градове-населени места. Част оставала за нуждите на армията, а другата по значителна част била предоставяна за продан на пазар за роби. Тези действия се практикували предимно в армията. Пълководците били почти неконтролирани разпореди­тели на военната плячка и имали възможност да си присвояват всякакво количество роби. Редовите легионери при значителни успехи също можели да получат част от плячката и около един роб. През разглеждания период от време, най-значителни източници били от театрите на военните действия – Галия,  германските племена, Балканския полуостров, Витиния и Африка.

– втори източник била дълговата задлъжнялост. За римските граждани дълговото робство било премахнато. В същото време в провинциите, местните жители нямали право на гражданство и римските събирачи на дългове, масово ги продавали в робство. Диодор Сицилийски (? – 35 г.пр.н.е.) споменал, че през 105 г.пр.н.е. по постановление на сената, за нуждите на Гай Марий за водене на война, били освободени свободно родените съюзници. Така само за няколко дни претора на Сицилия освободил над 800 свободно родени души, продадени в робство за дългове.

– трети източник за попълване с роби било пиратството. По време на Римската републиката по слабо населеното крайбрежие на източната половина на Средиземно море (Илирик, Киликия и остров Кипър), пиратите създа­ли укрепени територии със свои крепости и флот. Нападенията им били толкова тотални и повсеместни, че влияели върху морската търговия и дори върху доставките на продоволствие за Рим. Нахалството им стигало до там, че нападали крайбрежието на Апенините и остров Сицилия. По време на войната със Спартак, според думите на Цицерон, те дори си позволили да нахлуят в пристанището на Сиракуза на остров Сицилия. Римските наказателни експедиции срещу тях имали кратковременен успех. От една страна значителна част от пиратите били роби-бегълци. От друга страна, самата робовладелска сис­тема се възползвала от резултатите на морските грабежи. Пиратите били редовен доставчик на жива стока за робските пазари. Някои от римските богаташи тайно влагали своите пари в пиратски мероприятия. Освен това в годините на вътрешни борби и войни, често пиратите като организирана сила били използвани от воюващите страни. Така Серторий във войната си срещу Помпей и Метел в Галия се възползвал от киликийските пирати за да наруши снабдяването им с продоволствие по море. От друга страна Митридат също ги използвал срещу римляните и дори установил договорни взаимоотношения със Серторий за взаимодействие от Мала Азия до Галия по море.

– четвърти източник за роби било тяхното естествено възпроизводство. Децата на робинята оставали роби. Всеки господар предпочитал да има роби и робини, които да раждат и отглеждат колкото се може повече деца-роби. Роби родени и израснали на римска земя били скъпо платена „стока” от робовладелците. Те смятали, че последните са по-послушни и с оформена робска психика на мислене и поведение. Това давало повод на римляните да вземат разнообразни мерки за поощряване раждаемостта сред робите и най-вече робините: ос­вобождаване от работа; даване на свобода; осигуряване на самостоятелни стаи и т.н. Римските робовладелци даже организирали специални „развъдници” за раждане и отглеждане на роби и впоследствие тяхната продажба.

– наред с гореизброените имало и второстепенни източници. Например свободно роден човек можело да бъде продаден в робство или осъден на публична смърт в гладиаторски двубой на арената, във вид на наказание за извършено престъпление – отклонение от военна служба, разбойничество, убийство и други.

От всички изброени източници, робите попадали в безскрупулните ръце на търговците от пазара за роби. Такива пазари съществували във всички значителни градове на Римската република. В самия град Рим пазара за роби се намирал до храма на Кастор. С най-голяма известност се ползвал пазара в Делос, където по думите на Страбон, имало случаи когато на ден били продавани до 10 000 роби.

Робите извеждани на пазара били с оскъдни дрехи, за да можел купувача да оцени външния вид и здравословно състояние на „стоката”. Купувачите за да се ориентирали визуално и отдалеч, „стоката” имала отличителни знаци: обикновените роби – боядисан с бяла боя крак или шапка на главата, а пленените воини – венец на главата. Понякога на гърдите на роба висяла дъска с изписани на нея: произход, години и умения. Търговеца бил задължен да информира купувача за недостатъците на роба, тъй като по закон, ако след продажбата се откриел скрит от търговеца недостатък, сделката се разваляла. 

2. Социални категории роби

За да предположим най-вероятното попълнение на войската на Спартак е целесъобразно да се анализира какви категории роби преобладавали към края на Римската република. Това били: домашни роби; робска интелигенция; роби занаятчии; роби в селското стопанство; освободени роби; роби пастири, роби в мини и каменоломни и други.

Домашни роби. За придобиване на обучени и квалифицирани роби, освен на пленените по законите на войната, в римското общество са разчитали и на собствени обучени роби. Вземали се мерки за създаване на собствена организация за обучение и квалификация най-вече на домашните роби, с приоритет на родените в робство. С тях се занимавали от детска възраст, след което ги препродавали с изгода. С подобно обучение се занимавал и Марк Крас – противника на Спартак на бойното поле. Домашните роби били значителни по количество и непроизводителни по характера на труда си. Те изпълнявали слугински задължения в дома и домакинството на господаря.

В богатите и средно богати рим­ски домове, робите обслужващи непосредствено семейството на господаря били значително повече от работещите на полето или в работилниците му. Тях, римляните  причислявали към т.н. „градски фамилии”. Техния количествен състав в различните по богатство фамилии естествено бил разнообразен, т.е. кой колко можел да си позволи. В същност тази категория роби имала специфично привилегировано положение. Били им позволени различни развлечения: посещавали бръснарници, където римляните обменяли новини и клюки; участвали в любимите на младежите игри; ходели на театър и кръчма. Вероятно в богатите къщи слугите били значително повече спрямо броя членове на семейството. По думите на Ливий, войските които се завърнали от Изток, след войната с Антиох, въвели в ежедневието разкош­ните дрехи, съдове и трапези. Готвачите, които били смятани за най-низши роби по стойност и използване, изведнъж започнали да се ценят твърде високо. Бързия ръст на броя „градски фамилии” бил основно към края II и през  I в.пр.н.е., когато лукса придобил катастрофални размери. Голямата и добре подбрана „фа­милия” се смятала за задължителен признак на „порядъчния” дом. Авторите споменавали за готвачи, пекари, сладкари, носачи на господарските носилки, купувачи на продукти, роби които сервирали на масата, птичари, рибари, масажисти, домоуправители, роби които съпро­вождали господаря при излизане и господарските деца в училище, градинари, чистачи, тъкачи, вратари, роби които се грижели за дрехите на господаря и просто слуги без определени задължения. Мнозина римляни имали специални роби за въоръжена охрана в различен род сблъсъци: от спорове със съседите за зе­мя до политически конфликти. Понякога богатите и влиятелни римляни закупували за лична охрана обучени гладиатори. Те били въоръжената свита на своите господари, като последните никъде не се появявали без тях.

Тъй като болшинството от домашните роби била по градовете и били свикнали на привилегирован начин на живот спрямо другите роби, те вероятно не били значителна част от въстаниците. Допускам, че тези които били по вилите на господарите и в малките населени места, бягали при Спартак. За попълнение и прояви на такива бегълци споменал Салустий в описанията си за робски зверства по време на похода на север.

Робска интелигенция. Градските фамилии притежавали още една категория роби – робска интелигенция. Тя се появила и оформила значително по-рано. Роби артисти и музи­канти даже през II в.пр.н.е. са имали не само знатните римляни, но и жителите на италийските градове. Рано се наложила и традицията за роби-учители. Катон притежавал образован роб-учител, а Марий не искал да изучава гръцката литература, тъй като била препо­давана от роби. От I в.пр.н.е. образованите роби станали задължителна принадлежнос­т на всяка фамилия. Многобройни писари, четци и библиотекари притежавал приятеля на Цицерон, Атик. Самият Цицерон често споменавал своите роби: Гиларий – финансист; Дионисий – четец и библиотекар; Аполоний – бивш роб на Крас, от детски години предан на на­уката; стенографиста Тирон – освободен роб и лекари. Някои от тези образовани роби, впоследствие освободени, ставали известни писатели, учени, ритори. През последните години на Римската република, интелигенцията която произлязла от робските среди, била твърде многобройна и нейния принос във формирането на римската култура значителен. Общоизвестен е робския произход на зна­менитите комедиографи Теренций и Цецилий Статий или най-популярния мим Публий Сир. Почти всички граматици и част от риторите, чиито биографии описал Светоний, по произход били от робското съсловие.

Образованите роби, като правило, заемали във фамилията особено поло­жение. Според Цицерон, господарите правели рязка разлика меж­ду простите и образованите. Те всякак поощ­рявали способните, стараейки се да им дадат образование, гордеели се с тях и им осигурявали покровителство. Това може да се обясни не толкова с римска хуманност, а от обективната нужда на републиката от хора на умствения труд, по­родена от развитието на културата и усложняване управлението на стопанството. Тази потребност свободно родените римляни все още не били в състояние да задоволят. През периода на Империята, вече се формирала достатъчно многобройна интелигенция от свободно родени римляни и романизирани про­винциалисти, при което нуждата и ролята на робската интелигенция силно намалява. ¹

Тези категории роби вероятно били най-малко настроени за участие в едно несигурно по успех въоръжено въстание, най-вече изпълнено с лишения и опасност за живота им. За тях било задоволително постигнатото положение и условия за съществуване. Само оценявали се като по-горна категория от останалите роби.

Вероятно част от тях, най-вече от селските имения и от скоро време станали роби се включили в борбата. Сред тях имало артисти, лечители, учители, а защо не и вилики-управители. Последните имали опит в ръководството на домакинска дейност в стопанството и осъществяването на търговски контакти. Допускам, че били целенасочено използвани от Спартак в обоза за осигуряването с продоволствие и контактите с търговците. Включилите се по една или друга причина във въстанието артисти и учители най-вероятно също били използвани според уменията им. Допускам, че Спартак като тракийски вожд, с жена посветена в Дионисиевите мистерии по достойнство оценявал техните интелектуални възможности в интерес на войната: едни за гледане и възпитание на децата; други за превод на документи на римската администрация; трети за преводачи; четвърти за лекуване на ранени и болни и т.н. Според мен неизвестната численост на включилата се във въстанието робска интелигенция, намерила своето място и реализация, предимно в обозната и обслужващата дейност. Изключително доверени представители участвали в поддържането на кореспонденцията, преките преговори и контакти осъществявани от Спартак.

Роби занаятчии. Това били роби дадени на обучение от своите господари или принадлежащи на собственика на работилницата. Богаташа Крас използвал над 500 роби за строителство на сгради в самия Рим. Например, в сребърните рудници в Испания, около Нови Картаген работели до 40 000 роби.

Вероятно значителна част от тази категория роби взела участие в походите на Спартак. Това били предимно: ковачи, строители, дърводелци, шивачи и други, които били ангажирани с изработването на въоръжение, снаряжение и дрехи. Потвърждение за тяхно присъствие във въстаническата армия, намирам в писаното от хронистите за шиене на дрехи, изплитане на въжета, изготвяне на плетени щитове с опънати кожи върху тях и изковаването на значително количество оръжие.

Роби в селското стопанство. Аграрния характер и концентрацията на земята в ръцете на едрите римски земевладелци създавало благоприятни условия за масово използване на робския труд. По този въпрос най-добри източници за римското селско стопанство са трудовете на Катон. ² Това ми дава възможност да използвам в разчетите данни за развитието на римското селско стопанство и еволюцията на робския труд.

Катон посочил обичайния състав на роби обслужващи целогодишно маслинена градина на площ от 240 югера (един югер = 2 акра или = 2520 м². т.е. 240 югера са 604 800 м² или около 604 декара): вилик – надзирател на робите в стопанството, обикновено издигнал се от роб; вилика – ключарка, често жената на вилика; 5 работници; 3 орачи; 1 магаретар; 1 свинар и 1 овчар или общо 13 роби. За лозов масив на площ от 100 югера (252 000 м² или 252 декара) били: вилик; вилика; 10 работника;    1 орач;  1 магаретар; 1 човек за коловете и 1 свинар – всичко 16 роби. При условие, че това била постоянната за цялата година робска работна ръка. По време на прибирането на реколтата и обработката на маслините и гроздето явно са били привличани още роби, които автора не ни е посочил.

В интерес на темата е целесъобразно да си изясним и възгледа на римляните към селскостопанските роби. Варон писал следното: „Сега ще ви кажа, с какви средства се обработват нивите. Някои разделят тези средства на две групи — на хора и на оръдия, без които те не могат да се обработват. Други ги делят на три части: оръдия говорещи, оръдия издаващи нечленоразделни звуци и оръдия неми. Към говорещите спадат робите, към издаващите нечленоразделни звуци — воловете, а към немите — каруците”.³

Допускам, че робите от селскостопанските латифундии били значителна част от войската на Спартак. Първо те били най-достъпни вследствие на разположението им извън защитените населени места и градове. Били издръжливи и невзискателни към студ, жега и влага. Притежавали навици за продължително физическо натоварване. Най-вероятно били активни участници в устройването на защитени лагери и воини в леките и тежковъоръжените отряди за директен сблъсък с римските кохорти. В случая от тях не се изисквали особени умения в индивидуалния ръкопашен бой. Строени в плътен боен строй, защитени от щитове в цял ръст, мушкайки с мечовете, трябвало с масата си да спрат челния удар на римските кохорти и да нанасят максимални поражения в първите им редици. Сривайки устрема на атаката на римските легиони са осигурявали възможност за удари във фланг и тил от страна на леката пехота и наличната конница.

Освободени роби. Освободения роб ставал либертин. Пускането на свобода (manumissio) не нарушавало зависимостта. Той ставал клиент на своя бивш господар, а в случая патрон, приемал неговото родово, а често и лично име. Либертина бил задължен понякога да остава в къщата на господаря, а понякога и да му плаща данък. Освобождаването на роб занаятчия било изгодно, тъй като той отварял собствена работилница и се откупвал за определена сума. Освобождаването на роби била обичайна практика в Рим. За едрите римски робовладелци, при техния луксозен начин на живот, купуване на свръх скъпи вещи и спекулации, при невъзможност сенаторите легално да се занимават с търговия, били необходими всякакъв род доверени хора, подставени лица, агенти за поръче­ния и други. За целта най-подходящи били либертините. Поради това все­ки богаташ в Рим имал десетки, а понякога и стотици клиенти от освободените. Тези клиенти освен това съдействали и за политическото влияние на своя патрон.

Например за поддръжка на своята политика Сула включил над 10 000 млади и здрави роби, които принадлежали преди това на убити римляни, като участници в народното събрание. Всички тях Сула обявил за римски граждани, като по традиция ги нарекъл по своето родово име Корнелии. Целта му била да се възползва от гласовете им като членове на народното събрание. Те били готови да изпълняват всякаква негова заповед. Подаряването на свобода на такова количество роби, било безпрецедентен акт за Древния Рим. ⁴

Освободените роби в големите градове и дори в Рим, имали сравнително малък интерес за участие във войната между роби и робовладелци. В същото време при тях била силна личната психическа нагласа, колко жертви са понесли за своята свобода в противовес на това какво щели да изгубят или спечелят от участието си във въстанието. Най-вероятно една сравнително малка част от тях и то от провинциалните италийски градове избрали пътя на борбата с оръжие в ръка. Те били хора на крайностите – или всичко или нищо.

Роби – пастири. Пастирите заемали особено място в Римската република и във войската на Спартак. Те се отличавали рязко от останалите роби, както по външен вид така и по психически облик. Другите били обвързани към мястото определено от волята на господаря — по разчет или просто от каприз. За орача, градинаря или лозаря света бил ограничен от размера на латифундията, където живеели и участъка земя който обработвали. Зад нейната граница започвал забранения свят. Сазерна, който не само бил превъзходен господар-практик, но и много мислел за рационалното използване на робската сила, съветвал господарите на никого да не разрешават да се отлъчва от имението, с изключение на вилика, ключаря и един роб, по избор на вилика. Прикрепените към едно и също място роби, от ден на ден контактували с едни и същи хора, като от ранна сутрин до късна вечер били заети с работа. Те били обвързани с определен монотонен жизнен ритъм в който всеки ден приличал на предишния. Трябвало да били наскоро продадени в робство за да притежавали ресурс от енергия и вътрешна сила. Повечето от тях твърде бързо се потопявали в равнодушна безнадеждност и апатия. Те не били най-добрите роби за монотонен труд и лоялност към господарите си. Не напразно се появила поговорката: „колкото роби, толкова врагове”. Сред тях се откроявали пастирите, които съпровождали скитащите стада, а не са пасли животните в рамките на обора.

Италийското животновъдство от едър мащаб било пасищно и номадско. Тази система съществувала в съответствие с изискванията на самата природа на Апенините, позволяваща на животните да се намират под открито небе през цялата година. В равнинните пасища на Южна Италия, през лятото тревата изгаряла от слънцето и се ползвали през зимата, а на планинските пасища животните намирали през лятото приют от задушливата жега. Огромните стада от овце целогодишно се движели от Калабрия към Брутия и от Апулия към Самния и Сабиния. Едрия рогат добитък зимувал недалеч от морето, а през лятото бил откарван в планините обрасли с гори. Мулетата от Розейската равнина също прекарвали лятото в планината. Летните и зимните пасища често се намирали едно от друго на разстояние, изчислявано на няколко стотици мили. Смяната на зимно пасище с лятно било бавно пътешествие през половината страна, изпълнено със срещи, впечатления и опасности. Налагало им се да влизат в контакт с най-различни хора: други роби пастири, селяни от населените места по пътя за придвижване, роби от съседни имения, откупвачи на пасища и техните служещи, пътешественици и други. Понякога това била шайка разбойници, от която трябвало да се отбраняват с оръжие в ръце. Пастира бил самостоятелен, изцяло предоставен на своите възможности, хитрост, досетливост, опит и знания. Всеки ден бил изправен пред природата – ласкава или гневна. Роба, който не се е уплашил да спаси овца от вълча захапка, който обуздал не обязден жребец, който се противопоставял на крадци на добитък, който намирал билки за да спаси стадото и себе си от болест — естествено започвал да чувства своята цена. Съзнанието му било същност на достойнството и поведението. Как е можело в един човек да съжителстват психиката на роба и свободата на изява? Пред пастира имало два пътя: на примирение с реалността или на явното възмущение – да пречупи установения ред и да се превърне в неудържим отмъстител спрямо наложените му ограничения и зависимости. Пастирите били активни участници във всяко робско въстание, а често и негови организатори. Например в първото сицилийско въстание водеща роля се падала на пастирите – един от техните вождове, Клеон Киликиец бил пастир. Вероятно и към Спартак се присъединили значителен брой пастири. Нещо повече в началото на II в.пр.н.е. пастирите били заплаха за цяла Апулия, дори на претора се наложило да излезе срещу тях с редовна войска. Когато в годините на управление на Тиберий, един ветеран войник-преторианец замислил да вдигне въстание, той се обърнал с призив преди всичко към калабрийските пастири. Пастирите били общност приличаща на спящ вулкан, който всеки момент можел да изригне. Те били заплаха и според физическото си състояние. Слаботелесния като физика и психика човек не подхождал за техния суров начин на живот, изискващ продължителни във времето и пространството преходи, катерене по планините, ловни умения, владеене на личното оръжие и т.н. Пастирите имали верни другари кучетата — огромни, силни животни, страшни за всеки който застрашавал техния господар. Те били здраво сплотена общност поради условията на живот, предоставените им права и възможност за въоръжена съпротива. Това отговаряло на желанията и изискванията на римските робовладелци за печалба. При значителните мащаби на италийското животновъдство количеството на пастири било значимо. ⁵

Сред пастирите се откроявали галите, които били превъзходни конници страстно обичащи конете и ги отглеждали на големи табуни. Бойните им коне се ползвали с известност. Опитен пастир с галски произход бил ценна придобивка за всеки римски животновъд. Условията за реализация на италийското животновъдство позволявали и на свободолюбивия и горд келт да не усеща цялата тежест на робския гнет. В същото време местния господар в определена степен бил притеснен от отдалечеността на пастира от вилата и липсата на контрол. Вероятно до известно ниво на поведение пастира често забравял за своето робско положение. ⁶

Сред пастирите също имало йерархия. Стадото обикновено се разделяло на няколко части: овчето и кравето по 100 броя, а конския табун — по 50 коня. За всяка част отговаряли един или двама пастири. Всички те били подчинени на старши пастир – magister pecoris. Той бил образован за времето и положението си човек. На плещите му лежала цялостната организация на живота на стадата: осигуряване с всичко необходимо по време на преходите и установяването на място; раждането и грижите за новородените; отчет за числеността на стадото, разходите и печалбата, а вероятно и лекували болните животни. ⁷

Допускам, че пастирите били една от най-боеспособните части от личния състав в армията на Спартак. Независимо от своя произход – гали, германци, траки или италийци, изпълняващите функции на пастири в същност били най-подготвени за бойни действия след гладиаторите. Същите вероятно били и в състава на конните отряди за бой и разузнаване.

3. Свободно родени италийци и дезертьори

Обратна страна на процеса на концентрация на земята, било обезземляването на дребните собственици. То се пораждало колкото от конкуренцията на едрото робовладелско стопанство, толкова и от наличието на евтино внасян от римските провинции хляб. Това била една от причините която карала италийските земеделци да се отказват от отглеждането на зърнени култури. Ниските цени на хляба правели и за италийския селянин неизгодно отглеждането на зърнени култури. В същото време не му било по джоба да премине към отглеждането на значителни масиви от лозя и маслини. Това обуславяло неговото разоряване и поглъщане от едрите земевладелци.

Съдбоносно влияние върху италийското селско стопанство оказвали войните, водени по италийските земи, т.е. на Апенинския полуостров. Катастрофални последствия имали: похода на Ханибал (218 – 203 г.пр.н.е.); съюзническата война (90 – 88 г.пр.н.е.), гражданската война (83 – 82 г.пр.н.е.); раздаването на земи на ветераните от Сула (до 79 г.пр.н.е.); въстанието на Спартак (74 – 71 г.пр.н.е.) и други. Не по-малко влияние оказвали и войните свързани с римската експанзия извън Апенините. Те се оказали гибелни за дребното стопанство, тъй като свободно родените селяни ставали професионални воини. Те за много години (най-малко за времето на съответната военна кампания) се откъсвали от своите стопанства, които западали. В качеството си на воини, отвиквали от изнурителен труд на полето. Войнишката заплата и военната плячка се превръщали в основен източник за съществуване. Все пак не цялата Италия в еднаква степен губела своето италийско селско население. По-устойчива била Северна Италия. Обезлюдяването и разорението обхващало главно Средна и Южна Италия. Все пак тези земи били сред най-пострадалите от гражданските и съюзните войни.

Служилите в армията на Сула, легионери били осигурени със значително количество свободна или отнета от собствениците в качеството на глоба, земя в рамките на градските общини. ⁸ Ветераните от легионите  били осигурени със земя изключително на територията на Апенините и само една ветеранска колония била основана извън нейните предели. От източниците не става ясен броя на ветераните, които получили земя. Апиан в различни места на своите записки за „Гражданските войни” писал за 23 легиона ⁹ и 120 000 воини, ¹⁰ а Тит Ливий за 47 легиона. ¹¹ Изследователите обикновено говорят за около 100 000 ветерани ¹² или за около 23 легиона. Не съществува единно мнение относно средната площ на раздадените земеделски участъци. Обикновено древните автори посочвали от 10 до 100 югера (от 2,5 до 25 хектара). В случая необходимото количество земя било конфискувано от земевладелците италийци, основно в Кампания, Самниум и Етрурия. Вероятно подобно действие било налагано със сила и срещало съпротива от жителите на трите провинции. Не напразно, основната част от действията на Спартак са обхващали провинциите Кампания и Самниум. В същото време се смята, че болшинството свободно родени селяни в резултат на конфискациите било лишено от средства за съществуване. ¹³ Съществува мнение, че част от земята била иззета от фонда „агер публикус”. Áger públicus (обществена земя) била земята, собственост на Римската република. Традиционно фонда се попълвал за сметка на отнетата земя от италийците. Върху някои участъци се формирали римски колонии, като в същото време множество други се обработвали както от дребни, така и от едри арендатори. С течение на годините едрите арендатори измествали дребните и започвали да смятат ager publicus за своя собствена земя. Нещо повече едрите земевладелци в масов мащаб използвали труда на робите вместо наемния труд на смачканите от тях свободно родени, при което броя на лишените от земя селяни нараствал. В крайна сметка след като Апенините почти десет години били разтърсвани от вътрешни конфликти, значително количество от обработваемата земя била изоставена, което увеличавало количеството на недоволните, най-вече в Лукания и Самниум. Раздаването на отнета земя на ветераните и подаряването на свобода на близо 10 000 Корнелии, най-вероятно съзнателно било насочено към създаване на социална опора за новата власт на Сула и неговите последователи.

В изводна форма смятам, че оземлените ветерани и разорените италийци били несигурна социална среда за устоите на Римската република. Те били в състояние както да се изправят в защита на статуквото, така и да тръгнат срещу него, а в най-тежкия случай и един срещу друг. Не изключвам вероятността значителна част от ветераните и разорените италийци от провинциите Лукания и Самниум, обхванати от походите на Спартак през 73 и 72 г.пр.н.е. да са взели участие на страната на въстаниците. Те били най-възмутени и тласнати от самия си житейски път към оцеляване с оръжие в ръка. За повечето воинския бит и плячкосването на победените било жизнена реалност за съществуване. Изразходили за кратко време придобитото по време на военната си служба, те не виждали перспектива в монотонния и евтин труд в земеделието и животновъдството. По придобит през годините навик предпочитали бързото натрупване на доход от плячка. Според мен били социална категория отворена за участие във въоръжена съпротива на властта на Рим или на страната на всяка групировка или на нов претендент за власт. В същото време предпочитали да останат и да живеят на родна земя. Местните разорени италийци и ветерани от войните най-вероятно участвали в най-масовите леко и тежко въоръжени пеши отряди,  наравно с робите от селските имения, осъдените затворници и други. Изявилите се с бойния си опит и командни умения вероятно били избирани и назначавани на командни длъжности във войската на Спартак.

Изложеното до момента доказва възможностите за наличие на пъстър по произход и социален състав непрекъснато попълнение на военизираната общност начело със Спартак. Поради това не можем да говорим за движение или нещо друго, а за реализацията на военизирана общност. Количественото съотношение между различните представители по един или друг начин се отразявало върху техните цели и действия. Най-вероятно това била една от предпоставките, довела до отказа от родните земи и оставането на Апенините. Нещо повече военизираната общност начело с гладиаторите и Спартак била в непрекъснато движение и въоръжени сблъсъци за постигане на целите си. Всичките им действия били съсредоточени за постигане на победа чрез война.