Военно-географска характеристика на Апенинския полуостров
За по пълно описание и характеризиране на събитията около въстанието на Спартак е целесъобразно да се разгледа физикогеографската характеристика на Апенинския полуостров през I в.пр.н.е. Допускам, че релефа, хидрографията и климата за близо двадесет века нямали кардинални промени, те оказвали пряко влияние върху бита в миналото. Тяхното познаване и използване допринасяло за тиловото осигуряване, придвижването на войските и победния изход на бойните действия.
В описанията основно ще ползвам писаното от Страбон (Στράβων). Той бил древногръцки географ, историк и философ. Автор е на „География“ (Γεογραφικά), която се състояла от 17 книги и се явявала сборник със знания за света. Роден през 63 г.пр.н.е. в Амазия (дн. Турция) и починал през 24 г. от н.е. Страбон бил писател-географ, който живял непосредствено след въстанието на Спартак. В труда си дал характеристики и исторически сведения за Апенинския полуостров, респективно Древен Рим. 1
Апенинския полуостров заема изгодно в стратегическо отношение географско положение в центъра на Средиземноморието, като е средния от трите големи полуострови: Балканския, Апенинския и Пиринейския. Той се вдава надълбоко от север на юг в Средиземно море, под формата на тясна продълговата ивица. Острова Сицилия, се явява непосредствено продължение, като от полуострова го отделя Месинския пролив, който в най-тясната си част е с ширина от 3,2 км. Потвърждение на писаното намираме и в описанията на Страбон: „29. Първите части на Италия са равнините, лежащи в подножието на Алпите и достигащи до вътрешността на Адриатика и районите край него, но останалото от Италия представлява тесен и дълъг нос с форма на полуостров, през който, както казах, по дължина се проточват Апенините на около седем хиляди стадия (1 стадий е равен на 185 м; 1295 км), но с различна ширина. Моретата, които правят от Италия полуостров са Тиренското море, започващо от Лигурското, Авзонското и Адриатическото.” 2
Бреговете на Апенините се мият от водите на Адриатическо, Йонийско, Тиренско и Лигурийско морета. Бреговата линия на континенталната част е с дължина както следва: 963 км на Тиренско море; 1128 км на Адриатическо море; 795 км на Йонийско море и 415 км на Лигурско море или общо 3301 км. Полуострова е със слабо нагъната брегова линия, която осигурявала малко на брой защитени от бурите места за пристанища. На адриатическото крайбрежие почти нямало удобни заливи и брега бил негостоприемен поради плитчини и лагуни. Малко по-добро е положението на южния бряг. Едва в средната част на западния бряг в района на провинция Кампания има добри заливи. Освен неаполския залив, най-значими били възможностите на пристанищния град Остия в устието на река Тибър.
Остия (Ostia Antica) бил пристанищен град на 23 км югозападно от град Рим на устието на река Тибър. От него изхождали основните морски пътища за превоз на стоки, оръжия, граждани и войници към всички крайбрежни провинции на републиката. В него пристигали по море събираните данъци от подчинените народи, които били използвани за изхранване на населението и задоволяване лукса на робовладелците. Данъците обхващали множество стоки: хранителни продукти; зърнени храни; дървен материал; добитък; луксозни стоки – скъпоценни камъни, бисери, злато, слонова кост и подправки; роби; екзотични животни и други. От егейските пристанищни градове Ефес и Пергамон пристигали стоките, докарвани по азиатските пътища по суша. Морския път минавал между островните архипелази и се събирал с маршрута по който прекарвали пшеницата от Черно море. Пурпурните тъкани се товарели в Селевкия, пристанище на Антиохия. Корабите плавали към островите Родос и Крит, и минавали през Месинския проток към Остия. От важно значение бил морския път свързващ Рим със Северна Африка, откъдето пристигали зърнени храни, тамян и парфюми от Арабия, бисери и корали от Червено море, памук от Индия, коприна и подправки от Китай.
Релефа се определя от планинските вериги на Алпите и Апенините. Той е предимно планински, като значителна част от територията е заета от планини. По северната граница са разположени Алпите. На юг от тях се намира най-голямата равнинна област в страната по коритото на река По. По дължината на полуострова се разпростират Апенинските планини. Плодородните долини, разклонената речна система, мекия и благоприятен за селското стопанство климат от древността са правели територията удобна за живот и дейност на човека. Своеобразната само изолираност се е отразила върху особеностите в историческото развитие на Древен Рим. Макар след III в.пр.н.е. Рим да се разпрострял далеч извън пределите на Апенинския полуостров, земите му винаги оставали основа на римската икономика, база за римската експанзия, център на политическия живот и управление на римската държава, огнище на римската култура. Поради това не може да е сравнително пълна картината на особеностите на римската история, ако липсва ясна представа за географското положение на Древен Рим.
От север Алпите като подкова затварят полуострова, с което влияят върху достъпа и климата към Апенините. Макар римската история да показва, че те не са били непреодолимо препятствие за нахлуване, по примера на Ханибал от годините на Втората Пуническа война. Особено техните източни склонове са били удобни за придвижване към Панония и Тракия.
Релефа на полуострова има една основна планинска верига простираща се от север на юг – Апенините (итал. Appennini; лат. Apenninus). Тя се състои от средно високи, силно разчленени планински вериги, които се простират почти по-средата на полуострова от север на юг. Дължината на планинския масив е около 1000 км, а в най-широката си част достига до 140 км. Преобладаващата височина е от 1 200 до 1 800 м, като най-висок връх е Корно-Гранде – 2 912 м. В северната си част са трудно проходими, но колкото се отива на юг, планината става по-ниска и в южната си част е с преобладаващи полегати склонове. Източните им склонове до Адриатическо море са стръмни, за разлика от полегатите западни склонове, в които са разположени повечето от историческите градове на Италия. Растителността се представлява от средиземноморски тип храсти, букови и иглолистни гори, като се срещат значителни по площ пасища. Геологически е характерно преобладаването на ерозионно-разчленени хребети. Като цяло няма затворени области, ако не се смятат отделни неголеми райони в северната и централната част на Апенините. Поради това областите на които исторически се разделял Древен Рим, били по-скоро етнографски отколкото географски райони.
В същото време Южна Италия е земетръсна област, особено остров Сицилия и областта Калабрия. В южните части на страната се намират вулканите Везувий с надморска височина – 1 281 м , Етна – 3 328 м (на о-в Сицилия), Вулкано – 500 м (на о-в Вулкано) и Стромболи – 926 м (на о-в Стромболи). За нас представлява интерес вулкана Везувий, чийто диаметър на основата е повече от 3 км. В подножието на Везувий има много овощни градини и лозя, но склоновете във високата му част са пусти и изглеждат застрашително. До 800 м надморска височина била разпространена дивата лоза. Най-значимото изригване било през 79 г. от н.е. то унищожило не само градовете Херкулан и Помпей, но и всякакво наличие на остатъци от лагера на Спартак.
Голямо значение за военното дело има планинско-хълмистия релеф на Апенинския полуостров. Равнините, долините и низините са около 22 % от цялата територия, планините около 38 %, а хълмовете около 40 %. Алпите са най-високата планинска верига в Европа, която като дъга ограничава от север проникването и влиянието на континентална Европа. Още по-значима роля играят Апенините —планинска система представляваща съвкупност от самостоятелни планински системи, между които са налице значителни понижения. Последните са осигурявали възможностите за комуникация между различните области на полуострова. Основната част от хълмовете, които не превишават 800 м над морското ниво, преобладават в Лациум и Калабрия.
Речната система на полуострова е сравнително богата. През Цизалпийска Галия тече голямата река Пада (лат. Padus, дн. река По) с многобройни притоци. В северната част на Етрурия тече река Арно (лат. Arnus). За граница между Етрурия, Умбрия и Лациум служи река Тибър. Освен тези реки заслужават внимание и реките Лирис в Лациум и Ауфид в Апулия. В миналото всички тези реки били по-пълноводни, отколкото сега. В речните долини са открити следи от древни напоителни съоръжения. При похода си на север и обратно юг, военизираната общност на Спартак трябвало да преодолява реките в източната част на Апенините. Макар не толкова пълноводни и непригодни за плаване, те били препятствие, което трябвало организирано и за кратко време от движение да се преодоляват. Най-значимо препятствие била река По. Вероятно Спартак провел целенасочена подготовка на ресурси за нейното форсиране. Свидетелство за това е споменатото унищожаване на излишното от обоза, преди похода на юг. Вероятно станали излишни материалите подготвени за форсиране на река По.
Почвата на Апенинския полуостров осигурявала условия за земеделие и животновъдство. Плодородната равнина на река Пада била една от древните райони на земеделската култура. Вулканическата почва в Лациум, Кампания и остров Сицилия щедро възнаграждавала труда на земеделците. Южна част на полуострова се славела с великолепните си пасища.
Апенините били богати на полезни изкопаеми, като мед, олово и цинк в Етрурия.
Климата на Апенините в древността се различавал от днешния. Той бил по-влажен и прохладен, което се определяло от значителните горски масиви. Характера на почвата и климата осигурявал възможност да се отглеждат маслини, грозде и зърнени култури – просо, ечемик и пшеница.
Равнините на Апенините не били преобладаващи, затова пък били налице множество блата, рязко намаляващи селскостопанските площи. Удобните за земеделие земи са намалявали и поради богатата на гори територия. В достигналите до нас източници са налице множество напомнения за многобройни гори. На практика селскостопанския пейзаж бил твърде сложен и пъстър. „Даже в пределите на една относително неголяма латифундия съжителствали всички видове релеф: планини, хълмове и равнини. Това осигурявало възможност за животновъдство, отглеждане на плодови дървета, лозя и различни зърнени култури”.3 Природните богатства поразявали въображенията на съвременниците. Полибий писал (II, 15): „Не е лесно да се изброят всички достойнства на тази земя! Тя изобилства от хляб в такава степен, че в нашето време нерядко сицилийския медимн пшеница струва четири обола, медимн ечемик — два обола, толкова струва метр вино. Елдата и просото се раждат при тях в невероятно изобилие. Колко много жълъди растат на тези равнини и в дъбовите гори, намиращи се на малко разстояние една от друга, всеки може да разбере най-добре от следното: в Италия се убиват огромно количество прасета, една част за домашна употреба, а останалите за нуждите на войската, като животните се осигуряват главно от тези равнини. За ниската цена и изобилие на различни хранителни припаси може да се съди най-сигурно по това, че пътешествието по тази страна, влизайки в таверната, не питат за цената на отделните предмети на бита, а плащат толкова, колкото ще вземе стопанина от човека. Обикновено собственика на таверната, давайки често всичко в изобилие, взима по половин ас, което представлява една четвърт от обола, като в редки случаи взима повече. Многобройността на населението, техния висок ръст и телесна красота, а и военната им смелост ще бъдат изяснени от самата история на събитията”.4
Релефа и жизнената необходимост от трайна комуникация с важните в социален, икономически, търговски и военен аспект населени места/райони са определяли маршрутите за строителство и поддържане на древноримските пътища. Разходите по строителството и поддръжката на пътищата били значително перо от бюджета на Рим. Смята се, че средно една миля струвала около 109 000 сестерции. Римляните строяли основно три типа пътища:
– via publica („градска улица“ или „обществен път”) – основни пътища в Древен Рим. Те съединявали най-значимите населени места/градове. Тези пътища също така били наричани: viae praetoriae („преториански пътища”), viae militares („военни пътища) или viae consulares („консулски пътища”). Те се строяли върху държавна земя и с държавни пари, съпроводени с данъци от заинтересуваните градове и едрите собственици през чиито земи преминавали. Грижите за пътя се възлагала на държавен чиновник – curator viarum. Той имал право да разпорежда извършването на работи по поддръжка, да следи за състоянието и нуждата от ремонт на пътя. Всеки път бил наричан по името на личността, предложила строителството му. Средната ширина на viae publicae била от 6 до 12 м.
– viae vicinales („провинциален път) – път който се разклонявал от viae publicae и свързвали помежду им vici (села и населени места) в една област. Те били масовите римски пътища от транспортната мрежа. Средната ширина на viae vicinales била около 4 м.
– viae privatae („частни пътища”) – свързвали едри владения villae (вили, латифундии) с viae vicinales и viae publicae. Те минавали през частна собственост и напълно се финансирали от едрите собственици. Средната ширина на viae privatae била от 2,5 до 4 м.
До 70 г.пр.н.е. на Апенините били построени следните основни пътни артерии:
– Виа Емилия (лат. Via Æmilia) – през 187 г.пр.н.е.;
– Виа Аурелия (лат. Via Aurelia) – около 241 г.пр.н.е.;
– Виа Апия (лат. Via Appia) – строежът бил започнат през 312 г.пр.н.е. с дължина 132 мили, като свързвал Рим с Капуа, а от 244 г.пр.н.е. стигал до Брундизий;
– Виа Ания (лат. Via Annia) в Цизалпийска Галия – започната през 153 г.пр.н.е. и завършена през 131 г.пр.н.е. свързваща пристанището Атрия (дн. Адрия) през Патавиум (дн. Падуа) към Аквилея;
– Виа Валерия (лат. Via Valeria) – построена през 397 г.пр.н.е. между Рим, Тибур и Корфиниум (дн. Корфинио);
– Виа Емилия Скавра (лат. Via Aemilia Scauri) от 109 г.пр.н.е. започвал от Плацентия (дн. Пиаченца) на юг през Лигурските Апенини към Генуа, след това през Пиза свързвал Виа Емилия с Виа Постумия в долината на река По и Виа Аурелия с Виа Касия или Виа Клодия;
– Виа Попилия (лат. Via Popilia) била построена през 132 г.пр.н.е. в Кампания от Капуа, през Козенца на юг до Региум в Калабрия;
– Виа Постумия (лат. Via Postumia) била построена през 148 г.пр.н.е. и свързвала Генуа с Аквилея, дълга около 450 километра;
– Виа Тибуртина (лат. Via Tiburtina) построена около 286 г.пр.н.е. от Рим до Тибур (изток-североизток), по-късно бил продължен до Абруцо и Атернум (дн. Пескара) с дължина около 200 км;
– Виа Фламиния (лат. Via Flaminia) построен през 220 г.пр.н.е. от Рим през Апенините до Ариминум (дн. Римини)
– Виа Цецилия (лат. Via Caecilia) построен през 142 – 117 г.пр.н. като разклонение от Виа Салария през Амитернум, пресича централните Апенини към Hatria (дн. Атри) или през Терамо към Castrum Novum (дн. Джулианова) на брега на Адриатическо море.
На Балканския полуостров основна пътна артерия била: Виа Егнация (лат. Via Egnatia) построена през 145 г.пр.н.е. като продължение на Виа Апия (Via Appia) от Бриндизий по море до другата страна на Адриатическо море Дурациум в Гърция и по суша през Македония и Тракия стигала до Мала Азия, където се съединявала с персийския Царски път.
С Галия по суша основна пътна артерия била Виа Домиция (лат. Via Domitia) построен през 120 – 118 г.пр.н.е. и свързвал Италия с Галия (дн. Испания).
Защо отделям толкова внимание на римските пътища? Изхождам от презумцията, че освен комуникационни и търговски артерии, те били използвани целенасочено от римляните за бърз маньовър с воински контингенти по територията на Апенинския полуостров. Те маневрирали с легионите си по вътрешни рокадни пътища, разединявайки силите на противника. През годините на войната на Спартак, били използвани и от двете воюващи страни.
Във формирането и утвърждаването на римската република важно значение имала военно-географската характеристика на Апенинския полуостров, Изброените до момента параметри изиграли решаваща роля за обединяването на Италия. Централното положение облекчило Рим в превръщането му в културен посредник между Изтока и Запада, което го превърнало в една от водещите фактори в културното развитие на Европа.