Робски въстания в Римската република и войната на Спартак

1. Изходни моменти

Въстанието на гладиаторите начело със Спартак, Крикс и Еномай, в периода от 135 до 99 г.пр.н.е. било предшествувано от редица други въстания в земите на републиката. Рим ги потушил и си изградил своеобразен имунитет и тактика за провеждане на наказателни експедиции. В повечето случаи се касаело за въстания на роби, докато при Спартак се касаело не само за въстание на роби, а вече на гладиатори. Те били най-низшето, онеправдано и подлежащо на публично унижение да проливат кръвта си обществено съсловие. Съсловие съставено от роби-воини, осъдени на смърт италийци и римски граждани, осъдени на затвор или работа в мините и други.

Подлагайки на анализ въстанието на гладиаторите начело със Спартак е целесъобразно да се споменат и другите въстания по време на Римската република, особено които го предхождали. Във всички тях имало колкото общи моменти, толкова и значими различия. Според мен по един или друг начин, но най-вероятно от уста на уста се предавали разкази за тях сред робите и местното население. Римляните като победители също са запазили писмени описания за събитията, но от тяхна гледна точка.

Преди въстанието на Спартак, най-значими били: първото сицилийско въстание (135 – 132 г.пр.н.е.); второто сицилийско въстание (104 – 99 г.пр.н.е.) и съпътстващите ги бунтове по места. Най-подробни сведения черпим от древногръцкия историк Диодор Сицилийски (90 – 30 г.пр.н.е.) автор на „Bibliotheca historica” (Историческа библиотека) от 40 книги. Според Диодор основна причина за въстанията било не общото тежко положение на робите, а тяхната интензивна експлоатация и извънредна жестокост от отделни робовладелци. Да анализираме неговите описания. В преводите им и анализа, ще се спра на моменти, които според мен имат общи моменти и различия с въстанието на Спартак.

Анализирайки текстовете за въстанията на робите в Сицилия и въстанието на гладиаторите начело със Спартак са налице редица общи моменти, както следва:

– бунтовете започвали след заговор срещу прочули се с жестокостта си господари: 135 г.пр.н.е. в град Ена ¹ срещу Дамофил и жена му Мегалида; Тит Минуций срещу своите кредитори; 104 г.пр.н.е. срещу двама богати братя в областта Галикия;  74 г.пр.н.е. в Капуа в гладиаторската школа срещу Батиат;

– ядрото на заговора, първоначално било от няколко десетки до няколко стотина души: 135 г.пр.н.е. – 400 съратници по робство; Тит Минуций с около 400 собствени роби; 104 г.пр.н.е. – първи се освободили 30 роби; 74 г.пр.н.е. – заговор между 200 гладиатори, освободили се около 70 от тях;

– начело на всеки заговор стояли придобили известност личности предимно от робската общност: 135 г.пр.н.е. – сириеца Евн, родом от Апамея, роб на Антиген от град Ена, магьосник; Тит Минуций, римски конник, син на богат баща; 104 г.пр.н.е. – роба Салвий, ² гадател по вътрешностите на жертвени животни, прочут със свиренето на флейта и киликиеца Атенион ³ – управляващ при двама богати братя; 74 г.пр.н.е. начело с тракиеца Спартак, Крикс и Еномай, всичките гладиатори от школата на Батиат в Капуа;

– въстаналите заемали защитено място: 135 г.пр.н.е. превзели града Ена; 104 г.пр.н.е. – заели място, укрепено от самата природа, като го укрепили и приели в редиците и други въоръжени роби; 74 г.пр.н.е. гладиаторите заели труднодостъпно място на склона на вулкана Везувий;

– наличие на безчинства, грабежи и екзекуции допускани в началото и в хода на самите въстания. Авторите така излагат събитията, че безчинствата и грабежите са присъщи като прояви само на най-низшите слоеве на римското общество – робите и престъпниците. Диодор споменал за грабежи и безчинства и от страна на разорени свободни;

– в повечето случаи водача назначавал близко обкръжение от доверени хора, които ръководели осигуряването с ресурси и бойните действия;

– въоръжени сблъсъци с римски военни формирования командвани от претори и консули, съпроводени с първоначални победи и последващо потушаване и смърт на предводителите;

– екзекуции на пленени въстаници: 132 г.пр.н.е. пленените роби били изтезавани и екзекутирани, а част от оцелелите в обкръжение се самоубили с мечовете си; при Тит Минуций всички вземали участие във въстанието били избити с изключение на предателя; 99 г.пр.н.е. били пленени около 1 000 роби-бегълци, които били откарани в Рим и продадени за гладиатори; 71 г.пр.н.е. след смъртта на Спартак около 6 000 пленени въстаници били разпънати на кръст покрай пътя от Капуа до Рим.

Това са най-общите моменти според анализа на достигналите до нас писмени паметници за робските въстания в Римската република в периода 135 – 71 г.пр.н.е. В същия момент при внимателен прочит са налице поредица от значителни разминавания най-вече в действията и проявите. 

2. Титулуване водачите на въстания

В Сицилия водачите на въстания след първите си победи се провъзгласявали за царе, като използвали съответните атрибути за публична власт. На пръв поглед, съществувала представата за „добрия” цар, най-вече който се издигал от низшите среди на местното общество. Все пак в рамките на острова Сицилия се касаело за една сравнителна затворена робовладелческа общност от господари и роби.

При Първото сицилийско въстание Евн след превземането на града Ена, станал цар в държавата на въстаналите, свикал народно събрание, екзекутирал пленените енейци с изключение на оръжейните занаятчии, надянал царския венец, обкръжил се с придворни, направил царица своята съжителка – сирийка от Апамея, а за членове на съвета назначил хора, които му се стрували най-подходящи по ум и умения.

Странния задлъжнял римски бунтовник Тит Минуций, след като отмъстил на кредиторите си, сложил на главата си диадема, облякъл пурпурни дрехи, обкръжил се с ликтори и други знаци на властта, като с помощта на роби се провъзгласил за цар.

По време на Второто сицилийско въстание, робите събирайки се на общо събрание избрали за цар, роба по име Салвий, който се ползвал с репутацията на опитен човек в гаданието по вътрешностите на жертвените животни и в свиренето на флейта.

В аналог на тях, първата работа на избягалите гладиатори от школата в Капуа, също била да изберат свои вождове. Това били Спартак, Крикс и Еномай, като може да се предполага, че по този начин са избрали първите членове на военен съвет, който действал до края. В същото време никой от тях, дори и Спартак до последния си ден, не бил издигнат за цар. С гибелта на всеки един от тях, на негово място се избирал друг, каквито били споменатите по-късно Гай Каник и Каст. Никой от хронистите не писал, гладиаторите да са си избрали цар. Дори когато се говори изключително за Спартак, като главен враг на Рим и водач на въстаналите, никъде не е назован с някаква титла. За него се говори като: тракиеца, мирмилона, гладиатора, дезертьора, роба, вожда или загиналия като пълководец. От една страна това показвало наличие на йерархия в техните редици и от друга страна някакво неизвестно дори на римляните, а най-вече за нас титулуване на водачите на въстанието и най-вече на Спартак. Особеното е, че за разлика от предходните въстания, никой от гладиаторите не си е присвоил или бил удостоен с титлата цар, камо ли използвал всепризнатите инсигнии – корона, пурпурни дрехи, ликтори и други. Те вероятно са имали друг поглед върху йерархията във въстаническата общност. Каква е била, не ни е известно? Това не значи, че тя не съществувала. 

3. Лични качества на водачите

Според описанията на авторите водачите на въстанията били предимно роби с различен произход и умения.

По време на Първото сицилийско въстание, за цар бил издигнат роба Евн, сириец по произход, родом от Апамея, по занятие – магьосник. Той се хвалел, че можел по указания на боговете дадени му на сън, да предсказвал бъдещето и благодарение на своята ловкост излъгал мнозина. Той още преди въстанието твърдял, как Сирийската богиня му се явявала на сън и му предричала, че той щял да бъде цар. Когато дошъл кулминационния момент, заговорниците роби се въоръжили и през нощта нахлули в град Ена под водачеството на изригващия огън Евн. Побеждавайки и провъзгласявайки се за цар, той направил царица своята любимка, също сирийка от Апамея. Приел титлата и външните белези за цар. В същото време автора подчертал, че виждайки края на управлението си Евн страхливо избягал в една пещера с най-близките си слуги: готвач, пекар, теляк и шут. Пленен, той бил отведен в Рим, където умрял в унижение. На практика описанията за Евн като личност са крайно оскъдни. За него можем да съдим единствено по деянията му. Явно имал някаква представа за обкръжението на един владетел и се опитал да го пресъздаде. Независимо, че минал през униженията на роб, той не се посвенил да има собствени слуги. Края на жизнения му път не показал наличие на силен дух и достойно поведение на воин, а най-вече на владетел.

В едно от съпътстващите въстания, ръководител бил римлянина Тит Минуций, римски конник и син на богат баща. Бунтовния му дух надделял, когато се влюбил в чужда робиня и откупвайки я на кредит, много задлъжнял. Когато страстта му стигнала висша степен, се решил на съвършено безумна крачка – организирал заговор против своите кредитори. Купувайки 500 пълни комплекта въоръжение отново на кредит, Минуций тайно организирал своите собствени роби на брой около 400 души и ги уговорил да вдигнат въстание. Слагайки диадема, пурпурни дрехи, обкръжавайки се с ликтори и други знаци на властта, Минуций с тяхна помощ се провъзгласил за цар. Предаден от собствения си пълководец, бил пленен и преди да получи наказанието си, се самоубил. Тит Минуций бил представител на онези римляни, които нямали морални задръжки да въоръжават и използват за лични цели значителни групи от роби или гладиатори. Не изключвам вероятността да е бил привърженик на величието на отминалите царски времена в Рим.

През годините на Второто сицилийско въстание имало няколко самостоятелни водача: Салвий и Атенион. На военен съвет роба Салвий бил избран за цар, като получил от въстаналите името Трифон. Той имал репутацията на опитен човек в гадаенето по вътрешностите на жертвените животни и в свиренето на флейта. Цар Салвий-Трифон, проявил конкретни убеждения и тактически похвати в действията си: избягвал градовете, смятайки, че пребиваването в тях водело до мързел и изнеженост; разделил въстаниците на три части и назначил командири над всяка част; заповядал на трите отряда да извършват завоевателен поход по цяла Сицилия и след това да се съберат в определено време на едно място. Салвий, когато имал намерение да завладее Триокала и да си построи там дворец, повикал Атенион, както цар се отнасял към подчинен. Всички мислели и надявали, Атенион да оспори неговото първенство и благодарение на раздора между тях, войната лесно да приключи. Съдбата, сякаш нарочно увеличавайки силите на метежниците, направила така, че тези вождове постигнали съгласие и действали заедно.

По същото време в областта Сегеста и Лилибей и в останалите места се надигнали множество роби. Начело бил Атенион, родом киликиец, човек твърде мъжествен, който бил управляващ при двама богати братя. Обладавал с голям опит в предсказанията по звездите. Отначало успял да уговори да въстанат около 200 от подчинените му роби, а след това и съседните. За около пет дни събрал около себе си над 1 000 души. Атенион бил избран за цар, приел царската корона и предприел тактика, противоположна на другите метежници. Той не приемал в своята армия всички желаещи, а само най-добрите, като на останалите заповядал да останат на своята предишна работа и да се грижат за стопанството. Вследствие на това осигурявал изобилна храна за воините. Атенион като цар, взел мерки да пази страната и намиращите се в нея животни и ресурси, сякаш били негови собствени. Биейки се срещу римляните, начело на елитен отряд от 200 конника, осеял с трупове цялото околно пространство, но ранен в двете колена и след като получил трета рана, излязъл от строя, падайки на земята. Това довело до срив в бойния дух на робите, които побягнали. На бойното поле Атенион се престорил на мъртъв и останал незабелязан между труповете. През нощта се спасил и измъкнал от бойното поле, въпреки раните си. По-късно римския консул Аквилий ⁴ макар и ранен в главата, убил Атенион в двубой.

Малко по-различни са описанията на авторите за Спартак. Салустий (86 – 35 г.пр.н.е.) го описал с огромна сила на духа и тялото. Според Плутарх (около 45 — 127 г. от н.е.), Спартак бил тракиец, произхождащ от племето на медите, който като човек, не само се отличавал със своята смелост и физическа сила, но по своя ум и мекота на характера стоял по-високо от своето положение и повече приличал на елин, отколкото можело да се очаква от човек от неговото племе. Автора споделил, че се разказвало, как веднъж, когато Спартак за първи път бил доведен в Рим за продан, докато той спял, видели змия която се била увила около лицето му. Жената на Спартак, негова съплеменница, дарена с пророческа дарба и посветена в Дионисовите мистерии, обявила, че това било знак предопределен му от велика и страшна власт, която щяла да го доведе до злополучен край. Жена му не само била с него в робството, но и го  съпровождала в бягството от школата. На свой ред Флор (70 — 140 г. от н.е.) писал, че Спартак бил тракийски воин — пленик, който станал дезертьор, разбойник, а след това благодарение на физическата си сила — гладиатор. Не останал назад и Апиан Александрийски (около 95 – 170 г. от н.е.) който подчертал, че в същото това време в Италия сред гладиаторите, които се обучавали в Капуа за театралните представления, бил тракиеца Спартак. Той преди това бил воювал с римляните, попаднал в плен и бил продаден за гладиатор. Впоследствие Спартак уговорил около седемдесет свои другари да рискуват за свободата си.

От кратките описания, се оформя извода, че всеки от водачите бил по-своему харизматична личност, която умеела да убеждава и води след себе си своите събратя. Разликата е в Спартак, който спечелил уважението не просто сред робите, а сред най-войнствената им и обучена да се бие част – гладиаторите. Тези, за които всеки един следващ ден можел да бъде последен в живота им.

От друга страна всеки от тях показал завидни организаторски, пълководчески и бойни умения. Това личи от формираните отряди, организираното осигуряване с въоръжение и храна, водене на победни боеве, постигнати победи и славен край на жизнения път. Въпреки всичко Спартак ги надминал с таланта си на пълководец и размаха на действия. Докато робите-царе действали изключително на остров Сицилия с площ около 25 460 кв.км., то армията на Спартак с боеве преминала за около три години около 2 500 км от единия до другия край и обратно на Апенинския полуостров.

В личностните им качества също има определена разлика. Докато другите имали умения в гадаене или магьосничество, Спартак се отличавал със своя тракийски аристократичен произход и воински жизнен път. Докато другите се опирали на лични умения за предсказания, при Спартак с такива знания била описана жена му, която била пророчица. В същност е налице отново по-висша форма на проява, защото сред траките не всяка жена можела да стане пророчица, а само посветената. Това не намалява ни най-малко величието на Спартак, като тракийски аристократ, гладиатор и пълководец. 

4. Вътрешни предателства и разногласия

Историята и достигналите до нас описания на събитията показват, че административните и военни представители на Рим в провинциите, изпращаните консули и претори начело на наказателните експедиции са използвали богат явен и таен арсенал за постигане на целите си. Те не се срамували да използват или подкупват представители на най-низшите слоеве на обществото роби, гладиатори, престъпници или разбойници. Заговорите, предателствата, интригите и убийствата били част от арсенала им. Освен в интригите им за власт, те били използвани и срещу всеки осмелил се да въстане срещу Рим и установения ред.

В хода на Първото сицилийско въстание, консула Публий Рупилий ⁵ склонил към измяна един от приближените на царя на робите Евн. Благодарение на предателството на сириеца Серапион, консула успял да превземе крепостта Тавромения и да плени всички роби-бегълци, които били в града. Края бил предизвестен – мъчения и екзекуция.

По време на странното въстание начело на което стоял римлянина Тит Минуций, претора Луций Лукул, подкупил неговия пълководец Аполоний. Той му дал официална клетва, че ще бъде помилван, с което го убедил да измени на въстаниците. Благодарение на предателството на Аполоний, хванал и предал на римляните разбунтувалия се Минуций. В крайна сметка всички които взели участие във въстанието били избити, освен предателя Аполоний.

По време на Второто сицилийско въстание виждайки, че укрепленията не могат да се превземат със сила, претора на провинцията Лициний Нерва ⁶ решил да се възползва от възможността за предателство. Имало някой си Гай Тициний, по прякор Гадей, който две години преди това бил осъден на смърт, но избегнал наказанието. Той се занимавал с обири, убивайки по време на разбойническите си набези мнозина свободни, без да наранявал робите. Именно този Гадей, бил подкупен от претора с обещания за безнаказаност. Последния се съгласил да реализира плана му. Гадей, разполагайки с достатъчен брой верни роби, се свързал с укреплението на въстаналите, сякаш желаел да участва заедно с тях във войната срещу римляните. С радост приет от тях и благодарение на своята смелост, бил избран за вожд и по такъв начин предал укреплението. От метежниците, едни били посечени в битката, а другите страхувайки се да попаднат в плен и да бъдат подложени на изтезания, се самоубили.

В противовес на изложеното, древните автори не са споменали в трудовете си, за опити от страна на Рим или неговите представители да организират заговор или предателство между въстаналите гладиатори. Факта, че не споменават за подобни прояви не значи, че не е имало опити. Това говори за няколко неща: първо – най-близкото обкръжение на Спартак от тракийци не допуснало реализирането на подобни прояви; второ – гали, германци, тракийци и италийци не допускали да бъдат подкупени или разединени; трето – лансираните разногласия в редиците и така представяните ни разделения на силите винаги били оправдани от военна гледна точка и били с определена цел, която въпреки жертвите постигали. Този факт показва, че римляните за пръв път не постигнали желаните цели с обичайните средства – заговори, интриги, отрови, предателства и убийства на вражеските лидери. В новосъздадената от гладиаторите военизирана общност, въстаналите демонстрирали с годините и победите си, че са нещо повече от обичайните врагове на римляните. Въпреки всички изпитани средства на римляните за разрешаване на подобни проблеми, плановете им по един или друг начин били разкривани, своевременно предотвратявани и не водели до желания за тях край. Спартак се оказал онази сила, която била неподвластна на заговори и тайни убийства. Налагало се да действат чрез водене на война и открити въоръжени сблъсъци на бойното поле. Дори там Спартак бил непостижима цел за тях. Неговите „разбойниците” дори в загубена битка били готови да умрат, но не и да бягат или предават. Никой от обкръжаващите го, не посегнал на живота му в гръб. Това показало на римляните, че срещу тях се изправил не обичайния враг, а нещо ново непознато, неразбираемо и непостижимо за традициите и разбиранията им. 

5. Мащаб на действията

Първото и Второто сицилийски въстания и съпътстващите ги бунтове били с ограничен район на действие. Въстанията обхващали предимно територията на остров Сицилия с площ около 25 460 кв.км. Ръководителите им, дори не помислили за завръщане по родните места или действия извън острова. Няма данни да са търсели съюзници в борбата си, макар техните прояви да били съпътствани от други бунтове в земите на Римската република.

По време на Първото сицилийско въстание щом настъпил благоприятен момент, въстаниците се въоръжили и нахлули в Ена под водачеството на Евн. Ена бил защитен град-крепост в планината с труден и ограничен достъп до него. Въпреки това бил превзет и станал база за въстаниците. От там те организирали нападенията си и превземали градове заедно с населението. Освен това разбили много римски военни отряди изпратени срещу тях.

Второто сицилийско въстание се проявило по същия начин. С тази разлика, че се унищожавали само съпротивляващите се. Останалите били оставяни да се занимават с обичайната дейност, чрез което се осигурявали с храна и въоръжение. Елемент който показвал определен поглед към бъдещето, с цел избягване на безогледните разрушения и опустошения, които в даден момент можели да се обърнат срещу самите тях и да ги лишат от ресурси. Те се възползвали в пълен обем от възможността да използват подръчни средства за въоръжаване и водене на бойни действия – брадви, секири, прашки, сърпове, обгорени колове, готварски шишове и други.

При Спартак времевите и пространствените параметри били съвсем други. Той действал по земите на Апенинския полуостров от Кампания през Лукания до Цизалпийска Галия и обратно на юг до Региум. За времето на въстанието си в поход и боеве преодолял около 2 500 км. В действията си преминал през повечето италийски провинции, като ги разорил от една страна, а от друга осигурил възможност за наличие на собствени бази – защитени лагери и самостоятелни отряди. Явно не унищожавал и разграбвал безогледно всичко римско по пътя си, особено след като нямал възможност да се занимава с продължителния процес на собствено занаятчийско и селскостопанско производство и още повече да обсаждал и превземал защитени градове. Този процес изисквал продължително пребиваване на едно място, възможност за неговата упорита отбрана и да понасял значителни загуби в хора и ресурси. Гладиаторите нямали на практика тази реална възможност, а и Рим не би го допуснал на собствена земя. Въпреки това в рамките на своите далечни походи и битки са разчитали на подкрепа от страна на робите и италийското бедно население по места.

6. Предхождащи и съпровождащи бунтове

Всяка бунтовна проява не се проявявала изведнъж, от само себе си и самостоятелно. Тя била предхождана, съпътствана или последвана от редица други по-мело значими или по-мащабни.

По време на Първото сицилийско въстание, когато слуха за него се разпространил по земите на Римската република, в много други места също започнали заговори и въстания на робите: в Рим – 150 роби, в Атика над 1 000, в Делос и по други места. Всички тези прояви били потушени или с бързи и сурови мерки на властите или с други средства, които се оказвали успешни срещу въстаниците. Станало и друго въстание на робите, начело с някой си Клеон, родом от областта Тавър, в Киликия, който свикнал от малък към разбойническия живот и станал коняр в Сицилия. Той не преставал да се занимава с пътни грабежи и извършвал всякакви убийства. Научавайки за успеха на въстанието начело с Евн и за това, че робите около него благоденствали, Клеон сам вдигнал метеж. Убеждавайки някои от близките му роби да тръгнели по опасния път, нападнал град Агригент и неговите околности.

Преди сицилийското въстание, в Италия имало поредица от дребни заговори и бунтове на робите. Сякаш висше божество по такъв начин предвещавало бъдещото огромно въстание в Сицилия. Първия бунт на робите бил близо до Нуцерия, където 30 роби организирали заговор, но били бързо наказани. Второто станало около Капуа, където въстанали 200 роби, но и то било бързо потушено. Третото носело странен характер и начело бил някой си Тит Минуций, римски конник, което също бързо било потушено.

В противовес на това, пишейки за Спартак, авторите не са посочили някакви съпътстващи или предхождащи въстанически прояви по градове и провинции. За сметка на това преди и след въстанието, Римската република била обхваната и разтърсвана от вътрешни интриги и кървави междуособици в борбата за власт: в периода 83 – 82 г.пр.н.е. се водила гражданска война между Гай Марий и Луций Корнелий Сула; през 82 г.пр.н.е. Сула победил и установил диктатура; от 79 до 72 г.пр.н.е. в Испания действал бунтовния римски политик и пълководец Квинт Серторий; в края на 63 г.пр.н.е. бил неуспешния заговор на Катилина, а през 60 г.пр.н.е. на власт дошъл първия триумвират от Гай Юлий Цезар, Гней Помпей и Марк Лициний Крас. Явно въстанието на гладиаторите било в условията на сложна и взривоопасна вътрешна обстановка в последните години на Римска република, преди да стане империя. Вътрешните противоречия по един или друг начин обусловили избухването и победния ход на въстанието. За да се запазело статуквото на Римския сенат се наложило да мобилизира всички налични сили на републиката и да води война, а не наказателни експедиции.      

7. Близко обкръжение

Всеки от водачите на въстание бил заобиколен от доверени хора. Приемайки титлата цар, освен с външни властови инсигнии, те се обкръжавали с придворна свита. Независимо от няколкогодишната продължителност на сицилийските въстания, обкръжението на царете явно не било най-трайното и подходящо за защита на завоюваното. Не напразно били налице предателства от доверените им хора, които водели до кърваво потушаване на въстанията.

През Първото сицилийско въстание роба–цар Евн, назначил за членове на военния съвет хора, които му се стрували най-подходящи по ум. Сред тях особено се отличавал с острота на ума и мъжеството си Ахей, родом от Ахайя. За три дена той въоръжил над 6 000 души с брадви, секири, прашки, сърпове, обгорени колове и готварски шишове. Начело на този отряд преминал през цяла Сицилия, подлагайки всичко на грабеж. По това време се проявил и Клеон, родом от областта Тавър, в Киликия, който бил свикнал от малък на разбойнически живот и станал коняр в Сицилия. Той вдигнал друго въстание на робите. Всички римляни таяли надежда, между Евн и Клеон, да започнела междуособна война и да се избият един друг. Противно на техните очаквания те обединили своите сили, а Клеон, се подчинил и като главнокомандващ доказал в бой своята смелост и командни качества. Въпреки това, въстаниците били предадени от сириеца Серапион и бунта потушен.

По време на Второто сицилийско въстание, роба Атенион с царско име Трифон, от мъжете, отличаващи се с ума си, избрал достатъчен брой, като ги назначил за свои съветници и се възползвал от тях като членове на съвета. При всякакъв род преговори обличал тога с пурпур и широк хитон. Съпровождали го ликтори с брадви и всичко останало, което го отличавало и служило за украса на царската власт.

За Спартак и неговото най-близко обкръжение почти нищо не знаем. Единствено по един или друг повод са споменати имената на четирима от неговите доверени другари и пълководци: Крикс, Еномай, Гай Каник и Каст. Освен това само Плутарх писал, че Спартак имал жена, която го съпровождала в робството и бягството от гладиаторската школа в Капуа. Най-общо казано според мен, Спартак бил обкръжен от доказали се в битките и способни командири с различен произход. Смятам, че това са били достойни войни от средата на галите, германците, тракийците, италийците, дезертьорите или други. Най-вероятно в неговото обкръжение са действали по-различни оценъчни и морални критерии за изборно назначаване на командири. Не напразно авторите подчертали, че всеки загинал командир той погребвал с церемонии достойни за велик пълководец. Дори устройвал поминателни гладиаторски двубои между пленените римляни. Най-вероятно поради липса на данни или неразбиране за ставащото в редиците на въстаниците, авторите не са ни дали по значителни описания. Едно е ясно като краен резултат. Сред въстаналите гладиатори и техните многобройни последователи съществувал ред, дисциплина и йерархия непонятни за римляните. В същото време това им осигурявало постигане на общите цели на общността и водене на битки до последна капка кръв. 

8. Социален състав на въстаниците

По кратките описания на древните автори трудно можем да предположим социалния състав и произход на въстаниците. Обобщаващата дума – роби не ни улеснява в тази дейност. От кратките описания ставало въпрос за сирийци, киликийци, гали, германци, траки и други. Явно това били мъже и жени в трудоспособна възраст от всички завоювани земи и владения на Римската република. Продавани и използвани като роби, те по принуда овладявали основите на говорния латински. В ежедневието били подлагани на жестоки унижаващи човешкото достойнство лишения и експлоатация от страна на своите господари. За тях те били само „говорещи” животни. Така те постигнали възможността не само да разбират своите господари и надзиратели, но и да комуникират помежду си. В същото време били най-непретенциозни към трудностите и лишенията, особено когато се запазвала определена норма за храна, с която са свикнали. Особеността била, че нормата на живот и задоволяване на нуждите им била налагана със сила, а другата те сами си осигурявали и защитавали.

Сред робите имало хора с различни умения и способности, от живота им преди робството. То се простирало от бивши, но пленени воини до обикновени селяни и занаятчии. Римските собственици ги използвали и експлоатирали по свое усмотрение. В пасажите за сицилийските въстания се описва, как младите роби били използвани за пастири. Господарите ги товарели с работа и твърде малко се грижели за прехраната им. Поради това, значителна част от тях се прехранвала с грабежи и убийства. В хода на въстанията, към бунтовниците се присъединявали и значителни количества градски роби. Занаятчиите и особено оръжейните, продължавали да упражняват професията си, но вече в интерес на въстаниците.

Авторите са подчертали, че пастирите, които прекарвали живота си в полето или планината и при това въоръжени, били изпълнени с високомерие и наглост. Въоръжени с тояги, копия и големи пастирски сопи, облечени в кожи от вълци и диви свине, те имали войнствен и страшен външен вид. Всеки бил следван от глутница кучета. Това била най-податливата към бунт и готова за въоръжена съпротива група от хора, стига да имало идея и цел която да ги обедини в едно цяло.

Най-забележителното в описанията било, че въстаналите роби, разумно грижейки се за бъдещето, не изгаряли дребните вили, не унищожавали в тях нито имуществото, нито запасите от плодове и не докосвали тези, които продължавали да се занимават със земеделие.

Под прикритие на действията на въстаналите роби и гладиатори, разорените свободни италийци и римски ветерани, също извършвали грабежи и безчинства. Лишени от състояние и възможност за живот, тласнати от нуждата, свикнали на бърза плячка с оръжие в ръка, прикрити зад безчинството на тълпи роби, те плъзвали по страната, крадели стада, разхищавали натрупаните в складовете запаси и убивали попадналите им насреща свободни и роби, за да нямало свидетели на техните безумия.

От изложеното мога да си позволя да предложа разширен вариант на социалния състав на въстаниците. Инициатори и командири на отряди били гладиатори с различен произход. Последователи били селскостопански и градски роби. Значителен трениран за бой контингент били робите – пастири. Към въстаниците се присъединявали осъдени, затворници и други гладиатори. В техните редици присъствали местни разорени италийци, римски ветерани и дезертьори за които се споменава сред отряда на претора Вариний.

Занаятчиите били използвани за изработване и поддържане в полеви условия и на място на необходимото въоръжение и снаряжение за битка. Търговците и киликийските пирати имали преки контакти с тях. Различните автори с недомлъвки споменали за благородното им отношение към търговците и подкрепящите ги. Най-вероятно социалната база на военната общност се ползвала от явната и скрита подкрепа на значителна част от робското и бедно местно население по италийските земи. Публичния факт, че малко над 1 % от хората на Апенините са били сред активно воюващите и загиналите в редиците на Спартак, не омаловажава предположението за подкрепа от значително по-голям процент хора от живеещите на  полуострова. В случая става въпрос, че от около 70 души в началото се оформила общност от около 120 000 души, а ако броим и загиналите ставало въпрос за активно участие с оръжие в ръка на около 200 000 души при общо население от 5,5 – 6 млн. души. В случая не трябва да забравяме значителния брой роби в земите на републиката, които били скрита вътрешна заплаха не само за самото и съществуване, но и за сигурността на защитените градове. Това, че не действали открито, не игнорира вероятността да са отказвали тайна помощ чрез разузнавателна информация и материално осигуряване. Поради това смятам, че разглежданата от мен военизирана общност, начело с гладиаторите и Спартак се ползвала с мълчаливата и негласна подкрепа от местното население на Апенините.       

9. Грабежи, убийства, безчинства

Когато се пишело за въстания от страна на най-низшите слоеве на обществото, винаги ставало дума за прояви на грабежи, убийства, вандализъм и безчинства. Т.е. тези прослойки не били способни за нищо друго, а камо ли за нещо по-възвишено. В същото време забравяме варварските и вандалски прояви на самите завоеватели при победа или превземане на вражески градове. На победителя и особено на цивилизования победител му било позволено, опрощавано и забравяно всичко засягащо съдбата на победените.

Описанията за зверствата на робите, не се различавали от проявите на римляните. За въстанията на робите се писало, че нахлувайки в къщите извършвали масови убийства, без да щадят даже кърмачетата: откъсвайки ги от майчината гръд, разбивали главите им в земята.  Невъзможно било да се каже, колко били изнасилените жени пред очите на техните мъже. Към нахлулите в Ена, роби се присъединило значително количество градски роби, които разправяйки се отначало със своите господари, след това взели участие в общото клане. Ставайки цар в държавата на въстаналите и свиквайки народно събрание, Евн заповядал да убият пленените енейци.

Подобни били и описанията за действията на римляните-победители. По традиция една част от легионерите разграбвала завоювания град, а другата пазела отвън извършващите зверства. Така на времето загинал и великия Аристотел в превзетата от римляните бунтовна Сиракуза. Всички легионери трябвало да получат възнаграждение за риска, безсънните нощи и пролятата кръв по време на бойните действия. В случая действията на врага са вандализъм и варварство, но отмъщението на цивилизования римлянин оправдано наказание. Както се казва, победителя не го съдят за деянията.

За част от разкриване психологията на подобни действия в условията на война, ще използвам описанието за проявите в Сицилия. Острова бил обхванат от разрушителни прояви. Не само робите, но и бедните от средите на свободните се отдавали на всевъзможни безчинства и грабежи, безсрамно убивайки срещнатите роби и свободни, за да нямало свидетели на тяхното безумие. Подобни действия не привличали повече привърженици и последователи. Напротив, всички жители на градовете, можели да смятат за свое само това, което се намирало зад защитените градски стени. Онова което се намирало извън тях се смятало за чуждо и принадлежащо на робите.

По същия начин постъпвал и Рим спрямо своите врагове. Нещо повече той давал власт за подобни действия на свои консули, проконсули и наместници на провинции. Длъжността осигурявала възможност за облагодетелстване и забогатяване, стига изпълняващия я да осигурявал на Рим наложените задължителни данъци и ресурси. На съд подлежали тези които се самозабравяли, смятали всичко за свое и забравяли за полагащото се на Рим. В случая можем да предположим, че републиката раждала и осигурявала наличието на много искащи, докато триумвирата и най-вече империята предоставяла тези права на ограничен брой властови лица. За пример може да ни служи съдбата на известния с потушаването на въстанието на Спартак, Крас. Същия по време на триумвирата заминал на изток за да разширявал владенията на Рим. Вероятно бил привлечен от богатствата на Изтока, с които искал да компенсира личните финансови разходи във войната с гладиаторите. Облагайки градовете с тежки данъци и откупи, бил победен и пленен. В знак на символика за политиката и действията му, партите според Дион Касий излели в гърлото на Крас разтопено злато. Било му дадено това което искал и преследвал цял живот, но то го и убило.  

10. Изводи

От накратко изложеното за събитията около въстанието на Спартак в Римската република, следват няколко извода:

– вътрешните противоречия за власт и социалното напрежение сред римляните, подчинените италийци и експлоатираните роби пораждали непрекъснати прояви на граждански войни и въоръжена съпротива;

– Рим си изработил стратегия и тактика за политически решения и наказателни експедиции за решаване на проблемите с недоволното население на провинциите;

– Рим и неговите представители познавали добре слабите места във всяка една война, въстание и съпротива на господството им, поради което нямали моралните задръжки да се възползвал от тях в името на победата;

– с политиката си на толериране към римските граждани се стигнало до наличието на над 200 000 души в самия Рим, които не работели, но живеели на гърба на държавата, получавайки безплатни месечни дажби за прехранване. Тяхното недоволство имало решаващо влияние за съдбата на властта, а впоследствие и на императорите;

– отношението по време на републиката към робите било като към говорещи животни, които трябвало да работят по цял ден. Впоследствие отношението не се променило, но освободените и грамотни роби превзели основите на управлението. Служейки на властта полагали грижи и за собственото обогатяване. Издигани, продавани, сваляни и убивани все пак били в повече от образованите римляни. В същия момент римляните не можели без тях. Те се превръщали в обективна реалност и основа за реализиране на римското господство. Те никога не биха подкрепили едно въстание, ако нямат изгода от него.

– въстанието на гладиаторите начело със Спартак и формираната от тях непобедима военизирана общност били сериозна заплаха за Римската република. Те по един или друг начин показали границите на нейното съществуване и необходимостта от нов подход.

Величието на Спартак и въстанието на гладиаторите, които формирали адекватна на обстановката военизирана общност, се състояла в новите и неразбираеми за римляните подходи и реализация. Във войната те виждали заплахата, съпроводена от действията на бунтовния и претендиращ за власт римлянин Серторий в Испания, за своето съществуване, особено след диктатурата на Сула. За тях гладиаторите все още били инструмент, но не и заплаха. С появата на военизираната общност начело със Спартак, нейните победи над консулските армии и контрол над Апенините се превърнали от заплаха на някакви си „разбойници”, във враг с който трябвало да се воюва. В редица случаи авторите го сравнявали с опустошителното нашествие на картагенския пълководец Ханибал.

След като самите римляни си позволили със скърцане на зъби един тракийски аристократ, гладиатор и пълководец да сравняват по пълководчески прояви с великия Ханибал, защо ние си мълчим. Та това е пълководец от тракийското племе – меди, който постигнал в невъобразимо трудна военнополитическа обстановка в рамките на Римската република да формира уникална военизирана общност, която се отказала от родните земи, но заплашила дори съществуването на великия Рим.

Всеки пълководец разчитал на собствената общност, съюзни племена и подчинени такива. Спартак не можел да разчита на никой, освен на близкото си обкръжение, действията на съмишленици и подкрепа на недоволните от населението на италийските провинции. Някой представял ли си е подобно явление. Наличие на уникална по състав и прояви военизирана общност от най-низшите социални слоеве на римското общество, която начело с гладиаторите, била готова да се бие до край за достоен живот и собствена земя. Та нали самият безскрупулен и жесток в целите си римлянин Крас, който не се спрял пред децимация на собствените легионери, изпаднал в ужас виждайки на бойното поле славно загинали като воини хиляди довчерашни роби и само двама поразени в гръб.

За да постигнеш подобна проява на вяра и борбеност от една военизирана общност съставена от различни по произход и социално положение личности не стига личното обаяние, харизматичност и смелост. Най-вероятно се касаело за нещо жизнено необходимо до смърт на тези неизвестни за нас хора. Все пак въстанието на Спартак е било изразител на мнението на хиляди хора от най-низшите и онеправдани слоеве на римското общество. От писаното от авторите знаем за предводителя и пълководеца Спартак, а какво знаем за хилядите споделили неговата съдба. Не знаем нищо!

11. Превод на основни моменти описани от Диодор Сицилийски

Книга XXXIV. Глава 2.Първо сицилийско въстание (135 – 132 г.пр.н.е.) ¹

„1. След края на (втората) Пуническа война работите на сицилийците в продължение на 60 години били във всички отношения добре, но след това избухнала война с робите по следната причина. Забогатявайки в рамките на продължително време и придобивайки значително състояние, сицилийците купували множество раби.

2.Отвеждайки ги на тълпи от робските пазари, те незабавно им слагали клейма и отметки. Младите роби използвали за пастири, а останалите от каквито имали нужда. Господарите ги товарели с работа и твърде малко се грижели за прехраната им. Поради това, значителна част от робите се прехранвала с грабежи и имало множество убийства.

3. Римските претори се опитвали да се борят с робите, но не смеели да прибягват до наказания вследствие на силата и влиянието на господата, на които принадлежали разбойниците, и поради това били принудени да търпят грабежите в провинциите.

4. Робите подтиснати от страдания, след като често били подлагани на изненадващи и унизителни наказания, не издържали. Събирайки се заедно в удобно време, те започнали да се наговарят към заговор спрямо своите господари, докато не привели своя план в действие.

5. Имало един сириец, родом от Апамея, роб на Антиген от град Ена, по произход магьосник. Той се хвалел, че можел по указания на боговете, дадени му на сън, да предсказвал бъдещето и благодарение на своята ловкост излъгал мнозина.

6. … Още преди въстанието той твърдял, че Сирийската богиня му се явявала на сън и му предричала, че той ще бъде цар.

7. В Ена живял някой си Дамофил, твърде богат и надменен човек. Той с изключителна безчовечност се отнасял към робите, а неговата жена Мегалида не отстъпвала на мъжа си по жестокост към робите. Доведени до краен предел на ярост и унижение, робите се наговорили да въстанат и убият господарите си. Отивайки при Евн, те го питали, дали боговете дават благословия на замисъла. Той с обичайните фокуси заявил, че боговете са съгласни и убедил робите незабавно да пристъпят към действие.

8. Събирайки 400 съратници по робство, те щом настъпил благоприятен момент, се въоръжили и нахлули в Ена под водачеството на изригващия огън Евн. Нахлувайки в къщите, робите извършвали масови убийства, без да щадят даже кърмачетата: откъсвайки ги от майчината гръд, разбивали главите им в земята.

9. Невъзможно е да се каже, колко са били изнасилените жени пред очите на техните мъже. Към нахлулите в Ена, роби се присъединило значително количество градски роби, които разправяйки се отначало със своите господари, след това взели участие в общото клане.

10. Ставайки цар в държавата на въстаналите и свиквайки народно събрание, Евн заповядал да убият пленените енейци с изключение на оръжейните занаятчии, които оковавайки с вериги изпратил на работа.

11. Надявайки царския венец и обкръжавайки се с придворен церемониал, той направил царица своята съжителка, сирийка от Апамея. За членове на съвета Евн назначил хора, които му се стрували най-подходящи по ум. Сред тях особено се отличил със своята острота на ума и мъжество Ахей, родом от Ахайя. За три дена той въоръжил, доколкото това било възможно, над 6 000 души с брадви, секири, прашки, сърпове, обгорени колове, готварски шишове и с тях преминал през цяла Сицилия, подлагайки всичко на грабеж. Присъединявайки значително количество роби, той се осмелил да влиза в бой с римските пълководци и често ги побеждавал благодарение на численото си превъзходство, тъй като разполагал с над 10 000 въоръжени мъже.

12. В същото време някой си киликиец Клеон вдигнал друго въстание на робите. Всички били изпълнени с надеждата, че въстаналите ще започнат междуособна война и ще се избият един друг, освобождавайки Сицилия от бунта, но те против очакванията се обединили. Клеон, разполагайки с 5 000 бойци, доброволно приел властта на Евн, като по този начин попълнил липсата на пълководци в царските редици. Бунта вече продължавал около 30 дни.

13. Скоро след това около 30 000 въстаници разбили пристигналия от Рим претор Луций Гипсей с 8 000 отряд сицилийски войски. Скоро броя на метежниците достигнал до 200 000. Колкото повече победи имали над римляните, толкова по-малко поражения имали.

14. Когато слуха за това се разпространил, в много други места също започнали заговори и въстания на робите: в Рим – 150 роби, в Атика над 1 000, в Делос и други места. Обаче всички тези движения били подавени във всеки отделен случай или с бързи и сурови мерки на властите, или с други средства които се оказвали успешни срещу въстанията.

15. В. Сицилия напротив злото нараствало, превземали се градове заедно с населението и много военни отряди били унищожени от въстаниците.

16. Най-накрая благодарение на предателството на сириеца Серапион, Рупилий успял да превземе крепостта Тавромения и да плени всички роби-бегълци, които били в града. След изтезания, те били хвърлени от скалата. От там Рупилий настъпил срещу Ена и обсаждайки града довел до отчаяние метежниците. Главнокомандващия Клеон направил излаз с неголям отряд и след геройска битка загинал, покрит с рани.

17. Евн с 1 000 свои телохранители страхливо се скрил в най-недостъпното място. Неговите спътници, разбирайки очакващата ги участ — Рупилий вече настъпил срещу тях — се самоубили с мечовете си. Фокусника и царя Евн страхливо избягал и бил изведен от някаква пещера заедно с четирите си слуги: готвач, пекар, теляк и шута, който го забавлявал по време на пировете.

18. Затворения под охрана Евн бил изяден от въшките и завършил жизнения си път в Моргантин по начин отговарящ на лъжите му. След това Рупилий преминал през цяла Сицилия с неголям елитен отряд и по-бързо отколкото можело да се очаква, я очистил от разбойническите банди.”

Допълнение:

„29. Наглостта на грабителите нараствала все повече и повече. Сицилия нощем престанала да бъде достъпна за пътници и изчезнала всякаква безопасност за местните жители. Целия остров бил изпълнен с насилие, грабежи и убийства. Естествено, пастирите, които прекарвали живота в полето и при това въоръжени, били изпълнени с високомерие и наглост. Въоръжени с тояги, копия и големи пастирски сопи, облечени в кожи от вълци и диви свине, те имали войнствен и страшен външен вид. Всеки бил следван от глутница кучета; значително количество храна – мляко и месо – което ги правело диваци по душа и тяло.

43. Станало и друго въстание на робите и се сформирала значителна тяхна организация. Някой си Клеон, родом от областта Тавър, в Киликия, който свикнал от малък към разбойническия живот и станал коняр в Сицилия, не преставал да се занимава с пътни грабежи и извършвал всякакви убийства. Научавайки за успеха на въстанието начело с Евн и за това, че робите около него благоденстват, Клеон сам вдигнал метеж. Убеждавайки някои от близките му роби да тръгнат по опасния път, той нападнал град Агригент и неговите околности…

44. …Най-забележителното във всичко това било, че въстаналите роби, разумно грижейки се за бъдещето, не изгаряли дребните вили, не унищожавали в тях нито имуществото, нито запасите от плодове и не докосвали тези, които продължавали да се занимават със земеделие, паплачта от завист, под вида на роби се устремила по селата, не само разхищавайки имуществото, но и опожарявайки вилите.”

Книга XXXVI. Глава 1. § 1. Второ сицилийско въстание (104 – 99 г.пр.н.е.) ²

„… През това време пристигналите от Сицилия, съобщили за въстание на робите, които били много десетки хиляди. Когато това станало известно в Рим, той се оказал в твърде трудно положение, тъй като от елитните воини почти 60 000 загинали в Галската война с кимврите и трудно било да се изпратят в Сицилия опитни воини.

2.1. Преди сицилийското въстание на робите в Италия имало много кратки и дребни заговори на робите, сякаш божеството по такъв начин предвещавало бъдещото огромно въстание в Сицилия. Първото движение на робите било близо до Нуцерия, където 30 роби организирали заговор, но те били бързо наказани. Второто станало около Капуа, където въстанали 200 роби. Но и това движение било бързо унищожено.

2. Третото носело много странен характер. Имало някой си Тит Минуций, римски конник, син на богат баща, който се влюбил в чужда робиня и много задлъжнял.

3. … когато страстта стигнала висша степен, той се решил на съвършено безумна крачка: организирал заговор против своите кредитори, а самият той се обявил за цар. Купувайки 500 пълни комплекта въоръжение на кредит… Минуций тайно организирал своите собствени роби на брой 400 души и ги уговорил да вдигнат въстание.

4. Слагайки диадема, пурпурни дрехи, обкръжавайки се с ликтори и други знаци на властта, Минуций с помощта на робите се провъзгласил за цар.

5. Когато за въстанието научили в Рим, сената по този повод приел разумно решение, което имало успех. От градските претори, сената назначил Луций Лукул за преследване на робите-бегълци. Последния, незабавно набирайки в Рим 600 воина, пристигнал в Капуа, където под неговото командване се събрали 4 000 пехотинци и 400 конници.

6. Ветий (Тит Минуций), научавайки за енергичното движение на Лукул, заел укрепен хълм, разполагайки с над 3 500 души. В станалия бой победили робите, тъй като се биели от по-високо място. След това Лукул, подкупил ветиевия пълководец Аполоний и му дал официална клетва, че ще бъде помилван, с което го убедил да предаде въстаниците. Благодарение на Аполоний, който хванал и предал на римляните Ветий, при което последния, боейки се от наказание се самоубил; всички вземащи участие във въстанието били избити, освен предателя Аполоний. Това въстание станало, преди сицилийското и било най-голямото робско въстание, което се явило като негов предшественик.

3.1. Сицилийското въстание започнало по следния повод. По време на войната на Марий с кимврите, сената му дал право да покани на помощ съюзници от задморските народи. Марий изпратил послание за помощ до царя на Витиния Никомед. Последния отговорил, че повечето витинци отвлечени от римските откупчици са роби по провинциите.

Сената излязъл с постановление, нито един свободно роден съюзник да не бъде роб в провинциите и за тяхното освобождаване да се погрижат преторите. Тогава в Сицилия претор бил Лициний Нерва. Съгласно постановлението на сената, той освободил много роби със свое съдебно решение, така че за няколко дни над осемстотин души получили свобода. Всички роби, които били на острова, се изпълнили с надежда за освобождение.

Обаче сицилийската аристокрация, събирайки се при претора го помолила да се откаже от плана си. Нерва, подкупен с пари или изпълнен от желание да им угоди, прекратил разглеждането на делата за освобождение… Обаче робите, събирайки се напуснали Сиракуза и укривайки се на свещеното място Палик, започнали да се уговарят към въстание. В много места наглостта на робите имала открити прояви.

Първи се освободили 30 роби, принадлежащи на двама богати братя в областта Галикия. Начело бил Барий. През нощта те убили своите господари, а след това се насочили към близките вили и започнали да уговарят към въстание и другите роби. За една нощ се събрали над 120 души.

Заемайки място, укрепено от самата природа, те го укрепили и приели още 80 други въоръжени роби. Претора на провинцията Лициний Нерва веднага нападнал робите и ги обсадил, но нямал успех. Виждайки, че укрепленията не могат да се превземат със сила, претора се насочил за помощ към предателството. Имало някой си Гай Тициний, по прякор Гадей, който две години преди това бил осъден на смърт, но избегнал наказанието. Той се занимавал с обири в тази местност, убивайки по време на разбойническите си набези мнозина свободни, без да наранява робите. Именно този Гадей, претора подкупил с обещания за безнаказаност и последния се съгласил да реализира плана му.

Гадей, разполагайки с достатъчен брой верни роби, се свързал с укреплението на въстаналите, сякаш желаел да участва заедно с тях във войната срещу римляните. С радост приет от въстаниците и благодарение на своята смелост, бил избран от тях за вожд и по такъв начин предал укреплението. От метежниците едни били посечени в битката, а другите страхувайки се да попаднат в плен и да бъдат подложени на наказание, сами скочили от скалата. Така първото въстание на робите било потушено по този начин.

4.1. Когато войниците били вече разпуснати по родните места, някой докладвал, че 80 въстанали роби убили римския конник Публий Клодий и събирали голям брой хора. Претора, смутен от големия брой чужди съвети, при това от многото разпуснати по домовете войници, поради своята мудност дал възможност на въстаниците още по-добре да се осигурят.

Излизайки с наличните воини и преминавайки река Алба, той настигнал въстаниците, които се разположили в Каприонската планина и превзел град Хераклея. Не нападайки робите, претора по този начин съдействал на разрастването на въстанието, тъй като метежниците навсякъде разпространявали слухове за неговата страхливост. От околните места се стичали множество роби, които по всякакъв начин се подготвяли за битка. През първите 70 дни били въоръжени над 800 души, а след това станали около 2 000.

Научавайки в Хераклея за ръста на силите на метежниците, претора назначил за командващ Марк Тициний, подчинявайки му 600 войници от гарнизона на Ена. Тициний нападнал метежниците, но тъй като те имали числено превъзходство и се възползвали от предимствата на местността, отряда на Марк Тициний побягнал. Много от хората му били убити, останалите захвърляйки оръжието едвам се спасили. Метежниците разполагайки с такава въоръжена сила, още по-смело настъпили…

С всеки ден се надигали нови маси роби и техния брой нараствал толкова бързо, че за няколко дни стигнал до 6 000. Събирайки се на събрание и избирайки съвет, те преди всичко избрали за цар роба по име Салвий, който се ползвал с репутацията на опитен човек в гадаенето по вътрешностите на жертвени животни и в свиренето на флейта. Салвий, ставайки цар, избягвал градовете, смятайки, че (пребиваването в тях) води до мързел и изнеженост; разделяйки въстаниците на три части и назначавайки командири над всяка част, той им заповядал да извършват нападение по цяла Сицилия и след всичко това да се съберат в определено време на едно място.

По време на тези нападения робите се осигурили с голямо количество животни, в това число коне. За кратко време те въоръжили над 2 000 конника. Пехотинците им наброявали не по-малко от 20 000, напълно подготвени благодарение на воинските упражнения. Неочаквано нападайки укрепения град Моргантина, метежниците започнали енергични и непрекъснати атаки.

5.1. В областта Сегеста и Лилибей и в останалите места се надигнали множество роби. Начело бил Атенион, родом киликиец, човек твърде мъжествен. Той бил управляващ при двама богати братя. Притежавайки опит в предсказанията по звездите, той наговорил да въстанат отначало около 200 роби, които му били подчинени, а след това и съседните, така за 5 дни събрал около себе си над 1 000 души.

Избрания от тях цар Атенион, поставяйки царската корона, предприел тактика, противоположна на тактиката на другите метежници. Той не приемал в своята армия всички въстанали без подбор, но приемал във войската най-добрите от тях, а на останалите заповядвал да останат на своята предишна работа и да се грижат за стопанствата. По такъв начин се осигурявала изобилна храна за воините.

Атенион се преструвал, че боговете са му предрекли чрез звездите, как той ще стане цар на цяла Сицилия, поради това трябва да пази страната и намиращите се в нея животни и ресурси, като свои собствени. Накрая, събирайки над 10 000 воини, той се осмелил да обсади още не разорения град Лилибей.

Цяла Сицилия била обхваната от разстройство и цяла верига от бедствия. Не само робите, но и бедните от средите на свободните се отдавали на всевъзможни безчинства и грабежи, безсрамно убивайки срещнатите роби и свободни, за да нямало свидетели на тяхното безумие. Поради това всички жители на градовете можели да смятат за свое само това, което се намирало зад градските стени. Онова което се намирало извън стените се смятало за чуждо и принадлежащо на робите по силата на безнаказания произвол.

6.1. Обсаждайки Моргантина, Салвий извършвал набези по страната до Леонтинската равнина. Събирайки цялата си войска от не по-малко 30 000 отбрани воини, той принесъл жертва на героите Палика и им посветил една от пурпурните дрехи в качеството на дар за победата. Провъзгласявайки се за цар, получил от въстаналите името Трифон.

Когато Салвий имал намерение да завладее Триокала и да си построи там дворец, той изпратил за Атенион, като цар към пълководец. Всички мислели, че Атенион щял да оспорва неговото първенство и че благодарение на раздора между тях войната лесно щяла да приключи…

Но съдбата, сякаш нарочно увеличавайки силите на метежниците, направила така, че тези вождове постигнали съгласие. Трифон бързо пристигнал със своите сили в Триокала, а Атенион пристигнал с 3 000 души, подчинявайки се като командващ на цар Трифон. Останалите свои сили Атенион изпратил да разоряват страната и да вдигат на съпротива робите…

7.1. Самото място, което и без това било недостъпно по своето природно положение, Трифон укрепил с още по-сложни съоръжения.

Самата Триокала, казват, се наричала така благодарение на три нейни прекрасни качества: първо – благодарение на голямото количество изворова вода, отличаваща се със своя сладък вкус; второ – благодарение на това, че околната местност била богата с лозови и маслинови насаждения и била извънредно удобна за земеделие и трето – благодарение на това, че била превъзходна крепост, която представлявала огромна непристъпна скала.

От тази скала и околностите на града, пълни с всевъзможни жизнени запаси, обграждайки се още веднъж със стена с дължина около 8 стадия (1 480 м) и изкопавайки дълбок ров, Трифон се възползвал за строителство на двореца. Той построил и царско жилище, и площад, който можел да побере множество народ.

От мъжете, отличаващи се с ума си, Трифон избрал достатъчен брой, като ги назначил за свои съветници и се възползвал от тях като членове на съвета. При всякакъв род преговори обличал тога с пурпур и широк хитон, имал ликтори с брадви и всичко останало, което го отличавало и служило за украса на царската власт.

8.1. За борба с метежниците римския сенат назначил Луций Лициний Лукул, под чието командване имало 14 000 римляни и италийци, 800 витинци, тесалийци и акарнанци, 600 луканци, които командвал Клептий, добър командир, известен със своята смелост, и още 600 други, така че армията на Лукул наброявала 17 000 воина (грешка в описанието, сбора е около 16 000 воина), с които завзел Сицилия.

Трифон, освободил Атенион от предявеното му обвинение и решил да воюва с римляните. Той искал да води борбата в Триокала, но Атенион го съветвал да не се затваря сам в обсада, а да води борбата в открито поле. Тъй като взело връх последното мнение, то робите се разположили на лагер близо до Скиртея наброявайки не по-малко от 40 000 души. Римския лагер се намирал на 12 стадия (2 220 м) от тях.

Отначало започнал чест обстрел, след което противниците се построили в боен ред. Успеха бил ту на едната, ту на другата страна, и много народ паднал от двете страни. Атенион, биейки се начело на елитен отряд от 200 конника, осеял с трупове околното пространство, но ранен в двете колена, той след като получил трета рана, излязъл от строя. Поради това робите паднали духом и побягнали.

Атенион се престорил на мъртъв и останал незабелязан между труповете и през нощта се спасил. Римляните победили. Много народ било посечено по време на бягството, така общия брой на убитите бил не по-малко от 20 000. Останалите под закрилата на тъмнината избягали към Триокала, а претора можел лесно да ги унищожи, ако бил ги преследвал.

Робите били с толкова нисък боен дух, че започнали да мислят, да се завърнат при господарите си и да се отдадат на милостта им. Надделяло мнението на тези, които предлагали да се борят до последна капка кръв и да не се предават на врага.

10.1. За следващата година в Рим били избрани за консули Гай Марий и Гай Аквилий. Аквилий, изпратен срещу метежниците удържал над тях блестяща победа благодарение на собствената си смелост. Той убил самия цар на въстаналите Атенион в геройски двубой, и макар да бил ранен при това в главата се излекувал. След това настъпил срещу останалите метежници, които били 10 000 души. Те не дочакали нападението и избягали в укрепените места. Обаче Аквилий без отдих предприемал всички необходими мерки, докато не ги покорил чрез обсада.

2—3. Оставали още 1 000 роби начело със Сатир. Отначало Аквилий опитал да ги покори с въоръжена сила, обаче когато те изпратили парламентьори и се предали, той веднага ги освободил от наказание и отвеждайки ги в Рим, ги направил гладиатори… Робската война в Сицилия, продължила около четири година и имала такъв трагичен край.

11.1. Не само тълпата от роби опустошавала обхванатата от въстанието област, но и свободните, които нямали имоти в нея, започнали грабеж и безчинства. Лишени от състояние, тласнати от нуждата и безчинствата, те на тълпи се разпространявали по страната, крадели стада, разхищавали натрупаните в складовете запаси и убивали попадналите им насреща свободни и роби, за да нямало свидетели на техните безумия и безчинства.”