Изходни разчети в анализите за войната Спартак

1. Параметри на римските пътища на Апенинския полуостров

Още от средата на V в.пр.н.е. са съществували правни норми, свързани със строителството и поддържането на пътищата. В Закона от XII таблици било записано, че „ширината на пътя на прав участък трябва да бъде 8 фута (2,45 м), а на завоите – 16 фута (4,9 м)”. ¹ На практика в римските пътища преобладавали правите участъци на максимално възможно разстояние според релефа. Те рядко преминавали покрай блатисти местности или в непосредствена близост до коритата на реки. Когато трябвало да се преодоляват реки, пътя минавал през брод или каменни или дървени мостове. В пресечена местност се допускал минимален ъгъл на наклон.

В Римската република били налице няколко типа пътища.

Viae publicae (обществени пътища) – основни пътни артерии свързващи най-големите градове. Тези пътища имали няколко имена: viae praetoriae (преториански пътища), viae militares (военни пътища) или viae consulares (консулски пътища). Средна ширина на viae publicae била от 6 до 12 м. При движение на римски легион осигурявал възможност за движение в една редица от 4 до 8 пехотинеца, конника или товарни животни. Ширината осигурявала възможност за движение в редица максимум на 3 – 6 каруци от обоза.

Viae vicinales (между селищни пътища) – те се отклонявали от viae publicae и свързвали малки населени места и били най-масовата част от пътната мрежа. Средната ширина на viae vicinales била около 4 м. При движение на римски легион осигурявал възможност за движение в една редица до 4 пехотинеца, 2 конника или товарни животни, както и на 2 каруци.

Viae privatae (частни пътища) – свързвали едри земеделски владения или вили с viae vicinales и viae publicae. Те започвали от частните имения и се поддържали от собствениците. Средната ширина на viae privatae била от 2,5 до 4 м. При тях възможностите били още по-малки и осигурявали възможност за бързо придвижване на центурии и кохорти. Позволявали движение в една редица от 2 до 4 легионера, до 2 конника или товарни животни и от 1 до 2 каруци.

2. Най-използвани пътища по време на войната на Спартак

Виа Емилия (Via Еmilia) – построен през 187 г.пр.н.е. от консула Марк Емилий Лепид. Свързвал градовете Пиаченца и Римини, като преминавал през Фиденца (Fidentia), Парма, Регио (Regium Llepidi), Модена (Mutina), Болоня (Bononia), Имола (Forum Cornelii), Фаенца (Faventia), Форли (Forum Livii), Чезена (Caesena), Римини (Ariminum). Виа Емилия съединявал други два римски пътя: Виа Фламиния (от Рим до Ариминум, дн. Римини) и Виа Постумия.

Виа Апия (Via Appia) бил започнат през 312 г.пр.н.е. от цензора Апий Клавдий Цек. Свързвал Рим с Капуа, като дължината му била 132 мили (195 км). От 244 г.пр.н.е. стигнал до пристанищния град Брундизий. На всеки 19 мили от пътя имало обособени места за отдих.

Виа Емилия Скавра (Via Aemilia Scauri) бил построен през 109 г.пр.н.е. от цензора Марк Емилий Скавър Стари. Пътят започвал от Плацентия (дн. Пияченца) на юг през Лигурските Апенини към Генуа и Пиза до пътя Виа Аурелиа към Рим.

Виа Попилия (Via Popilia; Via ab Regio ad Capuam; o Via Annia Popilia) бил построен през 132 г.пр.н.е. от консула Публий Попилий Ленат. Започвал от Капуа през Козенца на юг до Региум.

Виа Салария (Via Salaria) наричан „път на солта”. Започвайки от Рим през Апенините достигал до селището Castrum Truentinum на брега на Адриатическо море. Дължината на пътя била около 242 км.

Виа Тибуртина (Via Tiburtina) бил построен от консула Марк Валерий Максим Поцит около 286 г.пр.н.е. Общата му дължина от Рим до Атернум (дн.Пескара) била около 200 км.

Виа Фламиния (Via Flaminia) бил построен от консула Гай Фламиний през 220 г.пр.н.е. Пътя водел от Рим през Апенините до Ариминум (дн.Римини). След Римини, пътят носел името Виа Емилия.

3. Римски транспорт

Римските превозни средства условно били разделени на три типа: колесница, каляска и каруца. С колесницата можели да пътуват 1-2 души, а с каляските — цяла компания. Каруците се използвали за превозване на различни товари. Най-разпрострнени били двуосните каляски. С тях можели да пъуват няколко души с багажа си, като общото им тегло не трябвало да превишава 450 кг. Те били теглени от коне, мулета или едър рогат добитък.

4. Римски мерни и парични единици

Основни  единици на римската мерна система.

За разстояния: пръст (digitus) = 0,0185 м; длан (palmus) = 0,074 м; стъпка (pes) = 0,296 м; лакът (cubitus) = 0,4443 м; крачка (passus) = 1,4815 м; 1 стадий (stadium) = 185 м;  1 римская миля (milliarium) = 5000 стъпки = 1,481 км; 1 левга (leuga) = 4,83 км.

За повърхност: 1 югер (iugerum) = 2 акра или 0,25 хектара или 2520 м².

За тегло: 1 обол (obolus) = 0,568 гр; 1 драхма = 3,408 гр; 1 унция (uncia) = 27,264 гр; 1 либра (libra) = 327,168 гр; 1 мина (128 драхми) = 436,224 гр; 1 фунт (pondus) = от 317,62 до 560 гр; 1 модий – (modius) = 8,7 л; 1 талант (60 мини) = 26,2 кг;

За течности: 1 хемина (hemina – „чаша”) = 0,27 л; конгий (congius) = 3,14 л; 1 модий (modius) = 8,8 л; 1 квадрантал (quadrantal) = 26 л; 1 медимн  = 52,5 л. ²

5. Римска дажба на робите

Катон в труда си за „Селското стопанство” ни оставил интересни данни за храната и дрехите на робите. Например вилика и овчаря получавали по-малко хляб, от робите заети с тежък физически труд. През зимата на робите се давало по-малко хляб отколкото през лятото. Виното за робите Катон съветвал да се изготвя от кюспето. От дрехите препоръчвал през година да им се давала туника и къс плащ. Старите дрехи се събирали и от тях да се изготвяли одеала. Според него, месечната дажба на робите трябвало да бъде както следва: на работещите в полето през зимата — 4 модия (34,8 л) пшени­ца, а през лятото — по 4,5 (39,15 л); на вилика, ключаря, надзирателя и овчаря — по 3 модия (26,1 л). Средно на месец получавали вино по една гемина на ден (0,27 л), т. е. по 2,5 конгия (7,85 л) на месец, като на година било 7 квадрантала (182 л). Смятало се, че ако в съответствие с работата всеки от робите изпиел по 10 квадрантала (260 л), това не било твърде значително количество. Освен това към дажбата им се давали от падналите на земята маслини. Когато маслините бъдели изядени им се давал солен разтвор и оцет. Месечно им се предоставяло около секстарий масло (0,540 л), а всяка година по един модий сол (8,7 л). Тези разчетни единици, най-вероятно били база за ежедневно и месечно осигуряване на личния състав на военизираната общност на Спартак. Основно може да се говори за дневна дажба от около: 1 кг хляб; 0,270 л вино; 2 – 3 л вода; месо, маслини, масло и други около 0,500 – 1 кг.

6. Римска армия

Римския пълководец Гай Марий (157 – 86 г.пр.н.е.) провел реформи, които заложили основата на професионалната римска армия. Преди това римските граждани, които не можели да предявят пред цензорите минимален имуществен ценз – били толкова бедни, че не можели самостоятелно да се осигурят с въоръжение, нямали право да постъпят в армията. До края на ІІ в.пр.н.е. изискванията към имуществения ценз на войниците на Римската република били доста строги: трябвало да принадлежат към поне пета цензорска класа; имотното им състояние трябвало да е над 3 000 сестерции (около 2 925 гр мед или около 12 000 медни аса) и били длъжни сами да платят и осигурят въоръжението си.

На свой ред Марий предоставил на бедните без имуществен ценз, възможност да постъпват като доброволци в римската армия, към което античните автори се отнасяли неодобрително. С премахване на имуществения ценз, държавата поемала ангажимента за снабдяване на легионерите за своя сметка  Съответно, различието в качеството на въоръжението и снаряжението губели смисъл, тъй като всеки легионер вече бил осигурен с бронзов шлем, доспехи, щит, две копия (леко и тежко), меч и кинжал. Той бил извънредно претоварен с различни  допълнителни снаряжения. В резултат на една от реформите размера на вещевия обоз намалял.

Освен това през 104 г.пр.н.е. Марий заповядал да приемат сребърния орел, като знаме за всички римски легиони. Той не въвел номерация и наименование на легионите. Това затруднява проследяването на формирането и бойния път на всеки един легион. В сражението сребърния орел се носел от старшия знаменосец, а в случай на неговата смърт от центурион. Загубата му навличала позор на останалите живи воини и можела да бъде причина за разформиране на легиона. ³

Легиона (legio) бил основна организационна бойна единица в състава на римската армия през цялата история на Древен Рим. Той бил в състояние да изпълнява самостоятелни задачи в хода на всяка война.

След реформите на Гай Марий, римския легион се състоял от 10 кохорти (общо 4 800 пехотинци) и 300 конници. Кохортите станали основно тактическо подразделение на легиона и се състояли от около 480 воини. Всяка кохорта се състояла от 6 центурии, всяка по 80 воина. Към всеки легион се придавали спомагателни/съюзни отряди с почти същата численост – лека пехота, разузнавачи, прашкари, копиехвъргачи и стрелци с лък. В легиона имало и обслужващ личен състав от различни специалисти — сапьори, лекари, санитари, дърводелци, ковачи, слуги и роби. Числеността на боеспособната част от легионери и съюзни отряди общо била около 10 000 души. В разчета не включвам дори 60-те центуриони, както числеността на щаба на командващия войската и на всеки един легион.

Медицинската служба на легиона разполагала със значителен състав и възможности. Тя се състояла от: лагерен и двама помощник лекари; към всяка контуберния – конен санитар с походна аптечка и седло за евакуация на ранени от бойното поле, общо около 600 души и по 4 редови лекари или хирурзи във всяка кохорта, общо 40 души. Само за нуждите на медицинското осигуряване на легиона по най-общ разчет били необходими около 640 души и минимум около 600 коня или товарни мулета.

Анализите на структурата на римската армия, стратегията и тактиката на водене на война и битки, бойното и тиловото осигуряване на легиона показват нейната сила и мощ. Тя била продукт на времето си и реален образ на развитието на римската цивилизация. В същото време в нейната официална структура, особено в разглеждания период била традиционно заложена още една реалност. Ядро на легиона и от там на всяка римска армия били римските граждани – легионерите от тежката пехота и малобройната конница. Освен да се бият с врага, те трябвало да бъдат в състояние да предотвратят или елиминират всеки вътрешен опит за предателство, бунт или заговор от страна на съюзните и помощните отряди.

Защо отделям толкова внимание на щатния състав на легиона и на римската войска? Хронистите почти винаги са давали непълни сведения за числеността и броя на отрядите и легионите. Например ще анализирам няколко възлови факта по време на войната на Спартак.

Първи факт. Плутарх отбелязал, че срещу бегълците гладиатори в района на вулкана Везувий, бил изпратен претора Клавдий с три хиляден отряд, който според Апиан се състоял не от граждани, а от спешно събрани всякакви случайни хора. Всяка военно-организационна структура за водене на бой не била сбирщина от въоръжени хора, а имала щатен състав и организационна структура. При нейното формиране била попълвана на 100% от воини, командири, спомагателни или съюзни отряди и обслужващ персонал от обоза.

Според мен, в случая се касаело за отряд съставен от 6 кохорти по 480 души всяка или общо от 2 880 пехотинци и около 120 конника по щат. Няма да се вдавам в допълнителни изчисления за командния състав на този отряд. За мен е по-важно друго. Римляните, дори и Гай Юлий Цезар в своите записки, рядко посочвали реалната численост, но най-вече числеността на спомагателните и съюзни отряди, на обслужващия персонал и обоза. Традиционно се смята, че колкото били римските легионери, почти толкова били по численост и съюзните отряди. В такъв случай претора разполагал с не споменати още около 3 000 души от съюзни италийски отряди. Те били набрани в самия Рим и до попълвани по време на прехода му през Кампания към Капуа и Везувий. Така общата численост стигала до 6 000 души предназначени за водене на наказателната експедиция. Явно Рим изпращайки първата си експедиция срещу бегълците-гладиатори, се отнесъл сериозно към възникналата заплаха в Кампания. Според мен едва ли бягството на около 70 души, би било основание за изпращането на такива значителни по количество сили. Явно били отчетени бързото нарастване числеността на бегълците и необходимостта от адекватен по численост наказателен отряд.

Приемам, че на всеки осем души (контуберния) за превоз на палатката, други средства и около 15 дневните запаси от продоволствие се полагали минимум едно-две мулета. Така в обоза общо имало от 750 до 1500 мулета само за багажа. За осигуряване на тези мулета и личния състав на обоза, били необходими още около 350 – 750 (около 50 % от посочените). Така в обоза общо имало около 1100 – 2250 мулета. Както и да пресмятаме, това изисквало минимум около 500 – 1 000 мулетари за нуждите на обоза.

Пътя Виа Апиа, използван за бързо придвижване на преторския отряд имал широчина от 6 до 12 метра. Това позволявало изнасянето на пехотата да стане по шест – осем души в редица или общо от 750 до 1000 редици. При интервал между редиците по 2 метра и самия пехотинец заемал един метър излиза, че колоната най-вероятно била дълга около 2,5 – 3 км. Конницата по 6 конника в редица = 20 редици по 7 метра – общо още около 140 метра. Обоза от 1100 мулета по минимум 6 мулета в редица – общо около 188 редици. Разстоянието между редиците поне 3 метра и самото муле поне 2 м, общо 5 метра, прави колона с дължина близо километър, максимум два километра. Така общата дължина на колоната на преторския отряд била минимум 3,5 – 4 км или максимум 4,5 – 5 километра.

Изводи:

1. Преторския отряд не бил 3 000 души, а около 6 000 заедно със съюзните отряди и достигал до около 7 000 минимум с хората от обоза.
2. Обоза се състоял минимум от 1 130 товарни мулета и минимум 1 000 души мулетари, слуги и роби.
3. Общата дължина на походната колона по време на прехода от Рим към Капуа до Везувий била минимум около 3,5 – 4 км или максимум 4,5 – 5 километра.
4. За преодоляване на разстоянието от около 210 км (от Рим до Капуа), с приблизителна скорост от 30 км на денонощие са им били необходими минимум около 7 денонощия. За разстоянието от Капуа до вулкана Везувий от около 35 км – минимум още 1 – 2 денонощия. По най-скромни сметки излиза, че преторския отряд най-малко след 8 – 9 денонощия можел да се развърне в подножието на Везувий.
5. Най-вероятно групата на бегълците гладиатори и роби за времето от около половин месец, нараснала по численост до няколко хиляди или около 4 – 5 000 души. В същото време била с недостатъчна боеспособност и налично въоръжение, за да може успешно да се противопостави в открит двубой на преторския отряд.

Втори факт.

Втора водеща разчетна единица в анализите е римския легион. Допускам, че Спартак на базата на личния си житейски и боен опит от участие в римската войска, използвал аналогични структури за организационно изграждане и бойно обучение на подразделенията на въстаническата армия. В случая взимам щатен състав, тъй като в хода на бойните действия всяко бойно формирование търпяло загуби в убити, ранени, болни и дезертирали. В случая се вземали незабавни мерки за попълване на загубите в личен състав и обоз, които изисквали време за организиране, въоръжаване, бойно обучение и сглобяване.

За мен числения щатен състав на един римски легион може да бъде в основата на разчетите за отрядите на въстаническата армия на Спартак. Ставало въпрос за около 10 000 воини функционално определени и обучени за водене на бой. В случая мога да приема посочваната от хронистите численост от 70 000 или 120 000, като наличие на 7 или 12 въстанически легиона.

При минимален разчет за един легион, едно товарно муле носело багажа на 8 – 10 воина. Така в обоза имало както посочихме по-горе от 750 до 1500 мулета само за багажа. За осигуряване на тези мулета и личния състав на обоза били необходими още около 350 – 750 животни. Така общо в обоза имало около 1100 – 2250 мулета. В случая не разчитам наличието на каруци с по-значителни възможности за превоз на товари за нуждите на легиона. Считам, че в определени моменти каруците били за предпочитане пред товарните животни.

Бойния състав на легиона се изнасял по време на поход в редица по шест – осем души или общо около от 1 250 до 1 666 редици. При интервал между редиците по 2 метра и самия пехотинец един метър излиза, че колоната била дълга около 3,8 – 5 км. Конницата от 300 ездача по 6 конника в редица = 50 редици по 7 метра общо около 350 метра. Обоза от 1 870 мулета по минимум 6 мулета в редица общо около 312 редици. Разстоянието между редиците поне 3 метра и самото муле поне 2 м, общо 5 метра, прави колона с дължина близо 1,5 км. Така общата минимална дължина на колоната на легиона била 5,65 – 7 км.

В случая не разчитам наличието на каруци и теглителен едър рогат добитък. Същия в римската армия се използвал приоритетно за превоз на разглобени обсадни машини и други обемисти товари не подлежащи на разглобяване. В този случай вола – 2 м и каруцата около 4 м, осигурявала дължина около 6 м. Разстояние между каруците минимум 3 метра. В случа се касае за дължина на редица и междина общо 10 метра. От наличните данни трудно може да се определи някаква разчетна единица. За мен е важно, че на база галски и германски боен опит, Спартак бил в състояние да използва каруците нареждайки ги в редица за бързо изграждане на защитена позиция или на временен укрепен лагер. Това предполага наличието на значителен брой каруци. Всяка от тях била в състояние да превозва товар с общо тегло около 450 кг. За да имам някакво основание за разчет мога да приема, че на един отряд с ранг центурия от 80 души, освен 8 товарни мулета се полагали и минимум две каруци с по два или четири вола. Така в легион с 60 центурии се полагали минимум 120 каруци, които по две в редица оформяли колона с дължина минимум 600 метра. Общата дължина на колоната нараствала на 6,2 – 7,6 км.

В случая за ефективно управление на колоната били използвани видими и чуваеми сигнали денем, а нощем звукови и светлинни. Бойните подразделения изпълнявали своите традиционно усвоени задължения по отбрана или изграждане на защитен полеви лагер. На свой ред Спартак вероятно използвал като водещи бойни тактически формирования подобни по численост отряди, които били в състояние да изпълняват както самостоятелни задачи, така и задачи в състава на по-значителни обединения. Използвам обща формулировка, тъй като хронистите не са ни предоставили данни за структурата и наименованията на въоръжените формирования на Спартак.

Изводи:      

1. Легиона и вероятната численост на отрядите на Спартак били в състав около 10 000 воини със значителен по численост състав от обслужващ персонал. Обоза разполагал с около 1 900 товарни животни и около 120 каруци с минимум 240 бивола за теглене. Посочените количества са възможно най-минималните. Все пак каруци се използвали за превоз на ранени, на допълнително запасно въоръжение и снаряжение и други необходими материали за ежедневието и боеспособността на отрядите.
2. Според наличните данни, Спартак вероятно имал тежка и лека пехота, конница, разузнавателни войскови отряди и тайни структури, снабдителни групи и значителен обоз. При него всичко било подчинено на идеята за непрекъснато придвижване, без концентриране на силите в стационарен център – град или италийска провинция.
3. Скоростта за придвижване се определяла от скоростта на най-бавно подвижното животно – бивола, до 30 км на денонощие.
4. Разделението на отряди от по минимум 5 – 10 000 воини и обоз осигурявала възможност за движение на по-широк фронт по време на поход. Така имали възможност да се само осигуряват по време на марша, без да търпят последствията от миналите преди тях. В същото време заповедите можели да се свеждат по-бързо и в кратки срокове да се организирал боен строй за водене на бой на широк фронт и значителна дълбочина.

Трети факт

Осигуряване на личния състав с продоволствие за хората, фураж за животните и вода. Глада и жаждата винаги били най-сериозния враг за всяка войска. Величието на всеки пълководец се определяло освен от пълководческите му дарби за подготовка, бойно построение и замисъл за водене на битка от редица съпътстващи разпореждания. Сред тях били – предвидливостта, концентрирането на силите на едно място, действията му по реализиране на бойното, разузнавателното и тиловото осигуряване на подчинените въоръжени формирования.

Легионера, както и въстаниците при преход освен с личното въоръжение и снаряжение, били натоварени и с личен багаж. Всеки нормален човек ежедневно трябвало да приеме определено количество храна, около 2-3 л вода, да задоволи естествените си нужди и да отдъхне преди усилията за следващия ден, независимо дали ще е на стража, ще върви или ще води бой.

В походната дажба на легионерите от римската републиканска армия влизали продукти, които можело сравнително дълго време да се запазват, лесно да се превозват и в полеви условия да се приготвят за консумация. Дажбата съдържала: сухари за три дена, пресен хляб, сланина, кашкавал, чесън и малко прясно месо. Всеки осем легионера (контуберналии) имали обща палатка и тиган, което им позволявало да си готвят ядене по време на поход. При престой на място в защитен лагер в дажбата влизали свинско, говеждо месо, убит дивеч и т. д.

Робите били свикнали с възприетото в римското общество минимално количество дневна дажба. В случая Спартак и неговите командири не трябвало да я нарушават. На ден се полагало около килограм пшеничен хляб, 0,270 мл вино, малко месо (до 500 гр), маслини и други продукти. В редица случаи излишъка на едни продукти замествал липсата на други.

Да погледнем какво би представлявала дневната дажба за състава на един легион. За около 10 000 души боен състав на ден би трябвало да има близо 10 000 кг хляб, 5 000 кг прясно месо и около 2 700 л вино. При използване на 2 – 3 л вода дневно на човек, се касаело за около 20 – 30 000 л вода минимум дневно само за хората.

Допуснахме разчетно наличие в един легион на минимум около 1 900 товарни животни и минимум около 240 едър рогат добитък за теглене на каруците. Товарните мулета и коне на брой общо около 2 200 на ден консумирали около 9 – 10 кг фураж и 18 – 20 л вода. Само за тях на ден било необходимо осигуряването на минимум 18 – 20 000 кг фураж или полеви пасища и 36 – 40 000 литра вода.

Изводи:

1. Римските легиони действайки на собствена земя, разчитали на тилово осигуряване от запасите на италийските градове по места. В тях вероятно оставяли за лечение ранените и болните. Още повече, че по време на войната на Спартак, на практика не изминавали в походи значителни разстояния надвишаващи около 500 км за преторска, проконсулска и консулски армии. Единствено легионите на Крас реално изминали в преходи, строителство на укрепен вал, преследване и битки около 1 000 км.

Римските командири най-вероятно използвали утвърдените традиционни схеми за попълване с личен състав и тилово осигуряване. Във всеки един момент на поражение можели да използват за опорни пунктове укрепените градове, оттегляйки се в тях.

2. Военизираната общност начело със Спартак, за времето на своите действия за около три години преодоляла в походи и битки около 2 500 км. Тя разчитала предимно на осигуряване от търговия, на изкупена или иззета продукция от земите извън градовете. Не разполагала с условия за използване на стационарни защитени складове. Буквално всички ресурси и запаси возела със себе си.

От Спартак и командирите се изисквал солиден организационен опит и талант за предвиждане, относно воденето и осигуряването на действията на военизираната общност във времето и пространството на Апенините.

7. Ездитни, товарни и теглителни животни използвани от римляните и военизираната общност на Спартак

Кон

При коня особено добре са развити слуха и обонянието. Той възприема най-малкия неуловим за човешкото ухо шум. Не само устните команди и тръбните сигнали, но и тона на думите, оттенъците за одобрение или порицание се възприемат от него. С обонянието си коня усеща приближаването на човек или хищни животни, познава пътя, яслата, сбруята, каруцата. Много от миризмите му действат дразнещо, а много от предметите вследствие на миризмата му стават омразни и антипатични. Поради това се поддържало наличието на индивидуален инвентар. Особеност на зрението на коня е способността му да вижда на 360 градуса и неоценимата възможност да вижда на тъмно. Тънкия слух, обонянието и чувствителността на коня били в основата на неговото обучение, особенно при установяване на система от поощрения и наказания – удар с бич, крясък, одобрителен тон, погалване, вкусово поощрение и т.н. Коня притежава добра памет, с което облегчава объяздването и обучението към различни видове дейности. Продължителността на живота му е 30 – 35 години.

Коня може да бъде използван като ездитно, теглово или товарно животно.

По време на лактация кобилите при тегло 500 кг дават по 11 – 12 л мляко на ден. Конете се хранят не по-малко от три пъти на ден, в едни и същи часове. Например в 5 – 6 часа сутринта, 12 – 14 часа на обяд и 20 – 22 часа вечерта. На 1 кг суха храна се давали 2 – 3 л вода в денонощието. ⁴

Товарния кон превозвал товара на гърба си, при което пределното натоварване достигало до 30 – 35% от живото му тегло. Кавалерийският кон превозвал товар: конник с въоръжението и снаряжението му с общо тегло до 130 кг. ⁵

Извод: Товарния и ездовия кон превозвали около 130 – 150 кг товар или конник с пълно бойно въоръжение и снаряжение. На денонощие са му били необходими средно около 10 кг фураж и 20 литра вода.

Едър рогат добитък – бивол и крава

Продължителност на живота им е около 20 години.

Крава от най-добрите породи при удовлетворителни условия на хранене давала до 3 000 – 4 000 л мляко годишно. Живото тегло на възрастни крави се колебаело между 300 – 400 кг. Живото тегло на бикове от дребни породи е 400 – 500 кг, едри породи 800 – 900 кг, като можело да се достигне до 1000 – 1200 кг.

Получаваното месо и сланина от кравите било 45 – 50 % от живото тегло. При рано кастрирани бикове на възраст 2 – 5 месеца след охранване на възраст 2 – 3 години можели да тежат от 400 до 500 кг и да осигуряват 60 – 65 % месо и сланина от живото си тегло.

Кожата им била с тегло 7 – 8 % от живото им тегло и стигала до около 25 кг. ⁶

С биковете започва да се работи от 1,5 годишна възраст. Младите бичета отначало ги обучават да се движат с юзда, а след това с хомут и по-късно във впряг. Привикването на бика към впряга и на работи се изисквало известно време, постепенност и настойчивост.

Извод: Младите бикове превозвали товар с тегло 80 – 100 кг, а възрастните 150 – 200 кг. От около 500 кг живо тегло, се осигурявали 250 – 300 кг месо и сланина за храна, т.е. с едно животно на денонощие можело да се изхранят минимум 250 – 300 души, максимум до 500. За изхранване за денонощие на един екземпляр били необходими около 40 кг фураж и минимум 80 литра вода.

Муле

Мулето (лат. mulus) е резултат от кръстоска между магаре и кобила. Мъжките мулета обикновенно са бесплодни. Отличават се със значителна продължителност на живота до 40 години, по-малка възприемчивост към болести, като не са взискателни към храната и грижите. По своето използване се различават два типа: товарни и впрегатни мулета. Товарните мулета са с тегло 300 – 400 кг, а впрегатните 400 – 600 кг. Усилието им е в зависимост от характера на работата и индивидуалните особености, при което е 18 – 20% от теглото им. Към работа започват да се обучават от 2 годишни, а работят с пълно натоварване след 4 годишна възраст. Методите на отглеждане са същите както при конете.

Извод: едно товарно муле можело да носи товар от 60 до 80 кг и да тегли от 80 до 120 кг. На денонощие са му били необходими: храна 7 – 8 кг и 14/16 – 16/24 л вода.