I. Начало на въстанието и първи победи

Книгата и настоящата трета част се наричат „Войната на Спартак”, като отзвук на същността на събитията и на основание писаното от хронистите:

– Салустий – започнала тежка война с римския народ;

– Ливий Тит – под водачеството на Крикс и Спартак започнали война;

– Секст Юлий Фронтин Крас по време на войната срещу робите-бегълци;

– Плутарх – сената изпратил срещу въстаналите, като на една от най-трудните и велики войни, наведнъж и двамата консули… Помпей – прехвърлил войската си в Италия, точно в разгара на войната с робите. Екзекутирайки всички пленици, Помпей набързо написал на сената, че Крас разбил гладиаторите в открит бой, а той, Помпей, изтръгнал войната с корен. … Когато започнала войната с робите – нея още я наричат войната на Спартак;

– Луций Аней Флор – не знам с какво име да назова войната, която се водела под предводителството на Спартак, защото робите били воини, а гладиаторите — началници;

– Апиан Александрийски  – вече трета година продължавала тази страшна война, над която отначало се смеели и която отначало презирали като война с гладиатори;

– Луций Ампелий – сред четирите рода войни поставил робската война, която римляните водели против робите бегълци [и] против техните вождове Спартак, Крикс и Еномай;

– Синезий – Крикс и Спартак, … избягали и въоръжавайки се за низвергване на законите, започнали война на робите;

– Павел Орозий – изправила се заплахата от тази война с робите бегълци или по-точно с гладиаторите. Това била война, на която вече не можело спокойно да се гледа, а от която трябвало да се страхуват. Това, че тя се наричала война с роби бегълци, още не значи, че трябва да се смята за незначителна поради наименованието и;

– Марк Тулий Цицерон в обвинителната си реч срещу Вер използвал характеристиката – от войната, започната от робите. (Цитатите са от откъси от приложение първоизточници)

На практика никой не писал за бунт или въстание. Всичките автори говорят за тежка война, а според Плутарх и за война на Спартак. Всяка война има своя причина, повод за избухване, ход на развитие и последствия. Нещо повече двете воюващи страни, в една война освен военни преследват и политически цели. Неминуемо такива е преследвала и военизираната общност начело със Спартак.

За изясняване военнополитическата същност на войната на Спартак ще проследя в хронологичен ред с анализи и разчети нейното развитие и край.

Всяко събитие си има начало и изходна база. В случая такива са били обстановката в Римската република и гладиаторската школа на Батиат в Капуа. 

1. Гладиаторската школа на Лентул Батиат в Капуа, Кампания

За да станат по-ясни условията в които се зародил и осъществил заговора на гладиаторите е целесъобразно на базата на достигнали до нас факти да реконструираме приблизителната реалност за школата на Батиат. Ще се възползвам от налични данни в два аспекта: от древните хронисти и от археологическите находки.

Древните историци са писали: Салустий – „90. Спартак, вождът на гладиаторите, е един от ония 74-ма, които, като избягали от гладиаторската школа…”; Тит Ливий в книга 95 (73 г.пр.н.е.) „В Капуа седемдесет и четири гладиатора, бягайки от школата на Лентул”; Плутарх – „Някой си Лентул Батиат имал в Капуа школа за гладиатори, болшинството от които били родом гали и тракийци. Тези хора попаднали в школата не за някакви престъпления, а изключително заради жестокостта на стопанина, който със сила ги карал да се учат на занаята на гладиаторите. Двеста от тях се наговорили да избягат. Замисъла им бил разкрит, но по-далновидните на брой около 78, все пак успели да избягат, въоръжавайки се с взети от някъде кухненски ножове и шишове.”; Флор – „(3) Спартак, Крикс, Еномай с не повече от тридесет души със същата съдба са избягали от Капуя…” и Апиан – „116. През това същото време в Италия сред гладиаторите, които се обучавали в Капуа за театралните представления, бил тракиеца Спартак. Той преди това воювал с римляните, попаднал в плен и бил продаден за гладиатор. Спартак уговорил около седемдесет свои другари да рискуват за свободата си, изтъквайки им, че това е по-добре, отколкото да рискуват своя живот на арената. Нападайки охраната, те се измъкнали на свобода и избягали от града.” (Използваните цитати са отразени в текстовете от приложение – първоизточници)

Да разгледаме данните от археологическите разкопки в Помпей. Града през       I в.пр.н.е. влязъл в състава на Римската република, а през 79 г. от н.е. бил унищожен от изригналия вулкан Везувий. Археолозите при разкопки открили комплекс от помещения в гладиаторска школа. Все пак тя действала до изригването на вулкана Везувий и била най-близка във времето като комплекс и разстояние от школата на Батиат в Капуа.

В Помпей гладиаторската школа представлявала обкръжен с покрита галерия, голям правогълен двор с дължина 55 м и широчина 44 м. От двуетажното сдание към покритата галерия са излизали изходите на стаички. Вратите на стаите от втория етаж също били с изход към открита галерия към вътрешния двор. Стаичките били с площ   4 м², като общият им брой бил около 66. Във всяка една стая от типа на килийка можело да бъдат настанени за преспиване до двама души. Големия открит двор бил място за тренировки. Галерията от втория етаж осигурявала добър обзор на всичко ставащо в двора. В комплекса имало кухня с голяма столова, открита стая (екседра) от която можело да се наблюдава тренировката в двора, т.е. не са били малко любителите, желаещи да гледат упражненията на гладиаторите. Широко стълбище водело към втория етаж, където вероятно са били покоите на ланиста и неговите помощници. ¹

Снимка. Разкопки на гладиаторската школа в Помпей

Изхождайки от основните параметри, около 66 килии и настаняването по двама в една килия, излиза, че в школата било възможно едновременното пребиваване на около 132 гладиатора. Площта на двора за тренировки от 55 м. на 44 м. е равна на 2 420 кв.м., така на всеки гладиатор се падало по около 18 кв.м. (около 3 на 6 м.) площ за тренировка. Комплекса освен място за тренировки и спане, кухня за готвене, столова за хранене, къпане, отходни нужди, масаж и лечебница, осигурявал възможност за живот и развлечение на господаря – ланиста, неговото семейство, помощниците в обучението, охраната, обслужващите и домашните роби. Вероятно не на последно място е имало постройки или помещения за складиране на продоволствие, въоръжение и снаряжение.

Съвсем логичен е извода, че комплекса от двор за тренировки и постройки в школата на Лентул Батиат бил значително по-голям по размери. Все пак при него според изворите са били обучавани минимум 200 гладиатора. Все пак според Плутарх ставало въпрос, че около 200 души от гладиаторите участвали в заговора. Освен тях вероятно имало още поне толкова домашни роби, учители, помощници, надзиратели, охрана и други. Това предполага, че само двора без да броим пристройките в школата на Батиат, бил на площ над 3 600 кв.м. Защо посочвам такава площ? Тя е на база полагащи се на всеки гладиатор около 18 м² в Помпей. Неизвестното до момента място на школата – в чертите на града Капуа или извън града в околностите му, също предполага наличието на различни версии, за които ще стане въпрос по-късно.

Според Плутарх в школата се обучавали гали и тракийци, като отношението към тях било изключително жестоко. Впоследствие Флор писал, че Спартак бил мирмилон. От изложеното предполагам, че Батиат бил господар на школа в която обучавал най-скъпоплатени и професионално подготвени гладиатори: тракийци, гали, хопломахи и мирмилони. Например: екипировка на мирмилона тежала общо 18 кг., от които само щита – 8 кг. Наличието на такива категории гладиатори вероятно принуждавало Батиат, да поддържа в комплекса – шивачи, дърводелци и ковачи или да използва услугите на занаятчийски работилници в града. В тях се изработвало и ремонтирало гладиаторското въоръжение и снаряжение: щитове, шлемове и дрехи, както за тренировка, така и за бой на арената. Последните, ако са били към школата, вероятно били отделени и охранявани в комплекса от сгради. По същия начин бил ограничен и достъпа до кухнята. Вероятно поради това се споменава от Плутарх, че гладиаторите успели да стигнат до кухнята и да се въоръжат с ножове и шишове за печене на месо.

От изложеното следва, че ланиста Батиат бил заможен римлянин и собственик на голяма за времето си, стационарна гладиаторска школа с площ над 3 600 кв.м. в която се обучавали минимум 200 роби-гладиатори. Притежавал най-скъпо платените гладиатори: гали и тракийци, които се биели като траки, хопломахи и мирмилони. Дисциплината и сигурността в школата били на изключително високо ниво и свеждали до минимум всяка проява на недоволство, неподчинение или бунт. 

2. Заговор и бягство от школата

От цитатите изложени по-горе, първото общо до което стигнахме било наличието на заговор между гладиаторите в школата. Не е ясно кога и как са успели да се организират и убедят взаимно близо 200 гладиатора, а вероятно и доверени съмишленици от домашните и кухненските роби. Едва ли през нощта, разпръснати по двама в килиите за сън. Това ставало най-вероятно през деня най-малкото по двойки или на малки групи по произход, когато са успявали да споделят отделни мисли и планове по време на тренировките, къпането или храненето в общата столова.

За мен основен въпрос е целта на заговора? Дали в основата е единствено подчертаното от Апиан, просто да избягат и да умрат свободни, а не на арената за забавление на публиката или на погребална церемония. Тогава биха станали обичайните за времето „разбойници” и роби-бегълци, преследвани и избивани по право и задължение от всеки римски гражданин, италиец или местен въоръжен отряд. В случая биха станали обект на ловни хайки до тяхното залавяне и екзекутиране.

Твърде удобна е версията, че целта на заговора била по мащабна: да избягат и да вдигнат въстание по примера на двете сицилийски робски въстания или са били тайно наети за участие в незатихващите вътрешни междуособни въоръжени борби за власт в Римската република. За да имат подобна идея би трябвало да имат връзки и контакти най-малко с други роби или с недоволни влиятелни местни или римски заговорници извън гладиаторската школа. С подобни контакти можели да се ползват самия господаря на школата Батиат, членовете на неговото семейство или хора имащи право да я напускат и ползващи се с доверие навън. На базата на скрити и тайни контакти да са били убедени, че ще имат подкрепа и последователи в действията, които да се бият заедно с тях. Според мен изхождайки от състава на участниците в заговора, неговото начало и първоначални прояви, едва ли са имали толкова широкомащабна идея за всеобщо въстание на робите или за заговор срещу Рим, най-малко в Кампания и едвали в земите на самата Римска република. Все пак Кампания, не е остров Сицилия.

В крайна сметка допускам, че са имали определен замисъл за действие в близка и обозрима перспектива свързана с оцеляването им. Най-вероятно, първоначално да избягат от школата, а впоследствие организирано и скрито да се измъкнат от преследвачите и да напуснат земите на Кампания по суша през планината на север или по море в зависимост от обстановката.

По един или друг начин, не импулсивно на момента, а след неопределено време на предварителна подготовка, заговора за бягство бил налице. В него вероятно са били посветени близо 200 гладиатори и част от заслужаващите доверие роби от домашния и обслужващ персонал на школата. От успеха или провала зависела съдбата на всички роби на Батиат. По неизвестен начин или повод, заговора бил разкрит. Допускам, че разкриването било преди набелязания срок за реални действия. Сигурен съм, че опитния и обигран Батиат веднага взел мерки за засилване на охраната, изолиране на гладиаторите на отделни групи, недопускане попадането в ръцете им на оръжие освен полагащото се за тренировки и незабавни действия за арестуване на заподозрените инициатори на заговора. Необичайно засилената охрана и целенасочените действия за разединяване и изолиране на гладиаторите в двора на школата, били сигнал за заплаха и съпротива. Допускам, че ситуацията била толкова напрегната и взривоопасна, че самият Батиат нямал избор и решил да не дочаква нощта, за да елиминира ядрото на заговора по килиите. В отговор на бързите и безкомпромисни действия на ланиста и охраната, гладиаторите този път се възпротивили и отговорили с уменията си и това което имали под ръка. Сблъсъкът бил неравностоен – въоръжени срещу невъоръжени. В схватката вероятно се включила и външната въоръжена охрана на школата. Част от гладиаторите успели да стигнат до кухнята, където се въоръжили с подръчни кухненски средства: ножове, сатъри, брадви, шишове и др. Съпротивата се разсраствала и разпространявала по територията на школата – двор, кухня, робски и господарски помещения. Част от кухненския персонал и домашните роби вероятно също се включили, а други се скрили където намерят за добре. Пейки, маси и всякакви подръчни средства се използвали вместо щитове и като тарани за разбиване на врати. Гладиаторите, които останали на двора използвали уменията си да оцелеят, да победят охранителите и да се въоръжат с техните оръжия. Мнозина падали убити и тежко ранени от копия, мечове и стрели. Целия комплекс бил изпълнен с викове, стонове, звън на желязо, задушаващ дим от пожар и хаотично тичащи мъже и жени. Външната врата била разбита и част от робите успели да се изплъзнат навън. Зад тях останали трупове и гърчещи се тела на над 130 гладиатори и домашни роби, както и неизвестен брой загинали и ранени надзиратели и охранители. Никой от древноримските историци повече не споменал нито ред за съдбата на ланиста Лентул Батиат и семейството му. Най-малкото дали бил убит от гладиаторите или по-късно наказан от римската администрация.

От станалото е налице основание за констатиране на значителни лични финансови и имуществени загуби на ланиста Батиат. В това число: загинали и ранени скъпо струващи около 130 гладиатора и приблизително поне още толкова учители, помощници и охрана; успешно избягали между 30-80 гладиатора и някакъв брой домашни, кухненски и други роби; разрушаване и опожаряване на част от комплекса на школата и т.н. Личностното му положение и влияние в Капуа било буквално сринато. Съгражданите и най-вече Сената в Рим едва ли биха забравили и простили, че поредната война по земите на Италия започнала именно от неговата школа, благодарение на неумението му да предотврати един робски заговор.

В крайна сметка около 1/3 от около 200 роби-гладиатори, т.е. около 70-78 души успели да напуснат комплекса на гладиаторската школа. С тях вероятно са бягали и роби от прислугата, под страх от последващо смъртно наказание. В потвърждение на това било споменаването на Плутарх, че жената на Спартак също избягала заедно с него. Нейното споменаване, подчертава, че сред останалите роби е имало доверени подръжници и помагачи. Защото едва ли, дионисиевата пророчица и жена на Спартак, не е знаела какво става и не е била посветена в заговора.

В този момент се изправя въпроса къде се е намирала гладиаторската школа: дали в града Капуа или в неговите покрайнини. При условие, че е била в града слабо въоръжената група от бегълци трябвало да се придвижва по улиците на бегом и да преодолява съпротивата на срещнатите римски граждани и охраната на градската стена и около главната порта. При условие, че школата била в покрайнините, те са били извън защитената част на града и бягайки през крайградските къщи и улици напуснали предградията извън защитената част на града Капуа. В този случай частично се потвърждава версията на Апиан, че нападайки охраната, те се измъкнали на свобода и избягали от града, като се въоръжавали с тояги и кинжали, иззети от случайно срещнати пътници, побягнали към планината Везувий.

В крайна сметка заговора бил успешен, независимо от понесените загуби. Част от заговорниците, а вероятно и други роби от школата на Батиат се измъкнали живи и боеспособни на свобода. За тях нямало връщане назад, единствения път бил към свободата, планините и по-дългата въоръжена съпротива на римските ловни хайки. 

3. Кога започнал бунта на Спартак?

За да е близък до житейската и историческа реалност, анализа и реконструкцията на началото на въстанието на Спартак от военна гледна точка е целесъобразно да се уточни времето, като датировка, сезон и денонощие. Все пак има значителна разлика да водиш „разбойнически” действия и да се осигуряваш с храна в зимни или летни месеци.

Опита да се установи времето на началото на въстанието се натъква на липсата на конкретна датировка – година, сезон, ден, месец и денонощие. В публичното пространство се посочват две години: 74 г.пр.н.е. и по-масово 73 г.пр.н.е.

Според Тит Ливий в книга 95, въстанието избухнало през 73 г.пр.н.е. За същата година той посочил и действията на проконсулите Гай Курион ² в Тракия и Луций Лукул ³ срещу Митридат в Мала Азия. Според римската традиция консулите се избирали за една година, а на следващата година били удостоявани с правото да управляват провинция, като проконсули. Те встъпвали в длъжност на първи януари до края на месец декември на посочената година. Съгласно списъка на римските консули, Гай Курион и Луций Лукул са били консули през 74 г.пр.н.е., а през следващата  73 г.пр.н.е. – проконсули.

Значително по-късно писалия Павел Орозий (385 – 418 г. от н.е.) внесъл определено смущение в годишната датировка. Той писал, че въстанието избухнало през DCLXXVIIII година, т.е. през 679 година от основаването на града. Когато се използвало понятието „Ab urbe condita” – „от основаването на града”, винаги ставало въпрос за датата на основаването на Рим от Ромул и Рем на 21 април 753 г. Разликата между 753 г. и 679 г. ни дава 74 година. В същото време автора не е пропуснал да спомене, че събитията са станали в годината на консулите Луций Лукул и Гай Курион, а тя е 73 г.пр.н.е. Какво ни е казал с тези си датировки Павел Орозий? Според древния римски календар, годината започвала на 1 (първи) март и завършвала на последния ден на месец февруари. До 153 г.пр.н.е. по традиция новоизбраните консули встъпвали в длъжност на 15 март. След тази година, встъпването в длъжност ставало на 1 (първи) януари, като се запазвало старото начало на календарната година – 1 (първи) март. Това положение се запазило до 1 януари 46 г.пр.н.е., когато по разпореждане на Юлий Цезар се въвел т.н. Юлиански календар и 1 януари станал първи ден и на календарната година. От изложеното следва, че спрямо римския календар, консулската година започвала на 1 януари 73 г.пр.н.е. и завършвала в последния ден на месец декември 73 г.пр.н.е., а календарната година започвала на 1 март и завършвала през последния ден на февруари. Така Орозий косвено посочил, че въстанието на Спартак, избухнало в края на 74 г.пр.н.е. през месеците януари или февруари, т.е. преди 1 март 73 г.пр.н.е.

В същото време използвания до 46 г.пр.н.е. древен римски календар бил причина, четирите годишни сезона да се падали по различно време за всяка следваща година. Поради това месеците януари и февруари 74 г.пр.н.е., не било задължително да са зимни.

Остава да се опитаме да определиме вероятния месец на бягството – януари или февруари. Съвременника на Орозий, Синезий (370 – 413 г.) ⁴ писал, че Крикс и Спартак били определени за очистителна жертва от римляните в амфитеатъра. По древна традиция римските очистителни жертвоприношения се правели през месец февруари. Месеца бил въведен в ползване от Нума Помпилий (715 – 673/672 г.пр.н.е.). Той бил посветен на етруския бог Фебрус – бога на церемониите по пречистване, при което се извършвали ритуали за премахване вините и грешките, допуснати през изминалата година, с цел започване на чисто на новата година. През месец февруари се провеждали няколко празника: от 13 до 21 – Паренталии; на 17 – Квириналии в чест на бог Марс; на 17 – Луперкалии в чест на бог Фавън; на 21 – Фералии в чест на починалите; на 22 – Каристии; на 23 – Терминалии, празник на синорните камъни в чест на бог Термин и на 27 – Еквирии, конни състезания в чест на бог Марс. Свързани с жертвоприношения са Паренталиите (Parentalia) от 13 до 21 февруари – дни на помен и жертвоприношения за умрелите родители. Старшата весталка откривала празника с жертвоприношение. От изложеното може да се предположи, че бягството от школата станало най-вероятно по средата на месец февруари 74 г.пр.н.е.

Не на последно място е целесъобразно да се допусне вероятното времето за успешно бягство не само от школата, но и от града Капуа. Без да е посочено от древните историци е трудно да се определи времето, като част от денонощието. За мен са ясни няколко основни факта:

– бунта не е избухнал през нощта, тъй като гладиаторите биха били по килиите си, разединени, лесно контролирани и избивани при съпротива от охраната на школата;

– сблъсъка най-вероятно се разиграл през светлата част на денонощието;

– гладиаторите не са били събрани на едно място използвано за столова, тъй като има намек, че им се наложило да си пробиват път до кухнята;

– когато заговора бил разкрит, предполага се предприемане на спешни мерки от страна на Батиат за предотвратяването му, от които най-бързата била да ги строи по групи в двора;

– гладиаторите вероятно са били на групи в двора на школата и са провеждали ежедневната тренировка.

От изброените факти следва извода, че сблъсъка и бягството станало през светлата част на денонощието, най-вероятно около обяд. Скоротечността на сблъсъка, бягството от школата и града, изземването на оръжието от срещнатите и разграбването на обоза превозващ гладиаторско оръжие, са изисквали време. В хода на тези действия, те изчезнали в настъпващата нощ. Групата бегълци най-естествено се възползвала от преднината и тъмнината за да се отдалечи от Капуа. Най-вероятно в хода на заговора и последвалите събития се утвърдила лидерската роля на Спартак, Крикс и Еномай.

В същото време, през останалата светла част на денонощието, местната власт в Капуа независимо от ангажимента по провежданите традиционни празници, взела първоначални мерки за: организиране охраната на града; недопускане  размирици от страна на други роби; изпращане на вестоносци до близките градове в Кампания и сформиране на преследващи отряди. Най-вероятно сутринта на следващия ден започнало активното преследване на бегълците. 

4. След бягството, накъде?

Още веднъж ще подчертая, че от трудовете на древноримските историци, не става ясно каква била началната цел на разбунтувалите се гладиатори от школата на Батиат в Капуа. Да погледнем какво са писали: Салустий – „…като избягали от гладиаторската школа, започнали тежка война с римския народ.”; Тит Ливий – „бягайки от школата на Лентул, събират тълпа от роби от затворите и под водачеството на Крикс и Спартак започват война…”; Плутарх – „По пътя те срещнали няколко каруци, возещи за друг град гладиаторско снаряжение, взели товара и се въоръжили. 15. Заемайки след това укрепено място, гладиаторите си избрали трима водачи.”; Флор – „Спартак, Крикс, Еномай с не повече от тридесет души със същата съдба избягали от Капуя… (4) В качеството на първи лагер, тях, сякаш олтар на Венера, ги привлякла планината Везувий.” Апиан – „… те се измъкнали на свобода и избягали от града. Въоръжавайки се с тояги и кинжали, иззети от случайно срещнати пътници, гладиаторите избягали към планината Везувий.” (Цитатите са от откъси в приложение – първоизточници)

Общия факт в описанията биоло започването на въоръжена съпротива от избягалите гладиатори. Цитираните откъси все още не ми позволяват да изразя твърдо мнение относно целта на заговора: бягство и спасение или разбойничество и война. Единствено Луций Аней Флор споменал, че избягалите пожелали собствено място – земя, най-вероятно на територията на Римската република. Подобно твърдение граничи с няколко елемента: вероятно гладиаторите са имали по-перспективна цел от обичайното за времето си бягство и разбойничество; таяли са надежда за подкрепа от други роби и италийци от Кампания; никой от водачите Спартак, Крикс ⁵ или Еномай ⁶ в началото и впоследствие не претендирал за титлата цар, в сравнение с въстанията в Сицилия. В случая е трудно да се изрази категорично мнение за думите на Флор. Смущението идва от факта дали това е мнение за началото или вследствие на натрупани мнения в резултат на цялостаната проява и последствия от въстанието.

В конкретните разсъждения се изправя въпроса след бягството накъде и защо?

Спартак, а вероятно и другите гладиатори, са имали представа за релефа и пътищата около Капуа.⁷ Част от тях не е изключено да са били доставени от други градове с робски пазари. Всеки съзнателно или не запомнял и имал представа за местата през които бил превозван и продаван. Останалите водачи Крикс и Еномай, вероятно също са били известни и скъпоструващи гладиатори. Това показва, че те може би са участвали в гладиаторски боеве в различни градове около Капуа, а защо не и в Рим. Те също са имали визуална представа за посещаваните места, релеф и пътища. Било им ясно, че един заговор, съпроводен с бягство и убийство на римски граждани, неминуемо щял да бъде наказан със смърт. Накъде са можели да бягат при първоначална главна цел – свобода и разбойничество.

При бягство на север от Капуа, след около 40 км са щели да достигнат склоновете на Апенините и особено високия връх Милето с 2050 м надморска височина. В случая трябвало да преодолеят река Волтурно ⁸ и да се насочат на север. Направлението предоставяло сравнително благоприятен маршрут за бягство по суша на север към родните места за гали, германци и траки. Положителни страни на направлението са: за около два дена стигат средновисока планинска област, удобна за укриване и скрито придвижване; наличие на земеделски стопанства и стада с добитък даващи възможност за осигуряване с продолствие, ездитни и товарни животни; възможност за успешни „разбойнически” действия и удобни условия за оцеляване при преследване. Слаби страни: необходимостта да се преодолее река Волтурно, едно сериозно препятствие; маршрута минавал основно по склоновете на Апенините с гори, долове, реки и стръмнини; ниска скорост за придвижване извън пътищата и пътеките; подлежал на блокада от север, запад и юг от преследващи ги хайки; бегълците не са подготвени физически и материално за групово движение през средни и високи планински масиви на Апенините. Факта, че бегълците гладиатори се насочили на юг към Везувий, а не на север през река Волтурно, предполага вероятността, школата на Батиат да се е намирала в южните части или околности на Капуа.

Карта на разположението на град Капуа в Кампания.

Направлението за бягство на изток от Капуа също било примамливо. След около 40 км (около две денонощия) придвижване пеш, навлизали в планинско-гориста местност с вероятен маршрут към Беневентум ⁹ и впоследствие на север. Там попадали в планинско плато с надморска височина около 1000 м, а след около 60 км биха достигнали до средновисоките планини на Апенините и вероятното направление на север. За посоченото направление с пълна сила се отнасят по-горе посочените силни и слаби страни.

Бягство на запад в направление към морето и по-конкретно към района на населеното място Синуеса (дн. Мондрагон). Придвижването им щяло да бъде изцяло по-равнинна местност. Те щели да бъдат на открита равнинна местност с малко условия за укриване и защита. Лесно откриваеми и подлежащи на организирано преследване до самия бряг, съпроводено с нападения от всички страни по суша – от север от Рим, от изток от Капуа и от юг от Неапол. Лишени от предварителна подготовка и осигуряване с плавателни средства за бягството по море били изложени на случайността и заплахата от бързо унищожение. Направлението от военна гледна точка било крайно неприемливо спрямо предходните.

Оставало последното направление на юг. Там на хоризонта на около 35 км по права линия от Капуа се виждал вулкана Везувий с 1277 м надморска височина. Вулкана бил прекрасно видим ориентир на хоризонта за движение и събиране отново заедно при разпръсване на малки групички за откъсване от преследвачи или при откъсване на отделни групи роби. Положителни страни: разстоянието от Капуа до Везувий било около две денонощия преход; склоновете осигурявали добри условия за укриване и отбрана; извисяването му над околната местност предоставяло възможност за наблюдение на подстъпите и за действията на въоръжени наказателни отряди; от него можел да се наблюдава Неаполския залив (от Неапол през Стабия до Соренто) за движението на плавателни съдове. Слаби страни: заобиколен от населени места разполагащи с въоръжени отряди за охрана и защита; възможност за блокиране подстъпите към Везувий и прекъсване снабдяването с продоволствие и вода; малко на брой удобни места за развръщане на природно защитен полеви лагер; необходимост от непрекъснато събиране и съхранение на все по-нарастващи количества от продоволствие и вода; силно ограничени възможности за продължително време осигуряване с продоволствие и вода на място.

Последвалите събития и данни от древноримските хронисти поставят на преден план направлението към вулкана Везувий, като цел на бегълците от школата на Батиат. Достигането до там им осигурявало възможност, за наблюдение, подход и завладяване на отделни плавателни съдове по пристанищата от Неаполския залив, с които да отплават и напуснат Апенините. Осигурвало им условия за успешна отбрана от наказателни ловни хайки. В същото време се превръщал в своеобразен притегателен център за събиране на всички недоволни и готови да се бият с оръжие в ръка за свободата и живота си. 

5. Първи въоръжени сблъсъци

За извършване на възможно най-близък до реалността анализ, е важно какво са писали и какво са премълчали хронистите. В достигналите до нас откъси от труда на Салустий, робите и гладиаторите начело със Спартак се приближили до подножието на планината Везувий. По-обстоен в детайлите е Плутарх: „По пътя те срещнали няколко каруци, возещи за друг град гладиаторско снаряжение, взели товара и се въоръжили. Заемайки след това укрепено място, гладиаторите си избрали трима водачи. Преди всичко гладиаторите отбили нападението на пристигнали от Капуа отряди, и завладели голямо количество воинско снаряжение, като с радост сменили наличното гладиаторско оръжие, което захвърлили като позорно и варварско.” Флор също е обстоятелствен, но с написаното предизвиква нови въпроси. Според него, след бягството от Капуа „Робите били събрани под знамена, и, след като към тях се присъединили над 10 000, не се задоволили с това, че успели да избягат, но пожелали и собствено място. (4) В качеството на първи лагер, тях, сякаш олтар на Венера, ги привлякла планината Везувий.” Своеобразно допълнение са и сведенията на Апиан „Въоръжавайки се с тояги и кинжали, иззети от случайно срещнати пътници, гладиаторите избягали към планината Везувий.” (Цитатите са от текстове в приложение – първоизточници)

Анализирайки пътя на бегълците гладиатори от Капуа до Везувий, става въпрос за земите на Кампания. Страбон (около 64/63 г.пр.н.е. — около 23/24 г. от н.е.) в труда си „География”, я описал като най-благословената от всички равнини, заобиколена от плодородни хълмове и планини. Според него: „Доказателство за плодородието на земята е, че произвежда най-хубавото зърно – имам предвид житото, от което се прави булгура, което е по-добро не само от всякакъв вид ориз, но и от почти всеки друг вид зърно. Казват, че за година някои от полетата се засяват два пъти с пшеница, третия път с просо и други и четвърти път със зеленчуци. И тъкмо оттук римляните добиват най-хубавото си вино, фалернското, статанийското и каленийското, макар сорентинското вече да заема мястото си като съперничещо на трите, защото наскорошните опити показват, че може да старее. И също така цялата земя около Венафрон, който е на границата на равнините, е добре снабдена с маслини”.¹⁰ Макар Страбон да писал около половин век след въстанието на Спартак, географските, историческите и икономическите описания на земите и най-вече на Апенините, според мен са актуални и за 70–те години пр.н.е.

От цитираното до момента е ясно, че по една или друга причина избрания маршрут за придвижване на бегълците от Капуа до Везувий, минавал през плодородната равнина на Кампания. Не изключвам вероятността с цел да повишат своята сигурност да са се движели по западните склонове на планината. Вероятния стремеж бил да се заобиколи Неапол и Нола на безопасно разстояние и намали опасността от нападение на римски отряди от близките населени места.

Карта на вероятния машрут за придвижване на бегълците до Везувий.

От изложеното до момента, естествено възниква въпроса: защо отделям толкова внимание на заговора от школата и бягството от Капуа до Везувий? Хронологията на събитията свързана с бунтове, заговори и въстания дава най-житейския отговор. Всеки опит за заговор и неговата реализация има няколко слаби места: по някаква причина да бъде разкрит в зародиш; провеждане на силови превантивни мероприятия за пресичането му, когато силите на заговорниците не са концентрирани на едно място; въоръжената охрана да избие заговорниците в хода на бунта в рамките на комплекса на школата; денонощно преследване на бегълците до тяхното изтощаване, избиване на изостаналите и ранените, и блокиране на оцелелите с последователно залавяне и екзекутиране.

В крайна сметка първия етап на заговора бил успешен. Въпреки значителния брой жертви в боя с охраната, около една трета от гладиаторите съвместно с други роби – мъже и жени, успели да избягат от школата и от града. По пътя на своето бягство те продължили да избиват срещнатите въоръжени римляни и да изземват тяхното оръжие и снаряжение. Древноримския историк Плутарх, споменал за завладяването на каруци, които превозвали гладиаторско бойно оръжие и защитно снаряжение за друг град. Това все пак било въоръжение и снаряжение с което гладиаторите били свикнали да водят индивидуален ръкопашен бой. Смятам, че един такъв обоз се движел с охрана. Това предполагало, унищожаване на охраната, снаряжаване със завладяното оръжие, натоварване по каруците на ранените, жените и уморените, както и на добитото от местните вили и стопанства продоволствие, вода и други. Така групата бегълци успявала да поддържа скоростта си на движение и запазвала своята маневреност, като след себе си оставяли ясна следа от разрушения и пожари.

Групата бегълци след бягството от школата и Капуа, най-вероятно се движела по западните склонове на планината, обхождайки от разстояние градовете. По този начин си осигурявали от склоновете обзор към равнината за откриване подхода на преследващи ги въоръжени отряди. По маршрута за движение опустошавали срещнатите селски имения и стада. Неминуемо към тях се присъединявали първите срещнати роби от всички категории, възраст и пол. В повечето случаи поради страх от последствията и от първично желание за откъсване от тежкото си положение. Най-вероятно до края на третото денонощие са достигнали до югоизточните склонове на вулкана Везувий. По пътя попълвали редиците си, отблъсквали с успех атаките на преследвачите, събирали плячка от жизнено необходимото – храна, вода и оръжие, грижели се да не изоставят ранените. Скоростта им била ниска, вероятно под 30 км на денонощие. При спиране за пренощуване и отдих заемали удобни за защита места по маршрута. Всяко от изброените действия се отразявало на физическата им умора и необходимостта от елементарни човешки потребности от ядене, вода, сън и ходене по нужда. В същото време се извършвала първичната организация на попълнението за оказване на въоръжена съпротива – раздаване на оръжие и формиране на отделни групи за водене на бой, както и охрана на малката колона. Неминуемо всичко това се отразявало върху скоростта им за придвижване. От друга страна, нарастването на броя бегълци им осигурявало шансове за успех и оцеляване при въоръжени сблъсъци с преследвачите.

Плутарх писал, че те заели някакво укрепено място, където избрали за ръководители Спартак, Крикс и Еномай, както и отблъснали нападенията на преследващи ги отряди от Капуа. Подвижността през първите денонощия по пътя към Везувий, им осигурила възможност за изненадващи и бързи действия по маршрута, докато веста за бягството им се разпростанила из населените места на Кампания. Нормално било при такава вест, римляните и италийците незабавно да вземали мерки за защита на населените места от действия на местните роби и бързо формиране на отряди за преследване. Целта била да не допуснат от страна на собствените селскостопански и домашни роби, затворници и налични гладиатори, бунт и въоръжена съпротива. Отрядите отделени за преследване вероятно са правели опити за пресрещане на бегълците, с което забавяли техния темп за движение.

Съвсем естествено е още от начало да бъдат преследвани от въоръжени отряди от Капуа. Какви са били силите им, няма данни. Плутарх само споменал, че са отблъснали нападенията на отряди от Капуа. Най-вероятно преследващите са взимали мерки да не допуснат бегълците да стигнат склоновете на Апенините и там да изчезнат в планинските и горски дебри. Местната администрация предприемала действия да ги изтласква към равнината между Капуа, Беневенто, Помпей и Неапол. Количествения състав на преследвачите може само да се предполага. Имам в предвид, че се касаело за значителен брой обучени да се бият гладиатори (от 30 до 78 души), неустановен брой присъединили се роби от школата и града, както и нарастването на броя по пътя им. Най-вероятно всеки от римските отряди бил с количествен състав около центурия – 80 души. Няколко такива отряди от различни страни по маршрута са придобивали количествен и качествен превес над групата бегълци, ако са дейстали организирано  и под общо командване. В случая гладиаторите успешно отбивали нападенията на преследващите Това им позволило завладяването на значително количество римско оръжие и снаряжение, след като с него сменили гладиаторското.

Трудно може да се предположи как е протекъл сблъсъка с римските отряди от Капуа. Вече предположих, че минималния количествен и организационен състав на всеки един или най-големия от тях бил около центурия – 80 души. В същия момент разноплеменната от мъже и жени група бегълци нямала вид и възможности на организирана бойна единица. Най-боеспособна част били гладиаторите обединени около Спартак, Крикс и Еномай. Мога да предположа, че останалите нямали опит в ръкопашния бой и най-вече за сблъсък с бойния ред на римски, дори и малоброен отряд. Някакво изключение били наскоро продадените роби – бивши воини. Не на последно място са били слабо въоръжени – с разнообразно гладиаторско и римско оръжие, тояги и ножове. За да успеят най-вероятно са преприели с част от силите фронтален сблъсък съпроводен с удар във фланг от група гладиатори. Последните разчитайки на индивидуалния опит в ръкопашния бой се вклинявали и разкъсвали бойния ред на римляните. В индивидуалните двубои гладиаторите били по-подготвени. Постигнатата победа донесла нови количества римско въоръжение (гладиуси, копия, кинжали) и защитно снаряжение (щитове, шлемове, ризници и др.). Неорганизираната и слабо въоръжена тълпа от бягащи роби се оказала костелив орех за своите преследвачи. Впоследствие неминуемо имало епизодични сблъсъци и с други местни римски отряди по маршрута за движение към Везувий. В хода на сблъсъците, робите давали жертви, полагали грижи за ранените и вземали мерки да не ги изоставят. Вероятно още тогава залагали грижите един за друг, а не постигане на целта с цената на всичко. Това неминуемо забавяло темпа (скороста) им за движение, но увеличавало взаимното чувство за общност по съдба.

Съвсем естествено за да уцелеят, бегълците имали необходимост от няколко   жезнено важни неща: ръководители (командири) с организационен и боен опит; формиране на няколко малки по численост отряди, включително и от конници; организиране на обоз и неговата охрана; назначаване на командири на малките по-численост отряди; осигуряване на въоръжение и снаряжение за всеки годен да се бие; начално обучение за водене на бой в боен строй; осигуряване на достатъчно количество запаси от продоволствие, фураж и вода за хората и животните; избор и своевременно заемане на труднодостъпно място, удобно за разполагане и защита. За всяко от изброените мероприятия било необходимо своевременно вземане на решения, време и организация за изпълнение. Оставането им на едно място, осигурявало на римляните възможност да се организират и под общо ръководство да концентрират силите на въоръжените си наказателни отряди – хайки, например с цел да ги обкръжат в равнинната част на Кампания и да ги унищожат.

Вероятно Спартак, Крикс и Еномай си давали сметка за обстановката и наличните сили, както трудността да си пробият път към западните склонове на Апенините. В случая за тях оставал възможно най-целесъобразния избор, да се промъкнат с бой, към труднодостъпните склонове на Везувий, където да се разположат на лагер. Независимо от наличието на значителен брой населени места около вулкана, бил за предпочитане спрямо околната равнинна местност. Осигурявал условия за устройване на защитен и труднодостъпен лагер за по-дълго време. Налице били възможности за наблюдение над околната равнина и Неаполския залив. В тежкото положение в което се намирали бил най-добрия избор и възможност за оцеляване.

6. Планината Везувий – гнездо на свободата и съпротивата

Страбон дал живописно описание на района около вулкана Везувий: „8 След Неаполис е крепостта Хераклеон, с нос, който се протяга навътре в морето и възхитително улавя повея на югозападния вятър, който прави мястото здравословно за живеене. Както това поселение, така и следващото, Помпея, покрай което тече река Сарнос, някога са били владяни от оските; след това – от тирените и пеласгите; а след това – от самнитите, но и те са били прогонени от тях. Помпея на река Сарнос, която поема товарите навътре в сушата и ги пренася до морето, е пристанищен град на Нола, Нукерия и Ахере, едноименен на поселението край Кремона.

Над тези места се извисявал вулкана Везувий, който освен голите склонове на кратера е покрит с хубави селски имения. Колкото до билото, значителна част от него е плоско, но цялото е неплодородно и изглежда сякаш покрито с пепел, и се виждат порести кухини сред грамади от камък, който е с цвета на сажди на повърхността, тези скални грамади изглеждат сякаш са били проядени от огън; и по това човек може да заключи, че в предишни времена районът бил в пламъци и имал огнени кратери, а след това огънят угаснал, след като свършило веществото за горене. Може би това е и причината за плодородието на земята наоколо; също както казват за Катана, покритата с пепел земя, от горещата пепел, донесена по въздух от огъня на Етна, направила тази част от земята годна за лозя; защото съдържа тлъстината както за почвата, която изгаря, така и за тази, която произвежда плода; така, щом тя натрупа много тлъсто вещество може да загори, както е с вскички съдържащи сяра вещества, а след като то се е изпарило, потушило и превърнало в пепелява прах, почвата става плодородна.” ¹¹

Карта на пътища и география на част от Кампания по Страбон.

Град Помпей се намирал на около 9,5 км от кратера на Везувия и на 4,5 км от подножието му. Другия град Херкуланум се намирал на 7 км от кратера и около 2 км от подножието.

Снимка на днешен вид на Везувий откъм Помпей

По географско разположение вулкана Везувий е близо до Неаполитанския залив и на около 15 км от град Неапол. Той се извисявал на височина 1 277 м над морското ниво. Кратерът му е с дълбочина 217 м и обиколка 1 400 м, а диаметърът на основата му е повече от 3 км. Независимо, че това са съвременни параметри, не изключвам вероятността през I в.пр.н.е. да са били приблизително същите. Потвърждение са лозовите масиви по неговите склонове и тогава и сега. В същото време лозите, дори и дивите растат до 800 м надморска височина.

Снимка от въздуха в днешно време на вулкана Везувий, склоновете и подстъпите към него.

Везувий се състоял от два основни компонента: конуса на вулкана и обикалящия го полупръстен Монте-Сома, остатък от доисторически кратер. Там където се прекъсва полупръстена на вала Монте-Сома се намирала и намира плоската тераса Ле-Пиане (Le Piane). В центъра с наклон от 30⁰—31⁰ се издига самия конус на вулкана с неговия кратер.

Най-вероятно робите и италийците от селскостопанските имения между Капуа и Везувий, добре са познавали местността. Включвайки се към бегълците гладиатори  те споделяли познанията си за местността и били отлични водачи. Не е изключено тогава идеята да се конкретизирала в избор на конкретно място. Вероятно това била сравнително равната тераса Ле-Пиане (Le Piane), която била към скалите от по-древния кратер от юг и югоизток. Още повече, че към нея водела една тясна и стръмна пътека.

Както споменах преди това, пътя на бегълците от Капуа до Везувий бил съпроводен: с въоръжени сблъсъци с преследващите ги римски местни отряди; превъоръжаване; събиране на продоволствие, фураж и вода; превоз на плячката и ранените и други съпътстващи ги събития. Вероятно при разстояние по права линия около 35 км, а по-обиколен път по западните склонове на Апенините около 40-50 км, продължителността им на придвижване била минимум 2-3 денонощия. През това време населението на Кампания разбрало за наличието на значителен „разбойнически” отряд от опасни за реда – бегълци гладиатори. За появата му след минимум 3 – 4 денонощия Рим получил първите донесения, тъй като от Капуа до Рим разстоянието било около 195 км. Според Френсис Дворник, среднодневната норма на един частен табеларий (вестоносец) била около 60 – 75 км или 37 – 47 мили, като изчисленията са направени въз основа проучаване кореспонденцията на Цицерон. В нея с педантични детайли се споменавали времето за получаване и движение на писма. ¹²

Първоначалния разчет показва, че до сутринта на следващия ден градовете на Кампания били информирани за станалото в Капуа, а минимум 3-4 денонощия по-късно и сената в Рим. Местната администрация най-вероятно незабавно взела мерки за възстановяване на реда.

С достигането на Везувий, нарасналия отряд бегълци се изкачил по стръмната пътека, разполагайки се на избраното място под ръководството на своите лидери Спартак, Крикс и Еномай. Най-вероятно незабавно предприели редица целенасочени действия: организиране и денонощно водене на наблюдение и охрана на подстъпите към лагера и пътеката; наблюдение за обстановката в Неапол, Херкулан, Помпей и другите визуално видими близки населени места; наблюдение за движение на римски отряди по демаскиращи признаци познати на пастирите – вдигнат прах, внезапно излитане на ята от птици, шум от команди и звънтене на оръжие; набези за събиране на плячка, продоволствие, фураж и запаси от вода; въоръжаване на попълнението и формиране на първите малобройни отряди; първоначално обучение на попълнението за водене на ръкопашен бой, стрелба с лък и прашка, мятане на копие и някои други ежедневни полеви дейности. Салустий отразил в труда си, че прътовете закалявали на огън, като с тях можело да се причиняват вреди на противника не по-лошо, отколкото с желязо. Апий на свой ред отбелязал, че приемайки в състава на шайката много избягали роби и някои от селските свободни работници, Спартак започнал да извършва набези към близките околности. Помощници му били гладиаторите Еномай и Крикс. Тъй като Спартак делил плячката поравно между всички, то скоро около него се събрало множество народ.

От лагера на Везувий се организирали и изпращали отрядите за набези. Въведения нов ред за поделяне на плячката привличал като магнит прииждането на ново попълнение от околността. Този нов ред направил впечатление дори и на римляните, иначе не биха го отразили. Вековна традиция било неравното поделяне на плячката в съответствие с поста и приноса на всеки един участник във войската и нападението. Подобен акт нарушавал статуквото и бил твърде привлекателен за роби, плебеи и разорени италийци.

Допускам, изпращаните от Спартак отряди за набези да са били под командването на опитни и доверени гладиатори. Същите вероятно са действали разделени на две групи: нападаща и осигуряваща. Нападащата атакувала обекта (имение, обори, латифундии, стада и др.) и преодолявала всяка срещната съпротива. Съвместно с робите от обекта товарела плячката и се оттегляла. При поява на малки отряди влизала във фронтален бой. Осигуряващата прикривала действията им, а при започване на бой, атакувала във фланг и тил. При успешен набег и оттегляне, първата група с попълнението и плячката се движела по-бавно и служела за непосредствена охрана. Осигуряващата на свой ред ги следвала и прикривала от атаки на преследвачи.

Лагера на гладиаторите на Везувий се превърнал в притегателен център. Съществуването му и набезите на робските отряди били непосредствена заплаха за властта в Кампания и предпоставка за бъдещи проблеми за Рим. Нещо повече, благодатния климат и условия на Кампания били предпочитано място за купуване на имоти и за отдих на богатите римски граждани. Нарушеното спокойствие, разрухата от набезите, заплахата от финансови и икономически загуби ги карали да се притесняват за собствеността си. Това на свой ред било предпоставка за прибързани необмислени решения с цел наказание на смутителите. Още повече, че ставало въпрос за някакви си избягали гладиатори, които за тях дори не били хора, а събитията възприемали като прояви на значителна шайка разбойници. В същото време вероятно били гневни от необходимостта да изпращат срещу тях воински отряди, защото така признавали за достоен враг – презрените роби. 

7. Първа битка – първа победа

От установяването на Спартак и бегълците гладиатори в защитен и труднодостъпен лагер на склона на Везувий, започва поредица от неясни моменти в хода на събитията. Древноримските хронисти споделят противоречиви и непълни описания. Салустий – „93. Ако се противопостави сила, то по-добре е да умрат от оръжие, отколкото от глад.”; Тит Ливий – „те разбиват легата Клавдий Пулхр и претора Публий Вариний.”; Плутарх – „След това за борба с тях бил изпратен от Рим претор Клавдий с трихиляден отряд. Клавдий ги обсадил на планина, на която можело човек да се качи само по една тясна и извънредно стръмна пътечка. Този единствен път Клавдий заповядал да се охранява; докато от всички останали страни са били отвесни гладки скали, гъсто обрасли отгоре с диви лози. Отрязвайки подходящи за целта лози, гладиаторите изплели от тях здрави стълби с дължина, позволяваща да стигнат от горния край до подножието на скалите, и след това успешно се спуснали всички освен един, който останал на върха с оръжието. Когато всички се оказали в подножието, той им спуснал всичкото оръжие и, завършвайки тази работа, успешно се спуснал и той. Римляните не забелязали това, и гладиаторите, обхождайки ги в тил, обърнали поразените от изненада врагове в бягство и превзели техния лагер.”; Флор – „Обсадени там от Клавдий Глабер, те с помощта на диви лози, сплетени на въжета, се спуснали през кратера на полегатата планина до нейното подножие. Измъквайки се незабелязани, те разграбили лагера на нищо не подозиращия военачалник.” Апиан – „Отначало срещу него бил изпратен Вариний Глабер, а след това Публий Валерий. Тъй като тяхната войска се състояла не от граждани, а от всякакви случайни хора, събрани набързо и мимоходом — римляните още смятали ставащото не за истинска война, а за обикновенна разбойническа проява — то римските пълководци при срещата си с робите били разбити.” (Цитатите са от текстове в приложение – първоизточници)

В случая най-коректно е да помислим, защо и колко време бегълците са останали в лагера на Везувий? Първи показател е предполагаемото време на появата на три хилядния римски отряд начело с Клавдий Глабер ¹³ в подножието на планината.

Една от причините да изберат лагер на труднодостъпно място, най-вероятно  били мерките взети от местната власт на Кампания за собствена защита срещу различните категории роби в населените места и околностите. Целта била те да нямали възможност да си помислят за бягство, камо ли да се присъединят към непокорните. От друга страна се организирали и изпратили в околностите на Везувий отряди, за защита на имоти и хора извън градовете и укрепените селища. Вероятно след отбиване нападенията на отрядите от Капуа, а вероятно и на такива от Неапол, Помпей и други градове, местните малобройни отряди се отказали от активни нападения. Още повече, явно не е имало единно командване на действията и всеки от тях действал сам за себе си с приоритет да бъде пръв в ликвидирането на новопоявилите се „разбойници”.

В такъв случай най-вероятно, още след втория ден на бягството от школата, донесение за събитията било изпратено до Рим. След това всеки ден вестоносци препускали в двете посоки. Много от разрушените и разграбените имоти между Капуа и Везувий били собственост на богати римски граждани. Те не можели да останат безразлични спрямо понасяните имотни и финансови загуби.

От сутринта на второто денонощие от бягството, за да са близко до реалността разчетите от военен аспект с описаните от историците събития е целесъобразно да се разглеждат действията и на двете противоборстващи страни – на Рим и на бегълците-гладиатори начело със Спартак, Крикс и Еномай.

а) Второ денонощие.

Администрацията на градовете от Кампания, минимум след 5-6 часа получавала актуална информация за ставащото. Вероятно на този ден (неуточнен като дата, месец и година) наместника на провинцията изпратил донесение до Рим и сената за нарастващото по сила „разбойничество” на някакви си гладиатори. Основание за подобно действие са първите поражения, зараждащото се чувство за неспособност на местната гражданска и военна администрация със собствени сили и средства да подави бунта. Времето за придвижване на табулариите от Неапол и Капуа до Рим било минимум около три денонощия. В случая едва към петото денонощие сената в Рим  научил и започнал да получава ежедневно донесения за ставащото в Кампания.

Спартак, Крикс и Еномай начело на разрастващата се тълпа от бегълци, достигнали в близост до подножието на вулкана Везувий. Вероятно през третото денонощие организирали лагер на югоизточния склон на планината в началото на единствената пътека. За по кратко вместо да изброявам тримата гладиаторски лидери Спартак, Крикс и Еномай, ще използвам понятието военен съвет. С това не пренебрегвам вероятността в него да са влизали тогава и най-вече в последствие и други неизвестни ни личности. Разучавайки околността, военния съвет избрал място и решил да развърне лагер в края на пътеката на удобно и труднодостъпно място с до 800 метра надморска височина. Предположението се базира на факта, че дивата лоза вирее до такава височина. На избраното място не изключвам наличието на гори и храсталаци. Допускам, че са липсвали задоволяващи по дебит източници на питейна вода, което изисквало непрекъснато и доставяне, режим на ползване и натрупване на запаси.

Мястото на укрепения лагер и реалната природна картина, трудно можем да си представим и дори да възстановим от днешна гледна точка. Причина за това е изригването на Везувий век и половина по-късно. Тогава материалите от дърво и кожи за палатки, огради, наблюдателни кули и други просто са били унищожени от лавата. Изригване, което затрупало всичко наоколо, като причинило гибелта и на градовете Помпей и Херкулан. Поради това и до днес е трудно да се локализира точното място на лагера на Спартак.

б) От третото до петото денонощие

Римската администрация на Кампания и особено от градовете Неапол, Помпей, Херкулан и други населени места, продължила да предприема мерки за защита и недопускане прояви на нови робски недоволства. Преследващите отряди наблюдавали действията на разрастващата се група бегълци до и по склоновете на Везувий. Осмелявали се да нападат малки и слабо организирани групи от роби в околностите. Селските имения и стада били оставени на волята на случая и самостоятелно оцеляване. Римските граждани и богати италийци панически напускали именията в Кампания и се прибирали в близките защитени градове. На петото денонощие в Рим пристигнали първите табуларии носещи вести за бунта на робите-гладиатори в Кампания.

Въстаналите гладиатори и присъединилите се роби се разположили на лагер, вероятно по югоизточния склон на вулкана Везувий. До лагера се стигало по тясна и стръмна пътека. По пътеката и в нейните два края изградили необходимите за защита от военна гледна точка, капани и препятствия. За целта използвали всички достъпни на място ресурси от камъни и дървета. Едните били за търкаляне по склона и пътеката срещу настъпващ враг, а другите за защитна стена особено на последния рубеж за отбрана преди лагера. Продължили да трупат запаси от храна и вода. На Спартак и членовете на военния съвет им било ясно, че римляните нямало да ги оставят на спокойствие, докато не ги унищожат. Било им известно, че разполагат с няколко денонощия да се организират и подготвят за въоръжен отпор.

в) Шесто денонощие

Сената в Рим най-вероятно започнал първите разисквания за обстановката в Кампания. Оценявали възможностите на администрацията в провинцията за кратко време да се справи с проблема. На база на получаваните новини, сенаторите най-вероятно стигнали до няколко решения:

– по неизвестни причини да не ангажират встъпилите в длъжност от 1 януари 73 г.пр.н.е. консули Марк Теренций Варон Лукул и Гай Касий Лонгин. За техни действия по ликвидиране на зародилото се въстание няма преки данни. Най-вероятно било предпочетено техни упълномощени подчинени да сложат край на унизителния за римската гордост проблем;

– надделяло мнението за необходимост от изпращане на римски наказателен отряд в Кампания. Оценявайки опасността било взето решение да се изпрати сборен отряд от около 3 000 души. Числеността показва, че Сената имал информация за непрекъснато нарастващия личен състав на бунтовниците. Иначе би било учудващо за унищожаване на стотина гладиатори и роби да се изпратят 3 000 воина.

Използвам термина сборен отряд, тъй като дори хронистите не са го наричали легион или с друг термин за римско военно формирование. Те даже, като оправдание споменали, че той бил формиран набързо от всякакви случайни хора. Все пак по своята численост се приближавал до състава на 6 кохорти от по 480 души, равно на 2 880 воини, около 120 коника и неизвестен брой обслужващи обоза. Отчитайки мълчанието на хронистите по отношение реалното количество воини в римската войска, смятам, че към 6 кохорти имало и спомагателни отряди от лъчници, прашкари, лека пехота и конница. Техния брой също бил общо до 3 000 воини. В този случай скромния сборен набързо формиран отряд бил не 3 000, а около 6 000 воина без обслужващия състав на обоза. Този извод косвено подтвърждава писаното от Флор, че робите били събрани под неизвестно какви знамена, а след като към тях се присъединили над 10 000, в качеството на първи лагер ги привлякла планината Везувий.

От изложеното излиза, че решението на Римския сенат за спешно изпращане на значителен по количество отряд, потвърждава преположението за бързо нарастване числеността на бунтовниците. В същото време това противоречи на опита на хронистите, да ни предлагат версията за подценяване на опасността. Напротив Рим много реално оценил нарастващата с дни заплаха за своите богатства и сигурност.

Разискванията в сената вероятно касаели и кой да бъде начело на отряда. Победата над някакви си разбунтували се роби, дори и гладиатори, не носела слава на избрания командир. В случай на поражение пък се покривал с позор. Тази предлагана ни от хронистите версия има и друга гледна точка. Тя е свързана със странното  пасивно поведение на действащите консули. Каква е реалността? По традиция в Римската република за водене на война се упълномощавал консул с определен брой легиони. Ако тръгнел начело на отряда един от двамата консули, то това за всеки римлянин значело водене на война. Война срещу кого, срещу едни разбунтували се гладиатори и роби на собствена римска земя. Нямало как още в началото на бунта, сената да признае, че държавата била под заплаха на война. Това било немислимо като решение и реакция на този етап за римската гордост и величие.

Накрая за командир на отряда бил назначен според: Ливий – легата Клавдий Пулхер; Плутарх – претора Клавдий; Флор – Клавдий Глабер и Апиан – Вариний Глабер. Различни имена, но всичките са били на командира на сборния отряд изпратен срещу Спартак на Везувий. Без да анализирам имената на командира на отряда, ще разгледам титлите. По време на републиката легата (лат. legatus) бил офицер, който командвал отделни видове войски – конница, резерв, тил или др. Претора бил държавна длъжност, следващата след консула в йерархията По времето на Сула се избирали всяка година по осем претора. Двете посочени длъжности легат и претор за командира Клавдий са били достатъчно високи в йерархията, но под нивото на консулската. Така Римския сенат прикривал истинския характер на военните действия под формата на наказателна експедиция.

За формирането на сборен отряд от 3 000 / 6 000 воина, тяхното въоръжаване и организационно разределение по кохорти, центурии и спомагателни отряди, вероятно са били необходими минимум няколко денонощия. Впоследствие под командването на легата/претора Клавдий, сборния отряд се придвижил по Апиевия път, от Рим до подножието на Везувий. За преодоляването на разстояние от около 210 км, с приблизителна скорост от 30 км на денонощие са му били необходими около 7 денонощия. В крайна сметка минимум след около две седмици се изпълнило решението на сената. Римския сборен отряд се разположил на лагер в началото на пътеката водеща към „разбойническия” лагер.

Спартак, Крикс и Еномай правилно преценили обстановката. Наличното време те най-вероятно използвали за организиране действията на своите последователи. Пристъпили към изработване на въоръжение от подръчни средства. Отсичали дълги и прави клони, които след обгаряне на заострения връх ставали смъртоносни копия. Други изплитали щитове, които покривали с прясно одрани кожи. С част от хората продължили укрепването на препятствията на подстъпите към лагера. До пристигането на сборния отряд продължили изпращането на отряди за събиране на храна и вода в околността. Според мен отрядите действали на разстояние до 10–15 км от подножието на планината. Така те трябвало да имат време по светло да се завърнат при останалите. От постъпилото попълнение сформирали първите пеши отряди с различни задачи: наблюдение и разузнаване на близката околност, охрана на пътеката и лагера, обслужващи в приготвянето на храна и изработването на въоръжение и други. Организирали първоначално обучение на основите на бойния строй и ръкопашния бой.

г) след малко повече от две седмици

Разглежданото време най-вероятно се падало през месец март 73 г.пр.н.е., като е трудно да се предположи дали в началото или в средата на месеца. В по-широк аспект предполагам, че се касае за пролетта или началото на лятото.

Римския сборен отряд се развърнал в близост до началото на стръмната пътека към лагера на „разбойниците”. Вероятна някаква част от познаващите района местни въоръжени отряди се присъединила към него. Оценявайки обстановката и местността Клавдий взел на пръв поглед разумно решение: с част от силите да устрои препятствия на пътеката и да ги държи в денонощна готовност за отразяване нападение на бегълците, а с главните сили да се разположи отзад и в близост до предградата с готовност да ги подкрепи или унищожи пробилите преградата нападатели. Замисъла му бил да блокира бунтовниците в лагера им, като разчитал глада и жаждата да ги вразумят да се предадат на милостта му. След като оценил местността и сметнал, че няма заплаха да бъде нападнат от друго място във фланг или тил, най-вероятно не счел за целесъобразно да строи стандартния римски защитен лагер. Задоволил се с денонощни патрули и охрана на подстъпите, като взел мерки, местната администрация да го снабдява редовно с необходимите количества храна и вода.

Спартак, научавайки за подхода на претора Клавдий, незабавно прибрал в лагера снабдителните отряди от околността и след тях охраната от началото на пътеката. Засилил денонощната охрана за недопускане изненадващи нападения от страна на римляните. Въвел в лагера строг разчет на ежедневната дажба от храна и вода, за да издържат по-дълго време. В случая закономерно се изправял въпроса дали всички сили съсредоточил в лагера, или оставил в околността скрити, част от отрядите съставени от присъедилите се към тях бегълци.

От военна гледна точка било целесъобразно затваряйки се в труднодостъпен район с цел привличане главните сили на врага, част от силите под командването на доверени хора да останели разпръснати в околността. Те трябвало да имат готовност за съсредоточаване на избрано или заповядано място, да се довъоръжат и участват в подкрепа на ударния отряд на гладиаторите. Дали е имало такива сили, авторите не са споменали. В същото време елементарната военна, историческа и хода на последвалите събития логика сочи, за тяхното наличие.

На двете страни било ясно, че без директен кървав сблъсък нямало да се размине. В същото време отчитали, че който пръв предприемел атака по пътеката, щял да понесе сериозни загуби в жива сила със съмнителен шанс за успех. Спартак, Крикс и Еномай също оценявали обстановката и шансовете за оцеляване. Те постигнали първоначалната си цел, сборния отряд бил съсредоточен срещу тях. Проблем бил изчаквателните действия на римския командир. Било им ясно, че не можели да изкарат дълго време в труднодостъпния си лагер. В скоро време жаждата и глада  щели да се отразят на бойния дух и физическо състояние за водене на бой. За тях директната фронтална атака по пътеката би била самоубийствена с никакъв шанс за успех. Трябвало им чудо за да оцелеят и победят. От наблюдението установили, пропуска на Клавдий – да построи защитен лагер за главните си сили. Оставал въпроса как да стигнат до лагера и да нападнат с изненада врага. Можели да постигнат желаната изненада, ако успеели да се спуснат по стръмните, неохранявани и недостъпни склонове на вулкана, далеч от разположението на римляните. Били им необходими въжета. Занаятчийските умения на присъединилите се роби осигурили изход – да ги изплетат от стеблата на дивата лоза, която растяла в изобилие около лагера. Събирането на стебла и изплитането на въжета вероятно продължило няколко денонощия. Кипял денонощен труд. Изхождайки от стремежа за постигане на изненада, се предвиждало провеждането на изненадваща нощна атака. Така незаетите в охраната и плетенето, тренирали воденето на ръкопашен бой при това в нощни условия. Историята на войните показва, че нощните бойни действия са най-трудния вид бой и най-често се провеждали от обучена армия. Пред Спартак, Крикс и Еномай стояла тежката задача за кратко време да подготвят хората си за водене на нощна атака.

Според мен вероятния замисъл бил, с част от най-боеспособните сили, съставени от гладиатори, пастири и роби – бивши воини, с помощта на изплетените въжета, през нощта да се спуснат по неохраняван участък от стръмния склон на Везувий. Там трябвало да бъдат усилени от изчакващи ги извън обсадата, отряди от роби, за въоръжаването на които било спуснато допълнителното оръжие, според Плутарх. Съсредоточавайки се в тила на римския лагер, безшумно да елиминират охраната. Впоследствие тихомълком да атакуват спящите римляни по палатките и животните от обоза. Панически препускащите животни през лагера биха увеличили объркването и паниката сред римляните. Част от силите трябвало да се вклинят като клин и за кратко време да стигнат до палатката на легата и да го убият, лишавайки врага от командване. Вероятно, когато нощното нападение преминело първоначалната си безшумна фаза, т.е. нападнатия лагер се изпълнил с викове, стонове, огньове, панически тичащи хора, ревящи и препускащи мулета, другата част от робите търкаляйки пред себе си камъни и дънери по пътеката трябвало да атакува с максимален шум римското укрепление в подножието. Така бодърствуваща и боеготовата част от римляните при укреплението щяла да попадне между два удара: по фронта и в тил от лагера. По този начин щяла да се сведе до минимум възможността за съпротива. По замисъл началото на атаката най-вероятно била разчетена след полунощ, преди зазоряване. Така боя започнал на  тъмно, щял да продължи на светло, когато слабо обучените роби щели да виждат ясно своите и врага.

На практика какво са писали за боя древните историци: Ливий – „те разбиват легата Клавдий Пулхер”; Салусий – „93. Ако се противопостави сила, то по-добре е да умрат от оръжие, отколкото от глад.”; Плутарх – „След това за борба с тях бил изпратен от Рим претор Клавдий с трихиляден отряд. Клавдий ги обсадил на планина, на която е можело човек да се качи само по една тясна и извънредно стръмна пътечка. Този единствен път Клавдий заповядал да се охранява; докато от всички останали страни са били отвесни гладки скали, гъсто обрасли отгоре с диви лози. Отрязвайки подходящи за целта лози, гладиаторите изплели от тях здрави стълби с дължина, позволяваща да стигнат от горния край до подножието на скалите, и след това успешно се спуснали всички освен един, който останал на върха с оръжието. Когато всички се оказали в подножието, той им спуснал всичкото оръжие и, завършвайки тази работа, успешно се спуснал и той. Римляните не забелязали това, и гладиаторите, обхождайки ги в тил, обърнали поразените от изненада врагове в бягство и превзели техния лагер”; Флор – „(4) В качеството на първи лагер, тях, сякаш олтар на Венера, ги привлякла планината Везувий. Обсадени там от Клавдий Глабер, те с помощта на диви лози, сплетени на въжета, се спуснали през кратера на полегатата планина до нейното подножие. Измъквайки се незабелязани, те разграбили лагера на нищо не подозиращия военачалник.” (Цитатите са от текстове в приложение – първоизточници)

Виждаме, че древните автори са отделили основно внимание, на изплитането на въжени стълби от стеблата на дива лоза, скритото спускане по стръмните склонове на Везувий и изненадващата нощна атака над неукрепения римски лагер. Реално боя е описан бегло и епизодично. Авторите умишлено премълчали подробности за позора от пораженето. „Скърцайки със зъби”, само фиксирали как робите постигнали изненада и победа.

д) Смущаващи разчети

Първо – колко била вероятната височина на скалата по която се спуснали гладиаторите. Допускам минималната височина да била около 50 – 60 метра (това се равнява на 16 – 20 етажна постройка), която според  римския командир била непреодолима за бунтовниците. Поради това не взел мерки за охрана и наблюдение на тези участъци със стръмни и отвесни скали.

Второ – как са се спускали след като Плутарх писал за стълби, а Флор за въжета изплетени от диви лози. Всеки спускащ се по стълбата/въжето можел да носи със себе си гладиус и кинжал на колана. Допускам, че за времето на престоя под обсада, Спартак провел тренировки с воините си за спускане нощем по стълба/въже, нападение на часови и палатка и вероятно други техники на нощния бой. Трябвали му умения и едновременни действия от участниците за постигане на изненада и победа.

Трето – колко души и за какво време се спуснали. Приемам за изходна база, дори подлежаща на съмнение, че в тъмното недостатъчно обучени хора по стълба или дебело въже от лози са успявали на минута да се спускат на 5 метра. Така за преодоляване на предпожената по-горе височина от около 50 метра са били необходими най-малко 10 минути за спускането на един човек и след това следващия. При условие, че събитието ставало през лятото (най-кратко време на нощта), то от 21-22 часа до 02-03 часа сутринта са имали около 5 часа тъмно време за спускане. При спазване на безопасността – по един човек на стълба/въже от горе до долу, на час биха се спускали 6 души, а за 5 часа – 30 души. При наличие на няколко стълби/въжета, да кажем поне пет броя, ставало въпрос за минимум 150 души и т.н. При увеличаване на параметрите относно брой стълби/въжета или брой едновремено спускащи се един след друг без изчакване, количеството въстаници нараства. Най-грубият и елементарен разчет показва, че ставало въпрос за спускането на много повече от седемдесет души или най-вероятно за няколко стотин боеспособни воина. Това намира подтвърждение от една страна от значителния количествен състав на сборния римски отряд, а от друга страна – броя на въстаниците вече бил значително нараснал.

Четвърто – Плутарх изрично, писал, че накрая останал един, който спуснал оръжието и сам слязъл при останалите. Какво го е накарало да напише подобна конкретизираща подробност, само той може да каже. На практика този един човек дори да спускал оръжието само за седемдесет гладиатора, би трябвало да го извърши на няколко пъти, а това е време. Първо за да не вдига шум и второ той не можел без риск за себе си да спуска тежест по-тежка от половината от теглото му, иначе би полетял надолу заедно с товара. Най-вероятно ставало въпрос за много повече хора, едновременно спускащи товари и за много по-голямо количество оръжие.

Пето – мястото за спускане с цел безопасност най-вероятно било на няколко километра встрани от римския лагер. Така се избягвала възможността за разкриване от издайнически шум от падащи камъни при спускането на значителен брой неопитни хора през нощта. След като успешно се спуснали, трябвало да се съберат по групи и в тъмното да преодолеят безшумно разстоянието до лагера. За това им бил необходим поне още един час време, т.е. предоляване на около 2 – 3 километра нощем. При условие, че в района ги очаквали други слабо въоръжени отряди, те можели да се въоръжават най-малкото по време на спускането от скалите. Т.е. едновременно с хората се спускало и опакованото оръжие.

Шесто – брой на гладиаторите атакуващи римския лагер. От опит Спартак знаел, че в една палатка спят по 8 души. В тъмното и в тясното пространство на палатката за да се елиминират без шум, т.е. да се заколят 8 души са били необходими минимум 4 души. При приетия разчет от 60 гладиатора за първия удар, същите са можели да атакуват едновременно около 15 палатки или 120 души. Дори и втората атака да е била все още безшумна и успешна, ставало въпрос за избити около 240 души, а след това все пак се вдигал някакъв шум от викове, стонове или съборено имущество. Колкото и да е стресираща нощната атака се касаело за още минимум 2 000 души, при което от една до две кохорти (480 – 960 воина) които охранявали преградата и били в готовност за водене на бой. Явно седемдесет души не стигали за подобна атака и най-вече за постигнатите последствия от нея. От това следва, че Спартак разполагал със значително повече хора за нощния бой. Все пак при атака, с неподготвен състав и при това нощем, от военен аспект би трябвало да имал съотношение на силите минимум 1 – 1,5 :1. Според мен няма да е преувеличено ако спомена, че въстаниците на Спартак са били по численост поне колкото сборния римски отряд, т.е. около 3 000 души активно действащи. 

8. Вероятен ход на боя в подножието на Везувий.

Смятам, че действията са протекли в съответствие с изложения по-горе вероятен замисъл на Спартак и направените разчети. След като наблюдението установило липса на римски съгледвачи в подножието на избрания за спускане склон, били използвани въжета и стълби, изплетени от стеблата на дива лоза. Първи слезли най-подготвените, въоръжени с ками и мечове. Те веднага заели позиция и осигурили безопасен периметър, за да прикриват спускането на останалите. След тях започнало спускането на другата част от ударната група. Накрая с въжета им спуснали останалото въоръжение – леки щитове, копия, мечове, вили, брадви, факли и други. Накрая ударния отряд бил в подножието, въоръжен и готов за действие. Към него вероятно се присъединили и споменатите въоръжени групи от околността. Отряда най-вероятно се разделил на няколко групи: едната част имала за задача безшумно да се придвижи напред, елиминира охраната и настъпи на широк фронт през палатките на римляните; другата част да завладее обоза и по сигнал, с викове и огньове да подгони товарните животни към лагера; а останалите начело със Спартак заели позиция за настъпление към центъра на лагера и палатката на легата.

Спазвала се пълна тишина, чували се стъпките на римската охрана, обикаляща палатките, край огньовете се греела бодърствуващата смяна. В тъмнината се появявали плътни сенки и без шум стражите падали на земята. След тях се надигнали други сенки. Тихомълком приближавайки се към палатките се шмугвали вътре. След това се чували хъркащи предсмъртни стонове. Останалите тихо вървяли между палатките и пресрещали всеки опитващ се да се спаси. В един момент се чул първия вик на ужас, след него други и други. В лагера започнала суматоха. Последвали първите пожари от горящи палатки. Нараствал броя на лутащи се хора – голи и полуголи, въоръжени и невъоръжени. Хаоса нараствал, палатката на легата била съборена. През лагера безразборно препускали уплашени товарни животни. Нямало кой да отдава заповеди. Всеки започнал да се спасява, лутайки се и хуквайки през глава, натам където не се чували викове и стонове.

Схема на нощната атака на гладиаторите начело със Спартак.

Римските подразделения от укреплението в подножието на пътеката с тревога наблюдавали пътеката и слухтели за ставащото в тила и най-вече в самия лагер. Тъмнината пречела да видят и разберат какво ставало – пожар в лагера или нападение. В същото време от върха на пътеката започнали с кънтящ екот да се търкалят камъни и дървета. Достигайки рова и дървената преграда, те с трясък се блъскали в тях. По пътеката се задали викащи и устремно спускащи се хора с факли в ръце. Свистели стрели и камъни мятани с прашки. Стонове следвали, глухите удари. Охраната на укрепленията се строила за отразяване на удара, като с тревога се оглеждала и ослушвала за ставащото зад гърба им. В техния тил се появили в плътен строй сенките на нападателите. Виковете и бляскащите остриета на гладиусите всявали ужас. От всички страни се чували нечовешки викове и стонове на ужас. По-страхливите неиздържали и напускайки бойния строй побягнали панически към сумрака, където все още царяла тишина. Започнало да се разсъмва. Римския лагер бил изпълнен с дим, съборени палатки, трупове, стенещи ранени, препускащи хаотично мулета и какво ли не още. Победителите начело със Спартак ликували от първата си значителна победа. Възторжените викове били подхванати от останалите в лагера на склона.

Римския сборен отряд на легата Клавдий бил разгромен. Оцелелите търсели спасение в близките защитени населени места. Към обяд в най-близките градове от околността научили за унизителното поражение. Местната администрация незабавно взела мерки за допълнително повишаване сигурността и отново изпратила вестоносци в Рим. Трябвало да изминат три денонощия, преди Римския сенат да научел страшната и унизителна вест. Загубата на близо шест кохорти и още толкова по численост спомагателни отряди, дори набързо формирани и изпратени, била немислима и недопустима за римската гордост и величие. Загуба причинена от някакви си гладиатори – бегълци от най-долната и презрена прослойка на обществото. Посипали се взаимни упреци за избора на некадърен легат, за числеността на наказателния отряд и причините за разгрома. Сенаторите били раздразнени, че някакви си гладиатори смущавали спокойствието им на собствена земя, позволявали си да разбият римски отряд и нарушавали установения ред в републиката. Нараствала тревогата сред богатите римляни за съдбата на собствеността им и на реколдата в Кампания.

Лятото увеличавало възможностите за съпротива на „разбойниците” начело с вече прочулия се сред робите и омразен на сената Спартак. Победата на гладиаторите осигурявала нарастване на последователите и нови щети за Кампания. Вероятно след победата, Спартак начело на военния съвет взел мерки: да погребе с почести загиналите; да окаже помощ и грижи за ранените; да присвои плячката от разбитите римски кохорти – обоз, продоволствие, въоръжение и снаряжение; да се разположи в нов лагер в подножието на Везувий – демонстрирайки дух и бойна мощ спрямо всяка бъдеща римска заплаха.

Изводи:

1. Независимо от краткото време за „разбойничество” Спартак, военния съвет и гладиаторите с присъединилите се към тях срещнати по пътя и от околностите на Везувий, успели да се превърнат от няколко десетки до няколко хилядно маневрено бойно формирование.
2. За краткото време на действие на гладиаторите из Кампания до и около Везувий, Римския сенат въпреки пренебрежението решил да изпрати около 6 кохорти за тяхното унищожаване. Косвено това доказва, че групата бегълци нараснала, поне от няколко стотин до няколко хиляди души.
3. Изправени един срещу друг, гладиаторите и техните последователи доказали, че са сплотена бойна единица, която успешно провела най-сложния бой – нощния. Нощния изненадващ бой не се заключавал само в безшумното заемане на позиция и устремна атака. В него има значителна степен на взаимодействие и ръководство до началото, в хода на атаката и след нея. В случая успеха показал, че тези изисквания били изпълнени. Този факт бил стресиращ за римляните, които се смятали за корифеи на военното изкуство. Те тепърва започнали да осъзнават нарастващата заплаха на изправящата се срещу тях сила.
4. В нощния бой най-вероятно са участвали и други хора, които се присъединили към бегълците-гладиатори. Да допуснем за миг, че в атаката участвали дори 70 гладиатора. Колко усилия, замахвания и смъртоносни удари на гладиуса трябвало да нанесат за да паникьосат минимум 3 000 воини, дори набързо събрани под командването на претора. Значи изложеното в разчетите и реализацията е най-близко до реалното.
5. След битката при Везувий, римските хронисти повече не споменават за участие в битките на Еномай. Това предполага вероятността да е загинал в боя. В случая на него и на другите загинали, най-вероятно било устроено достойно погребение.

9. Обстановката след боя при Везувий

След победата при Везувий, Плутарх подчертал, че към Спартак се присъединили мнозина от местните пастири (говедари и конни пастири), които били хора въоръжени, здрави и ловки. Едни от тях станали тежковъоръжени воини, а от другите били формирани разузнавателни и лековъоръжени отряди.

На практика Спартак и най-близките му съратници започнали целенасочено организационно и бойно формиране на собствена войска. Изброените групи воини, показват някаква прилика по структура на римския легион и спомагателните му отряди. На практика не е ясен подбора и попълването на отрядите, т.е. дали се спазвало събирането в един отряд на гали, в друг на германци и т.н. Все пак контактите между всички представители бил улеснен от познанията на житейско наложения латински език. Въпреки това, общия произход вероятно предизвиквал повече доверие между редовите участници. В даден рисков момент това можело на свой ред да прерасне от междуличносттно в недоверие между самите галски, германски, тракийски и други отряди. Сложна обстановка за организационно формиране и първоначална бойна подготовка на една пъстра по произход и личен състав боеспособна войска. Единственото което можело трайно да ги сплоти бил общия враг – Рим, вярата в преследваната цел и общата опасност за живота на всеки един участник независимо от произход, положение, пол и възраст при провал. От житейски опит всеки знаел, че от римляните не можел да очаква милост, а само смъртно наказание. Та както авторите цитирали Спартак, по-добре загинали в бой с оръжие в ръка, отколкото от глад и издевателства за забава на римляните.

В действителност през този кратък период от около месец, започнало формирането на военизираната общност под командването на гладиаторите. Налице било наличието на строга лична и обща военна дисциплина за изпълнение на заповедите, в ежедневието и особенно при битка. В нея всеки вероятно имал равни права за: мнение; вяра в своите богове; участие в общите дела, вземане на решения и да загине на бойното поле.