РАЗУЗНАВАНЕТО НА БЪЛГАРИТЕ

ПРЕЗ ПЕРИОДА ІV – VІІ ВЕК

      Изследването на организацията и проявите на разузнаването на българите ¹ през периода средата на ІV – края на VІІ век е затруднено от липсата на собствени писмени извори. Нещо повече, този въпрос не само през посочения период, но и през средновековието като цяло, отбягва от погледа на медиевистите и не е подлаган на сериозно и задълбочено изследване. Налице са само отделни опити за фиксиране неговото съществуване и прояви през времето на Първото и Второто българско царство.

      На практика частични данни откриваме в произведенията на средновековни автори от други народи и държави. Анализа на тези данни от своя страна е съпроводен от редица проблеми.

        На първо място средновековните хронисти приоритетно са описвали събития касаещи пряко съдбата на собствената държава. В редица случаи те са използвали трудове на свои предшественици или информация от втора/трета ръка, като само част от тях са били непосредствени участници в събитията. Налице е и тенденциозен подход характерен за взаимоотношенията между империи и конни племена, християни и „варвари”. Поради това са актуални думите на Амиан Марцелин за отношението на Европа към първите прояви на „великото преселение на народите“ около 376г.: „Между това сред останалите готски племена се ширела мълвата, че невиждани дотогава люде идвали от най-отдалечените краища на земята и подобно на снежна лавина, която се спуска от високи планини рушели и унищожавали всичко по пътя си… 2. Докато това ставало извън империята, разнесли се страшни слухове, че северните народи са подели нови и по-големи от обикновените си придвижвания и че през цялото пространство от земите на маркоманите и квадите (области в днешна Чехия и Словакия) до Понт (Черно море) се скитали край реката Истър заедно със своите семейства множество варвари от отдалечени племена, прогонени от селищата си поради внезапното нападение на хуните. 3. Тия слухове били посрещнати от нашите /римляните/ първоначално пренебрежително, понеже обикновено те се научават за войните, които се водят в тия далечни краища, или когато са вече завършени или когато са вече на заглъхване.” ⁵

        На второ място е използването на традиционни за античността наименования на народи и племена за отразяване събитията от епохата на Великото преселение на народите, като – скити, хуни и др. По този начин е затруднена локализацията на територията и съответно проявите на отделните номадски етноси. В същото време не може да се отрече наличието в отделни произведения  на определена конкретизация, от типа: „… хуните, които се наричат кутригури” ³ – Менандър (VІ век); „…над Понтийско море са местата където живеят българите, които са се прославили, заради нашите грехове.” ^{4 –} готския историк Йордан и др.

       На трето място исторически по-достоверно е в настоящия опит за анализ при разглеждане на събития, чиито участници не са локализирани, като българи или друг етнос, да се използва термина „номадски” или „конни народи”, тъй като например за широкомащабни прояви на „тукюе” на територията на Евразия можем да говорим след VІ век, докато за българите първото официално писмено сведение е от средата на ІV век. По този начин изворите описващи авари, хазари и тюрки, е целесъобразно да се използват за потвърждение на съществуващи прояви при българите. Основание за подобен подход е предупреждението направено от руския изследовател на древната китайска култура – Н.Я. Бичурин, още през XIX век: „Дома Тугю, по-монголски се нарича, както по-нататък ще видим – Дулга (Тукюе). Ориенталистите от западна Европа  пренебрегнаха уверенията на китайските историци, обърнаха внимание на съзвучието на думите ‘тугю’ с ‘тюрки’, и приеха за основание, че монголците, известни под народното си име ‘дулга’, са били тюрки; а тъй като предците на дулгаския Дом са произхождали от Дома на хуните,  то и хуните са били народ от тюркското племе. Това смесване на монголците с тюрките е довело учените от западна Европа до превратни разбирания за народите от състава на монголските племена, населявали Средна Азия в древни времена”.⁵

        Избора на граници за настоящето кратко изложение е ясен и убедителен. Началната граница е свързана с първото достигнало до нас писмено сведение, от една кратка латинска хроника от около 334г. от н.е., в която българите са споменати със собственото си етническо име – „Vulgares”, като произлезли от Ноевия син Зиези, сред 25^те народа, живеещи на изток.⁶ Двадесет години по-късно (през 354г. от н.е.) същото сведение е повторено.⁷  За горна граница е посочен края на VІI век свързан с края на разселването на българите под предводителството на синовете на кан Кубрат, Разселване обхванало територията от реките Волга и Кама, до днешна Италия, при което са налице вековни контакти и конфликти с аварския и хазарския каганат, със Западната и Източната (Византия) римски империи. През този период най-известни процеси са: през VIв. приемане на християнството за официална религия в Римската империя и неговото последващо разпространение и утвърждаване; разделяне на Късно римската империя през 395г. на Западна със столица Рим и Източна със столица Константинопол; великото преселение на народите от изток на запад сред който е нашествието на германски, славянски и български племена към земите на Източната римска империя (Византия), както и формиране на краткотрайни „варварски държави”; похода на хуните на запад, създаване на империя начело с Атила и „битката на народите” (Каталунската битка) през 451г. сложила начало на края на нейното съществуване (около 374-469г.); строителство на Анастасиевата стена (512г.) за отбрана на Константинопол след като дунавската граница не можела да спре нашествията от север; през втората половина на VІ век поход на запад на аварите, заселването им в Панония и формиране на Аварския каганат (568-822г.); политика на Византия за наемане на федерати за охрана на границите на империята (локализирани са поселения на българите в земите на Закавказието, северното Причерноморие, Балканския полуостров); създаване на Тюркския каганат (552-745г.), като през 558г., преследвайки аварите, тюрките достигат р. Волга; след втората половина на VІ век част от българските племена са под властта на аварите, а останалите на тюрките; участия и водене от българите на войни, нашествия и походи – търсени като съюзници и нежелани като врагове; българите и сродните им племена, след като се обединили около кан Кубрат през 631-635г. се освободили от зависимостта си от Западно тюркския хаганат и аварите и формирали Стара Велика България; българите в средата на VII век поели удара и отблъснали арабската експанзия в източната част на Предкавказието; след 651г. върху разпадащия се съюз на западните тюрки, от обединението между хазари и алани, възникнал Хазарския каганат (651-965г.), нова заплаха за българите; разселване на българите и племената от Велика България на Кубрат.

        Анализирайки в най-общ аспект, този изпълнен с превратности период от близо четири века са налице някои обобщени изводи: първо – на територията на Евразия е бил в пълен ход процеса на възникване и разпадане на т.нар. „варварски държави”, при което редица племена и народи са били асимилирани или изчезвали от лицето на земята; второ – способността за оцеляване и надмощие не е зависела само от постиженията във военното дело, многобройността на етноса или други жизнено определящи параметри, но и от възможностите им да водят организирано разузнаване и да противодействат на вражеското такова; трето – българите, за да оцелеят и да се наложат над околните държави и народи, явно са имали задълбочени познания, традиции и умения в сферата на разузнаването и контраразузнаването.

       Нямаме преки данни за наличие при българите на институции, военни формирования и воини изпълняващи задачи изключително в разузнавателен аспект. Така например Прокопий Кесарийски във „Война с вандалите” отбелязва, че сред хуните-масагети участващи във войната на страната на Византия е имало воин – командир на малък отряд, отличаващ се с изключителна смелост и сила, който притежавал наследено от предците почетното право пръв да напада врага при въоръжени стълкновения. Нещо повече на всеки друг от масагетите е било забранено пръв да напада при сражение или да убива враг, докато някой воин от избрания род не започне боя.⁸ Изхождайки от този факт и имайки в предвид наличието на владетелски и други родове, то може да се предположи наличието и на такива, чиито представители по наследство се занимавали с дейности съпътстващи разузнаването – участия в пратеничества, водене на търговия, служба като „федерати” и др. Последните под едно или друго прикритие са посещавали съседни народи и държави, като са изучавали територията, бита, езика и военното им дело.

       Можем ли да предполагаме наличие при българите през разглеждания период на прояви на условно да ги разделим на вътрешно, външно и военно разузнаване?

       В случая под прояви на вътрешно разузнаване ще търсим действия насочени основно към следене настроенията на подвластните народи, поведението на представителите на собствения и други родове, както и противодействие на разузнаването и замислите на вражеските владетели на собствена територия – на съвременен език контраразузнаване. Византиеца Приск в сказанието си за пратеничеството при вожда на хуните Атила, споменава за хванат и набит на кол римски шпионин, който проникнал на територията на хуните.⁹ Предводителя на племето утигури Сандилх е четял писмата на византийския император Юстиниан, чрез преводач.¹⁰ Йоан Малала е описал действията на предводителката на сто хиляди хуни-савири Воа – вдовица и майка на двама малолетни сина и съюзница на император Юстиниан. Научавайки, че други двама предводители на савирите Глом и Тиранкс с 20 000 воини са в съюз с персийския владетел Кавад срещу Византия, тя ги нападнала и избила войската им. В боя загинал Глом, а Тиранкс бил пленен и изпратен вързан в Константинопол.¹¹ Факта, че сме затруднени да посочим конкретни прояви на вътрешно разузнаване сред българските племена въз основа на чуждите извори, ни навежда на мисълта за невъзможността на опитните в това отношение например, персийски и византийски институции да внедрят свои доверени хора сред тях. Явно дори византийските управници от града Херсон (Кримския полуостров), както взетото в плен при походите и преселено ромейско население (много десетки хиляди) не са били в състояние да проникнат или да внедрят свои доверени хора сред българите. Потвърждение за това е наличната информация за местата на поселищата, имената на предводителите и вероятната численост на отрядите, при което липсват задълбочени познания и данни за вярванията, традициите, бита и военното им дело, да не говорим за замисли и подготовка за водене на войни и нашествия. Може би поради това Псевдо-Маврикий (края на VI – началото на VII век) подробно описва от военна гледна точка персите, скитите (т.е. аварите, тюрките и подобни на тях народи), франките, лангобардите и славяните, но не споменава и дума конкретно за българите.¹² Нещо повече често се отбелязва, че територията „от града Херсон до устието на реката Истър (Дунав) … има десет дни път и варварите владеят цялата тамошна земя” ¹³ Подобно по краткост е описанието и на Агатий Миренейски. Забележителното е, че през 558г. византийското разузнаване в град Херсон и по дунавската граница не е успяло да разкрие замисъла и подготовката на предводителя на кутригурите Заберган за поход срещу Византия. Той с извънредно голям брой конници (много повече от 7 000 души) е изчакал замръзването на Дунав, преминал го като по суша и нахлул в ромейската земя, като изпратил отряди срещу Константинопол, Херсонес (дн. Гелиболу) и към Елада.¹⁴ Явно българите са умеели добре да крият от чужд поглед своите замисли и тайни с което не един път са изненадвали своите врагове..

      Прояви на външното разузнаване може да търсим при изпращането на пратеници за сключване на мир или установяване на търговски и дипломатически отношения, както и наличие на доверени хора в обкръжението на владетелите на съседните държави. Налице са споменавания за редица пратеничества, между българите и Византия, лангобардите и др. За нас представлява интерес пратеничеството на готите-тетраксити до византийския император Юстиниан (между 1 април 547 и 1 април 548г.) имащо пряко отношение към българите. Четиримата пратеници публично са оповестили, че идват с искане за нов епископ, а поради страх от хуните-утигури, тайно са съобщили на императора всичко за действията на българските племена.¹⁵ Явно Византия е следяла внимателно положението не само сред близките и далечни християнски общности (племена), но и сред своите съюзници – утигурите. В случая не трябва да пропускаме и друг факт, че само няколко години преди това утигурите заедно с 2000 готи-тетраксити са воювали срещу другото българско племе – кутригурите. Страха на пратениците от тях навява мисълта, че българите от своя страна са имали доверени хора, дори в обкръжението на императора и най-вероятно всеки опит за заговор срещу тях е бил наказван сурово.

      По всяка вероятност не трябва да се изключва и ролята на тези от българите станали федерати, както и отрядите участвали като съюзници или наемници във войните между съседните държави. Военни отряди най-често споменавани, като хуни са участвали активно в армията на византийския пълководец Велизарий в битките му в Италия и Африка. В резултат на това те са се запознавали на живо с местните географски условия и население, както и с постиженията на тяхното военно дело в хода на войните. Явно този опит се е трупал да го наречем в „паметта на племето”, поради което за тях е нямало прегради при водене на бойни действия далеч от местопребиваването. Та дори при разселването си начело със синовете на Кубрат, българите самостоятелно почти повтарят похода на Атила на Запад, като достигат до Панония и Италия. Друга възможност за водене на външно разузнаване са поселенията им, като федерати на византийската империя. Така след сблъсъка между двете български племена кутригури и утигури, през средата на VI век, около 2000 кутригури заедно с жените и децата си под предводителството на Синион с позволение на императора стават федерати и са заселени в земите на Тракия. Особеното е, че Синион преди това е участвал в походите на византийския пълководец Велизарий против Гелимер и вандалите.¹⁶ Т.е. той е бил известен на византийския двор и е имал познания за народите по земите на империята. Отделеното от византийския император внимание за кутригурите на Синион, на свой ред предизвиква недоволството на предводителя на утигурите Сандилх, верен съюзник на Византия. Поведението на федератите към останалите българи след години, не е отразено в хрониките, но не бива да изключваме вероятността че най-малко контактите помежду им не са били прекъсвани.

       Най-известни от изворите по цели, замисъл и мащаб са двете разузнавателни операция (според съвременната терминология специални операции) организирани и проведени от Кубер (брат на Аспарух), описани в „Чудесата на свети Димитър Солунски”.¹⁷ Първата му операция е в Панония, където Кубер е поставен от аварския каган за владетел на собствения народ и на отвлеченото от Византия християнско население. Там той успява тайно да организира въстание за завземане на властта в каганата. След неуспеха, в пет-шест сражения нанася поражение на аварите и по неустановени причини, но като победител се оттегля, преминавайки река Дунав и завладява Керамисийското поле (Битолското поле). Там в отговор на негова молба до византийския император, получава разрешение да се засели с всички дошли с него и да бъде изхранван от племето на драгувитите.

      Установявайки се на посочената територия, Кубер след провеждане на разузнаване сред околните племена, замисля и осъществява втората си грандиозна операция с цел завладяване на града Солун отвътре. Анализа на действията му правят впечатление с няколко основни момента. Първо провежда разузнаване на територията и на самия град. При това отчита наличието на бегълци от населението дошло с него към византийските градове и особено към Солун. Второ – решението му за такава операция е било утвърдено на тайно съвещание с най-близките му и доверени хора, с полагане на клетва от участниците. Трето изпратеният за изпълнител и ръководител на действията в града по име Мавър, не е бил случайно избран. Той е владеел красноречието и няколко езика – латински, елински, славянски и български. Не е за изключване вероятността по една или друга причина да е бил известен на византийския двор, поради което е удостоен с консулски сан, знаме в знак на благоволение и правото да ръководи всички бегълци от стана на Кубер. Четвърто – Мавър е организирал собствено вътрешно разузнаване с цел запазване на тайната, с особено внимание към бегълците-християни, като представляващите заплаха е обезглавявал, а семействата им продавал в робство. Пето – операцията се е развивала успешно и силите на българите в Солун нараствали, след като се е стигнало той да назначава стотници, петдесетници и десетници, за сметка на византийската хазна.

       Провала на операцията може да се отдаде на няколко причини: възникнало подозрение на византийците към устремното натрупване на организирани и въоръжени българи в рамките на града; както и получаване на информация, че семействата и имуществата на Мавър и другите бегълци-българи останали в стана на Кубер, не само не са били наказани, но и са живеели още по-добре.

      Може да се каже, че българите добре са изучили византийската политика спрямо „варварските” племена и народи – „разделяй и владей”, като не са пропускали случая да се възползват от нейните слабости в собствен интерес.

       Проявите на военното разузнаване на българите имат най-широк обхват във всяко въоръжено стълкновение и ако за него няма написани конкретни данни, то неизменно присъства във всяка въоръжена проява. Дори да не можем да обосновем наличието на специфични разузнавателни  отряди, самата подготовка, въоръжение и снаряжение на българските воини-конници им е осигурявала възможност да го провеждат.

       За живота на българина от детските му години до достигане на възрастта да стане воин, малко се знае. За него можем да предполагаме по сведения за съседните конни народи и племена. Например хуните са възпитавали своите деца на основите на военното дело още от детска възраст. „Момчето, щом достигне възраст да може да язди овен, започва да стреля с лък по птици и дребни зверове. След като поотрасне малко започва да ловува лисици и зайци и да ги използва за ядене. Всички умеещи да си служат с лък са в състава на бронираната конница.” ¹⁸

       В хрониките не на едно място се споменава задължението на воините редовно да участват в лов, като мероприятие най-близко до войната. Ние можем да допълним, че лова изисква редица умения характерни за всеки воин в разузнаване – безшумно движение, наблюдателност, издръжливост и др. Освен това в лова воина е участвал с оръжието, което е използвал и за бой – лък, копие, ласо, нож и т.н. с което е усъвършенствал уменията си за тяхното използване в мирно време. Поради това често под претекст за провеждане на лов са подготвяни и извършвани набези срещу съседни племена, народи и държави: „Атила е искал да премине в Римската земя, за лов. В същност той се готвил за война.” ¹⁹

       Сред въоръжението на българския воин-конник е имало средства осигуряващи му залавяне на пленници. Сред тях най-значими са камшика и ласото. Камшика не само е служел за управление на коня, но и е бил сериозно оръжие в ръцете на опитния пастир или воин. С него са убивани врагове недостойни за меча на воина-багатур, а по време на лов с удар по носа са убивали и вълк.

      Сред специфичните оръжия на българския воин, почетно място заема аркана (ласото). От чисто пастирско средство за ловене и укротяване на диви коне, то се използва и в хода на сраженията. Освен да се убива врага, българите са преследвали и залавянето на живи пленници. Основен способ за това е използването на ласото, особено когато се касае за родовити воини и военачалници: „…българите ги преследвали и уловили с ласо бягащите Константин, Акум и Годила.” ²⁰

       Дрехите и коланите на българите са правили силно първоначално впечатление на всички народи с които са влизали в контакт в мир или война. Така Псевдо Маврикий препоръчва, византийските конниците „да имат широки и дълги облекла, приготвени по образец на аварите, т.е. зостария, от ленен плат или от козя вълна, или от груб плат, с което ездачите да могат да покриват коленете си.“ Освен това да имат и дреха подобна на българските наметала (дн. ямурлук), която Псевдо Маврикий нарича „гуня“. Според неговото описание, тя е широка, с широки ръкави и е изработена от плъст и служи да покрива целия конник заедно с оръжието. При това положение тя: не допуска намокряне на лъка при дъжд; прикрива въоръжението и непозволява по неговия блясък да се разкрие наличието на воини в дадена местност; предпазва от студ и др., като най-пригодна е при разузнаване. ²¹

      Подобно внимание отделяно от византийците не само на специфичното въоръжение, но и облекло показва, че те на война често са се сблъсквали с опита и действията на българските воини-конници и на отряди изпратени дълбоко в противниковата територия за разузнаване, а в отделни случаи и за изпълнение на бойни задачи.

        От краткото изложение може да се направи извода, че през разгледания период средата на ІV – края на VІІ век е имало редица прояви за умело и успешно водене на разузнаване от страна на българите, независимо дали са били отделни племена, племенен съюз или обединението наричано Стара Велика България на кан Кубрат.

Б Е Л Е Ж К И :

1. Придържам се към възгледа за използване на името „българи”, вместо изкуствено наложените „прабългари, първобългари, протобългари” и други. Причина – историческите писмени извори (собствени и чужди) ни предлагат едно-единствено име „българи”. За подробности виж Божилов И. „Седем етюда по средновековна история” София 1995г. стр. 63-64
2. ЛИБИ, том I, София, 1958г., стр. 161-162
3. проф. Дуйчев И., ген.-лейт. Семерджиев Щ. Българското военно изкуство през феодализма. София 1958г. стр. 337
4. ЛИБИ том І, София, 1958г., стр. 337
5. Бичурин И.Я. Собрание сведений о народах обитавших в Средней Азии в древние времена. часть І, Москва-Ленинград 1950г. стр. 220
6. Божилов И. и Гюзелев В. История на средновековна България VII-XIV век. София, 1999г., стр. 61-71
7. ЛИБИ, том I, София, 1958г., стр. 82: В „Анонимен хронограф от 354г.” е записано „De Bulgarorum origine. 77. Ziezi ex quo Vulgares (p.105)” преведено: “Произходът на българите. 77. Зиези (един от синовете на първия Ноев син – Сим), от когото [произлизат] българите.”
8. Прокопий Кесарийский „Война с вандалами”, „Война с персами”, „Тайная история” и Иоанн Малала „Хронография” книга ХVІІІ, Санкт-Петербург 2001г. стр. 186
9. Сказания Приска Панийскаго. Превод Г.С.Дестунис, Спб., 1887г. стр. 71
10. Агафий „О царствовании Юстиниана” Мосва-Лененград 1953г. стр. 163
11. Прокопий Кесарийский „Война с вандалами”, „Война с персами”, „Тайная история” и Иоанн Малала „Хронография” книга ХVІІІ, Санкт-Петербург 2001г. стр. 469
12. Маврикий „Тактика и стратегия” Санкт-Петербург 1908г. Книга XI глава I стр. 169-189
13. ГИБИ том ІІ, София, 1958г., стр. 141
14. Агафий „О царствовании Юстиниана” Мосва-Лененград 1953г. стр. 148
15. ГИБИ том ІІ, София, 1958г., стр. 138
16. Пак там стр. 144
17. ГИБИ том ІІІ, София, 1958г., стр. 159-165
18. Бичурин И.Я. „Собрание сведений о народах обитавших в Средней Азии в древние времена.” часть І, Москва-Ленинград, 1950г., стр. 39-40
19. Сказания Приска Панийскаго. Превод Г.С.Дестунис, Спб., 1887г. стр. 36
20. Прокопий Кесарийский „Война с вандалами”, „Война с персами”, „Тайная история” и Иоанн Малала „Хронография” книга ХVІІІ, Санкт-Петербург 2001г. стр. 472
21. Маврикий „Тактика и стратегия” Санкт-Петербург 1908г. Книга XI глава I стр. 17-18

© интернет версия – Димитър Манчоров