ЖОФРОА ДЬО ВИЛАРДУЕН ЗА ВОЕННОТО ИЗКУСТВО НА БЪЛГАРИТЕ

      Сведения за войната на българите с Латинската Константинополска империя в началото на XIII век, са ни оставили: Жофроа дьо Вилардуен, Никита Хониат, Робер дьо Клери, Георги Акрополит, Никофор Григора. Всеки от тях е със собствен стил на изложение и по своему оригинален и значим.

      Никита Хониат е висш византийски сановник. След падането на Константинопол под латинска власт избягва в Никея при двора на бъдещия император Теодор Ласкарис, където остава до края на живота си. В неговото съчинение “Cronikh dihghsiV” прозира субективното мнение на византийската аристокрация към вековния враг българите и новия – латинците.  Основното е, че същият макар и заеманите високи постове, не е бил пряк свидетел или участник на събитията в европейската част на Латинската империя, а е научавал за тях от други лица. Обаче за разлика от Жофроа, по-отблизо е познавал военните прояви на българите в тактическите детайли.

     Робер дьо Клери по произход беден рицар, участник в четвъртия кръстоносен поход, напуска Латинската империя, с първите бегълци след поражението при Андринопол и се завръща във Франция. Разказа му приляга на нивото на обикновен рицар, който изпълнява заповеди, без да е в “кухнята” на събитията и вземаните решения. Още повече, че след месец април 1205 година е далеч от епицентъра на войната и по този начин разказва  това, което е достигало до пределите на Франция и то в редовите слоеве.

    Георги Акрополит е виден византийски сановник, роден през 1217 година. Изхождайки от този факт, можем да го възприемаме като късен продължител на Никита Хониат. Никофор Григора е другият византийски писател и учен, роден още по-късно през 1295 година в Хераклея. Явно и двамата са ползвали основно достигнали до тях източници, пречупени през субективния избирателен поглед на византийската аристокрация.

     Така достигналият до нас исторически разказ на Жофроа дьо Вилардуен “Завладяването на Константинопол” е сред най-важните западноевропейски извори за военното изкуство на българите в началото на XIII век.

1. Автора – професионалист във военното дело.

   Рождената дата на Жофроа е неизвестна. Според не съвсем сигурни пресмятания, може да се предполага, че е роден около 1148–1150 година. Първото известие за него, като рицар и васал на графа на Шампания е от 1170г. Впоследствие е маршал на Шампания, маршал на граф Анри II и негов спътник по пътищата на Третия кръстоносен поход, участник в обсадата на Сен Жан д’Акр, пленник на сарацините, един от първите възприели идеята за нов (четвърти) кръстоносен поход и изпълнявал поръчения по неговото непосредствено организиране, подготовка и провеждане. По време на похода и особено през периода 1205-1207г. е на петдесетгодишна възраст. Жофроа маршалът на Шампания, а в последствие и на Романия е един от висшите рицари, с редица прояви на дипломат, военачалник и политик. Самият той трезво отчита авторитета с който се ползва сред останалите влиятелни рицари от елита на Латинската империя: Анри дьо Ено роден през 1175г., в началото на похода /1202г./ е на 27 години, на 31 става регент на империята, а на 32 години – избран за император на Латинската империя; Бодуен дьо Фландр и дьо Ено роден през юли 1171г., в началото на похода на 31 години, на 33 става император на Латинската империя, пленен от цар Калоян на 34 години; маркиз Бонифас дьо Монфера роден през 1150г. е на  възрастта на Жофроа; граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен роден през 1171г. в началото на похода на 31 години и загива при Андринопол на 34 години.

    Променливите и изпълнени с опасности събития по време на четвъртия кръстоносен поход, изискват от Жофроа дьо Вилардуен да използва целия си житейски и военен опит за да разрешава сложни и опасни казуси: посредник при туширане кавгата между император Бодуен и маркиз Бонифас; през март 1205г. води авангарда на армията на император Бодуен, през въстаналите земи на гърците към Андринопол (дн. Одрин); запазва самообладание при разгрома под Андринопол и поема ръководството на оттеглянето на оцелелите към Родесто, като не допуска прерастването му в паническо бягство и т.н.

      Богатият му житейски и боен опит неминуемо са една предпоставка за владеене из основи на рицарската стратегия и тактика, а участието му в Третия и Четвъртия кръстоносен поход за непосредствено познаване (лице в лице) противниците – гърци, сарацини, туркопули, българи, власи и кумани.

2. Премълчано и казано.

   В своя разказ Жофроа не изпъква от позицията на изследовател, а като пряк свидетел и участник в събитията. Той бегло споменава за хода на отделни битки, на които не е бил участник, обаче не пропуска да даде кратка информация за тях от първа ръка. Например: непосредственото описание на самата битка с българите при Андринопол на 15 април 1205г. заема само четири параграфа от [357] до [361], като се има в предвид, че той е пазел една от портите на града и е бил пряк участник в началото и  безславния и край. Поради това не можем да търсим при него подробен анализ на военното изкуство на воюващите страни. Най-вероятно този анализ е извършен от автора като творчески (мисловен) акт при самото написване на съчинението, а за нас остават неговите сбити изводи: “[359] А те [нашите] имаха в своите части освен рицарите други люде, които не познаваха достатъчно добре военното изкуство. И тези започват да се плашат и да отстъпват.” Явно Жофроа е искал да подчертае, разликата между подготовката, знанията и уменията на един рицар и тези на обкръжаващите го воини, да не говорим за противника, който дори наема непокръстени за участие във войната.

     При Жофроа дьо Вилардуен е налице строго, лаконично и логически обвързано изложение. Не пропуска да отбележи допусканите грешки и пропуски довели до загуба на земи или положение, като всяко по-сериозно начинание независимо дали завършва с победа или поражение допълва с думите “… тъй като Бог допуска премеждията …” От военна гледна точка, описва изключително лаконично основните моменти през периода 1202 – 1207 година на Четвъртия кръстоносен поход: военно-политическата обстановка в земите на Латинската империя и на нейните съседи; състоянието и разположението на силите, не само като действие, но и като реализация във времето и пространството. Може би няма да е пресилено, ако се каже, че е налице един критически рицарски подход и оценка към част от собствения живот, преминал в бурни премеждия и опасности.

3. Жофроа за военното изкуство като теория.

    Жофроа в разказа си не прави теоретически изводи и препоръки за военното изкуство на рицарите и техните врагове. Той оставя изследователя сам да търси отговор в лаконичните му изложения.

     Използва определена терминология и похват за описание на важни моменти от военните събития за:

      – собствените войски: “[335] …и тези които се изплъзнаха, побягнаха към един град...”, “[338] …отвориха портите и извършиха голям излаз... “, “[340]… видяха, че губеха цялата страна”, “[343] … защото цялата армия се губеше”, “[350] …обсадиха с много малко люде пред две порти”, ““[354] предприеха голям и ожесточен пристъп; и те никак не сполучиха там, но се завърнаха назад без никакво завоевание”, “[355] …твърде безумно преследват куманите”;

      – за българите: “[352] Йоанис … идваше да подпомогне тези … с твърде голяма армия, защото той водеше власи и българи и около 14 000 кумани, които не бяха покръстени”, “[355] …изпрати своите кумани да препускат през лагера”;

      – за гърците: “[333] …По това време те видяха, че французите бяха твърде разпилени по земите…”, “[338] …започнаха атаката, голяма и удивителна от всички страни”.

    Освен специфична тактическа терминология при описанието на военните действия и земите, използва и различни мерни единици, чрез които могат да се извършват основни разчети не само през средновековието, но и от съвременни научни специалисти. Например при посочване на разстояния между градове, ако става въпрос до 12 лийо (около 50 км), посочва конкретния размер в брой лийо (1 лийо равно на около 4 км). При разстояние от 12 лийо  използва и термина – един ден път. При по-големи разстояния борави с брой дни път.

    В своя разказ Жофроа разглежда касаещия ни проблем в три основни глави:

• [3. Въстание на гърците и първото настъпление на Йоанис]
• [ Ново настъпление на Йоанис и контранастъпление на Анри]
• [ битки в Европа и Азия]

     Ние едва ли бихме предложили по рационално разпределение на тематиката. В трета глава основно се разглеждат военните действия през 1205 година с централно събитие битката при Андринопол и последствията от поражението, в четвърта – действията през 1206 година с централно събитие битката при Рус, последствията от нея и действията на двете воюващи страни, а в петата събитията през 1207 година до смъртта на маркиз Бонифас.

2. Характеристика на основните военни сили.

     2.1. България.

     България – наскоро освободена (1187г.) от почти двувековно византийско робство (1019-1187г.), разтърсвана от вътрешни противоречия довели до заговори и убийствата на царете Петър и Асен. Нарушени са древните традиции за подготовка и подържане на многобройна и предимно конна войска. Нараства броя на пешите воини. Поради недостиг на обучени “професионални” конни воини, са наемани кумани. Най-вероятно основната стратегическа цел е била възстановяване величието и границите на Първото българско царство в условията на феодални взаимоотношения и запазване присъствието на силна централна власт. За кратко време става водеща сила в югоизточна Европа. Крал Йоанис (Калоян) не се двоуми да търси от папа Инокентий ІІІ, признание на владетелските си права – “Caloiohannis domini (regi) Bulgarorum et Blachorum”. В същото време византийската аристокрация и духовенство не само не го признават за владетел, но и го смятат за отцепник и узурпатор на исконно византийски земи. Действията му се заключавали в непрекъснати дипломатически ходове (предложения и сключване на договори или съюзи, полагане на клетви) и кратковременни военни действия през годината. Особеното е, че най-голям размах и реализация е постигал през зимата, когато на негова страна са участвали куманите. През останалото време е действал, съгласно издържалата изпитанията на времето тактика на Асен – бързи удари и оттегляния на различни направления.

       Наемниците-кумани са били народ водещ номадски начин на живот. Войската се е състояла от лека и тежко въоръжена конница. Въоръжени са били с лъкове, саби, копия, защитни шлемове и леки доспехи. Тактиката им на действие се е свеждала до устройването на засади, стремителни и изненадващи атаки на конницата по фланговете и тила на противника, с цел неговото обкръжаване и унищожаване. При отбрана, към която прибягвали в редки случаи, са използвали съпровождащите ги каруци за ограждане на разположението си на местността, като са оставяли проходи за атаки с конни отряди.

         2.2. Византия.

     Византия – в краен стадий на феодализма, с отслабнала централна власт, непрекъснати заговори за упражняване на императорското достойнство и силна феодална власт по места. Земи ограничени, като пространство до минимум, след засилването на Сърбия, загубата на България и появата на турците в Мала Азия. Аристокрацията се стреми да запази своята светска и духовна власт чрез всякакви компромиси и действия – договори ту с българите, ту с латинската империя. Вероятна крайна цел: изтощавайки силите на българите и латинците в непрекъснати взаимни битки, да възстанови нарушеното вековно статукво на Византия.

        2.3. Латинска Константинополска империя.

    Латинската империя – кратковременна държава, създадена по време на Четвъртия кръстоносен поход от франкски и фландърски феодали и венецианци, върху завладяната територия на Византия. Възниква след превземането на Константинопол на 12 април 1204г. от латинските рицари. С представителна светска и духовна власт след избирането на Бодуен дьо Фландр и дьо Ено за император (10 май 1204г.). Просъществувала до 1261г. когато никейския император Михаил VІІІ Палеолог завладява Константинопол. Висш феодал е бил императора, който владеел най-голям дял от завоюваните земи и богатства, а останалите раздавал на своите васали-рицари след полагане от тяхна страна на клетва за вярност.

       Главна ударна сила на рицарската войска е била тежковъоръжената конница. Термина рицар (на лат. “milites”) се е появил в края на Х век, когато под това име се е подразбирала категория от професионални военни слуги. Рицар е можел да стане феодал – преминал продължително военно обучение, получил определено рицарско възпитание и публично да е признат за такъв от управляващата феодална аристокрация. Основни форми на военни изяви – рицарските турнири, вътрешните междуособици и военните походи. Всеки рицар е имал свита от конни и пеши стрелци с лък, копиеносци и въоръжени слуги. Въоръжен е бил с тежък меч, дълго копие, брадва, боздуган, цялостна защитна броня за него и за коня. Страшен и непобедим с външния си вид и при нанасяне на челен удар с копие. На практика неспособен за продължителен маневрен бой, трудноподвижен, слабоманеврен и безпомощен без своята свита.

      Най-низша организационна единица е била “копието” – рицар, оръженосец, конни и пеши стрелци с лък и пажове (до 10 души). Най-висша организационна единица “знамето” – състои се от 25 до 80 “копия”. Голямо е било числото на обслужващите/наемните части съставени от крепостни селяни, местно население или съюзно такова – херминити (арменци), туркопули (родени от смесен брак: баща тюрк и майка византийка) и други. Стратегията на рицарите се е опирала на директните действия и боеве между  малочислени войски, опиращи се на завладени градове, крепости и замъци. Тактиката се е заключавала в построяването по време на марш в бойни отреди с челна и тилна охрана, а за бой по отряди в линия или клин. Разстояние между рицарите строени в първата редица около 5 метра и повече. След силен челен удар по строения за бой противник и разсичане на главните му сили, боят се разпадал на отделни двубои на всеки един рицар и неговата свита.

3. Военно изкуство на българите.

    От изложеното до момента, може да се направи извода, че Жофроа дьо Вилардуен е сериозен и заслужаващ доверие източник за военното изкуство на българите.

     3.1. Стратегия на Йоанис/Калоян – крал на България и Влахия.

     3.1.1. Цели на войната.

    Жофроа не посочва конкретно какви са били целите на войната между Латинската империя и България. Тях можем да ги търсим в думите и действията на владетелите на съответната държава. Логиката на политическите цели налага и съответни военни действия. Още при срещата с император Сюрсак, пратениците на рицарите издигат искането “[188] На най-първо място, да постави цялата империя на Романия в подчинение на Рим, от който тя някога се е отделила…” Като пряко продължение, най-вероятно още през лятото на 1204г. маркиз Бонифас дьо Монфера, предлага на император Бодуен “[276] …И да отидем -…- срещу Йоанис, който е крал на Влахия и на България и който държи несправедливо голяма част от земята.”

      От своя страна, най-вероятно Йоанис (цар Калоян) краля на България и Влахия, се е стремил да възстанови не само като територия, но и като политически авторитет статуквото на страната на равнището на Първото българско царство. Един от противниците му в тази цел е била Византийската империя, която не е признавала братята му Асен и Петър, респективно и него за законни владетели, а за узурпатори и отцепници. Убеждавайки се, че е подобен и подхода на Латинската империя начело с император Бодуен, той е трябвало да се готви за война с един непознат, като психология и сила враг, ползващ се от поддръжката на византийската аристокрация.

    Основната му цел най-вероятно се е заключавала в следното: доколкото е възможно да спечели на своя страна за съюзници част от византийската аристокрация и местно население, за война с латинската империя; наемайки кумани за водене бойни действия на широк фронт през зимата и мобилизирайки наличните сили за продължителна война на юг и югоизток, без да отслабва воинските си контингенти по границата (особено северозападната срещу маджарите); да разедини силите на император Бодуен, и чрез поредица от битки и походи за унищожаване на главните му сила по части, да превземе опорните им бази – крепости и замъци, за да наложи влияние и власт върху бившите български и византийски земи в европейската част на империята.

      3.1.2. Дипломатически действия.

    Крал Йоанис през месец февруари 1204г. предлага военна помощ на латинците за завладяването на Константинопол, срещу признаването му от тяхна страна за цар. След падането на Константинопол, той отново се стреми за мир по южните си граници, като предлага през месеците април-май същата година на Латинската империя – договор за мир. Доколко е била целесъобразна подобна постъпка е под въпрос като се има в предвид, че чак на 9 май е избран Бодуен за император. Т.е. нямало е представителен владетел, който да вземе еднолично решение по въпроса. В случая по всяка вероятност се е реагирало отрицателно и то от съвета на бароните.

      Подобно отношение на участниците в Четвъртия кръстоносен поход неминуемо го е принудило да търси определен отговор от инициатора на похода – папа Инокентий ІІІ. Постига определен успех, тъй като пратеника на папа Инокентий ІІІ, кардинал Лъв – на 7 ноември 1204г. помазва и посвещава за примас на Българската църква търновския архиепископ Василий, а на 8 ноември коронясва и благославя крал Йоанис за владетел на всички българи и власи, като поставя на главата му царска корона и му връчва скиптър.

     Защо в такъв случай Йоанис не е бил спокоен? На практика от една страна договор за мир с Латинската империя е нямало, а от друга страна поклонниците и венецианците с действията си по отношение на град Зара и Константинопол, са демонстрирали, колко се съобразяват с мнението на папата.

     През месец февруари 1205г., гърците от всички градове на страната, тайно от латинците изпращат пратеници при Йоанис, краля на Влахия и България за сключване на договор при следните условия: те ще му се закълнат във вярност, като на свой господар и ще го обявят за император, а той ще се закълне, че ще ги управлява като свои поданици. Явно положението на византийската аристокрация в европейската част на латинската империя не е било розово, за да обещаят титлата император на един узурпатор и отцепник, според техните разбирания. Най-вероятно тяхната главна цел е била изтощаване силите на латинците и българите във взаимен двубой, до настъпването на благоприятен момент за възстановяване статуквото на бившата византийска империя.

     Крал Йоанис (Калоян) по време на дългогодишния си престой като заложник в Константинопол, явно добре е изучил психологията на византийската върхушка и е разбирал неизпълнимостта на направените му предложения. Неизпълнимост на първо място поради вероятното неучастие на представители на византийската аристокрация от Солунските земи и земите от Мала Азия (поради отдалеченост, а впоследствие и бездействие по време на въстанието), които винаги могат да се изправят срещу изпълнението на подобен акт. На второ място след като векове подобна титла е отказвана на българските владетели е много съмнително нейното доброволно предоставяне.

       Вероятно първото съмнение в истинността на дадените клетви се е породило от поведението на гърците по време на битката при Андринопол – април 1205г. Гарнизона на крепостта остава безучастен наблюдател на паническото бягство на остатъците от рицарската армия, като “[363]…между деветия час и вечернята”, не е проявил никаква активност за излаз от крепостта в гръб на прикриващия отряд на Жофроа дьо Вилардуен. В последствие гръцките градове, крепости и замъци отново са били предавани без бой на латинската армия. Това принуждава Йоанис (цар Калоян) да вземе мерки за тяхното разрушаване и лишаване рицарите и гърците от бази за укриване и нанасяне на удари в гръб. За него действащия в полето или грубо казано господар на земите без укрепените места, всяка по-значителна загуба на жива сила на чужда територия е била равносилна на загуба на войната.

      Друг вид съюз е този между Йоанис и Теодор Ласкар, за взаимодействие във войната срещу латинската империя – единият от запад, а другият от изток. Вероятната цел е била изтощаване силите на латинските рицари в непрекъснати битки на два фронта, до унищожаването им. Жофроа не конкретизира какви са били заключителните каузи на съюза. Обаче факта, че Йоанис воюва срещу обединени отряди от гърци и латинци, отново ни навежда на мисълта, че не цялата византийска аристокрация го е споделяла.

      3.1.3. Численост на българската войска.

   Жофроа дьо Вилардуен дава много откъслечни данни за числеността на българската войска: през април 1205г. Йоанис “[352] …идваше да подпомогне тези от Андринопол с твърде голяма армия, защото той водеше власи и българи и около 14 000 кумани, които не бяха покръстени.”. С подобен подход е посочен състава на войската и през следващите години: “[412] Тогава (1206г.) той свика от цялата си земя толкова хора, колкото можеше да има, и събра голяма армия от кумани, гърци и власи; и навлезе в Романия.”; “[406] …тази нощ (31 януари 1206г.) куманите и власите бяха яздили, за да нанесат един удар, и бяха около седем хиляди.”.

      При обсадата на Димот “[429] …(юни 1206г.) той (Йоанис) разполага с около 40 000 въоръжени мъже без пехотинците, чийто брой те не знаят.” По логиката на Жофроа-рицаря, най-вероятно става въпрос за 40 000 български воини-конници. В случая не споменавам гръцка такава, тъй като последните са напуснали войската на Йоанис, в знак на несъгласие с действията му спрямо гръцките градове и крепости, а куманите през лятото не вземали участие в бойните действия.

      Според тези непълни данни може да се предполага, че Йоанис, най-вероятно без да напряга жизнения и икономическия потенциал на страната, всяка година е извеждал за участие във войната най-малко 40–50 000 български воини. За осигуряване едновременност на действията на една площ от около 36-37 000 кв.км. (без Солунската област) особено през зимата е наемал куманска конница и е използвал силите на недоволното местно гръцко население.

      Анализирайки числеността на армиите по думите на Жофроа, трябва да имаме в предвид, че той като рицар, смята за истински воини, само тези които са на кон. Поради това определени числови данни за състав на отрядите, собствени и на противника, са налице само когато се касае за конници. В това число влизат: рицарите, конните сержанти, куманите и българските въоръжени мъже. Никъде обслужващата и осигуряващата част на войската и особено пешите воини, не е посочвана като брой участници. Така в сражението при Рус, за което Жофроа посочва конкретни данни и за двете страни, са взели участие “[409] …сто и двадесет рицари” срещу “[406] куманите и власите които бяха около 7 000” Съотношение 1:58, предизвиква учудване от смелостта на рицарите да се бият с такъв многоброен противник. Дали е така на практика. Както отбелязахме всеки рицар е имал до 10 души копиеносци, стрелци с арбалет и лъкове и въоръжени слуги, които са се движели и биели заедно с него. В такъв случай тези 120 рицари са били съпровождани от поне още около 1 200 воини и тогава съотношението на силите ще е 1:5. Затова загубата му е предизвикала такова катастрофално падане на бойния дух на латинската армия.

       3.1.4. Организация на българската войска.

   Жофроа изобщо не споменава за някаква йерархична или организационна структура на българската войска. За него действията са се развивали изключително под прякото командване на крал Йоанис. Там където е краля на България, там е и ядрото на действащата армия, а цялата площ наоколо на няколко дена път е покривана от действията на различни по състав конни отряди. Все пак Жофроа не веднъж посочва, че “[386] Йоанис,…, беше заел с всичките си войски цялата земя; и страната и градовете, и замъците държаха за него; и неговите кумани бяха препускали до пред Константинопол.”. Определен интерес предизвикват думите му, “[401] Тогава Йоанис изпрати своята армия пред Финепопол.”. Според тях можем да предполагаме, че все пак Йоанис (Калоян) е изпращал определени сили за изпълнение на конкретни и самостоятелни задачи. Подобен извод се отнася и за сражението при крепостта Рус: [412] …когато до Йоанис, краля на Влахия, достигна новината какво се бе случило на неговите хора, той се зарадва твърде много, защото те бяха убили и пленили голяма част от добрите люде, които французите имаха.” Т.е. рицарите най-вероятно са нямали никаква информация за командния състав на българската армия, а камо ли представа за нейната организация и тактика на действие, което е признак за подценяване, довело ги до поредицата от поражения.

       3.1.5. Въоръжение.

       Въоръжението на българската войска може да се подраздели на индивидуално и колективно.

     Индивидуалното/личното въоръжение е било по-всяка вероятност различно, като комплект за пешия воин и за конника, още повече за тежко и за леко въоръжения. То се е състояло от лък със стрели, двуостър меч или сабя, копие, кама, боздуган, бойна брадва, ласо и други. Защитното – от шлем за главата (кожен или метален), ризница, набедреници и щит. Пълен защитен комплект от метал най-вероятно е използван от тежко въоръжените пеши и конни воини, които са били главната ударна сила. Многобройността на армията на Йоанис предполага наличието предимно на леко въоръжени пеши воини, които с ловните си умения, сръчност при използване на личното оръжие и голям брой, успешно са действали срещу тромавия рицар и неговата свита.

      Колективното въоръжение пък поразява със своето многообразие и мащаби на използване. Срещу главната ударна сила на рицарската армия – тежката конница с успех са били използвани различни примки, клопки, капани от типа на вълчи ями и заграждения според описанието на Никита Хониат.

     Триболите и тетраболите са метални, здраво свързани три или четири 10-15 см., заострени шиша/остриета, разпръсвани по земята, по пътя на конницата, с предпочитание – пред фронта на строените за бой пеши отряди или в теснини през които се очаквало преминаване на рицарите. С тях са били поразявани краката на конете, а конника е бил принуждаван да се бие пеша, ако не е бил сериозно контузен при падането.

    Жофроа неведнъж отбелязва използването на различна по количество и разрушителен ефект обсадна техника: “[425] обсади Димот и разположи наоколо 16 големи каменометки и започна да строи всякакви машини…”; [461] …обсади Андринопол и разположи 33 големи каменометки, които обстрелваха стените и кулите.”

      Балистите са изстрелвали: големи стрели (дълги около 90 см) и копия до 1000м, малки каменни ядра до 30 кг до 400-800м – по права траектория т.е. по видима цел. Използвани са били за поразяване на защитниците на крепостта и разрушаване на крепостните стени и кули. Времето за подготовка на всеки изстрел е било от 15 минути до един час.

     Катапултите или тежките каменометки са изхвърляли различни по тегло каменни ядра (от 15/20 кг до 100кг) по крута траектория на разстояние около 400м. Основно предназначение за разрушаване на крепостни стени и кули или постройки намиращи се зад тях.

       В глава [432] автора отбелязва, че Йоанис не се е спрял да изгори обсадната си техника и да напусне лагера. Този факт навежда на извода, че българите са знаели как и са умеели бързо да изготвят обсадна техника на място и да я използват най-целесъобразно за постигане на целта си – разрушаване на крепости и градове и тяхното превземане с малко загуби.

      3.1.6. Обучение и възпитание на воините.

  Жофроа не посочва конкретни данни по този жизнено важен процес за съществуването на всяка една армия. Определени изводи могат да се направят по косвен път – от способите за реализация и постигнатите резултати.

     Тримата братя – Асен, Петър и Калоян за по-малко от 20 години независимост, са успели да възстановят боеспособността на българската армия. Можем да допуснем, че поради недостиг на време в исторически план, те са залагали предимно на големия брой воини, чиито възможности са допълвани от действията на “професионалната” куманска конница. Използването на подобни армии е било в разрез с феодалните разбирания на средновековна Европа, където основно са използвани по-малки рицарски такива. Подобна масова войска е изисквала твърдо управление, подържане на дисциплина, безпрекословно подчинение и доверие към пълководеца от страна на редовите воини. От анализа на действията на Йоанис (цар Калоян) през периода 1205-1207 година, срещу един непознат противник на бойното поле (латинската армия), може да се каже, че е възпитавал и обучавал своите воини, чрез поредицата от победи и завоевания в тактически мащаб (т.е. не решаващи изхода на войната).

      3.1.7. Подготовка на театъра на военните действия.

  На собствена територия крал Йоанис явно е полагал непрекъснати и целенасочени усилия за тилово осигуряване действията на българската армия и наемниците кумани. Пример в това отношение са превзетите от латинците през 1206-1207 година градове: Вероа (Боруй, дн. Стара Загора), Близм [445] и Еюлюи [491,492]  Император Анри пристигайки при Вероа “[445] …го намери снабден с жито, храни и други богатства. …заграбиха доста животни – волове, крави и биволи – в много голямо количество… ”

     За да разберем сложността на казаното, да направим един бегъл разчет, засягащ изключително издръжката на куманската конница, която по думите на Жофроа през 1205 година е наброявала около 14 000 воини. Ежедневно всеки кон се нуждае от около 8 кг фураж и по 2-3 литра вода на всеки кг фураж. Така ежедневната издръжката само на конете (при условие, че всеки воин е имал по един кон) е налагала българите да им осигуряват най-малкото – 112 тона сух фураж  и близо 224 – 336 000 литра вода. В случая не броим храната на воините, която няма да е по-малко от още по 14 тона храна и вода на ден. При това не вземаме под внимание количествените показатели за осигуряване на “безбройната” пеша войска от българи и власи. Да не забравяме и такъв дребен факт, че тези воини и коне в условията на зимата и ранната пролет се нуждаели от места за подслон и огрев между преходите и сраженията. Подобни разчети важат и за рицарската войска, която при своите придвижвания е имала и обоз, за собствено осигуряване. Затова Жофроа в разказа си обръща внимание на наличието на малко храна, особено при обсадата на Андринопол и за провеждането на експедиции в които е участвала до половината налична войска за осигуряването и в условията на враждебна за рицарите земя. Практическа реалност, която в една или друга степен е оказвала влияние върху действията и на българите и латинците.

   На чужда земя първоначално, през 1205г. е разчитал на съдействието на въстаналото местно гръцко население за осигуряване с храна и разузнавателна информация за действията на рицарите. В последствие през 1206 и 1207 година убеждавайки се в несигурността на византийците, като съюзници е престанал да разчита на тях и сменил подхода си към градовете, крепостите, замъците и тяхното население, особено тези намиращи се върху земите на 5 дена път (около 250 км) от стените на Константинопол: ([393] Сер (дн. Сере); [401] Финепопол (дн. Пловдив); [414] Напл; [415,416] Родесто (дн. Текирдаг); [417] Ареклоа (Хераклея); [417] Панедор; [418] Даин (Даониум), Чурло (дн. Чорлу); [420] Натюр (Атира) и редица други. Съдбата им била следната: осъждане на смърт представителите на рицарите и на градската византийска светска и духовна власт; останалите люде от латинската армия и местни жители (мъже, жени и деца) заедно с имуществото и добитъка, като пленници под охрана, организирано изселвани към Влахия; разрушаване на града, крепостните стени и кули. Така той създавал методично и целенасочено наличието на една безлюдна буферна земя между Константинопол (Латинската империя) и България. Създаването на подобно пространство е преследвало най-вероятно поне три цели: първо – преодоляването му от рицарската армия е изисквало допълнително напрежение на силите за тилово осигуряване, а от там наличие на по-голям и тромав обоз; второ – латинците не можели да разчитат на укрепени бази за снабдяване, укриване и отбрана и трето – византийската аристокрация била лишавана от подкрепа по места за коварните си планове и удари в гръб.

     3.2. Тактика на българите.

    Победите на бойното поле, завзетите земи, градове и крепости са били върхът на тактическите прояви на българската войска, подсигурени от умело  реализираната политическа и военна стратегия на крал Йоанис.

    Жофроа дьо Вилардуен в разказа си, чрез преки или косвени данни описва различни тактически способи за водене на бойните действия от българите: скрито и бързо придвижване до местата на бойните действия; непрекъснато и успешно разузнаване на чужда територия; устройване на предварително подготвени засади на собствена и чужда територия; срещен бой през зимата без предварителна подготовка; обсада на крепости; упорито преследване и предвидливо оттегляне с дни; взаимодействие с въстанало население и с войските на Теодор Ласкар в Мала Азия и други.

      3.2.1. Скрито и бързо придвижване до местата на бойните действия.

    Жофроа разказва: император Бодуен около Връбница – 3 април 1205 година [352] е научил за намеренията на крал Йоанис; на Великден – 10 април [354] получил новината за пристигането на българите в помощ на Андринопол, а [355] на 13 април, те вече са били разположени на лагер на пет лийо (около 20 км) от града и направили първото нападение с куманската конница. Така за около десет дена българските главни сили (куманите дори от земите отвъд Дунав) са преодолели Балкана и устроили лагер в близост до Андринопол. Съсредоточаването им и устройването на лагер, по всяка вероятност е приключило на 11 срещу 12 април, при условие, че поне един ден е бил използван за изучаване на местността и непосредствена подготовка за първо нападение над латинците. Съгласно изложеното в глава [355], рицарите със закъснение научавали за действията на българската войска, а дори и когато вече са били нападнати.

     3.2.2. Непрекъснато разузнаване на чужда територия.

    В резултат на целенасочено и непрекъснато разузнаване на чужда територия, крал Йоанис своевременно е научавал за намеренията и действията на рицарската армия, състоянието и принадлежността на градовете и крепостите. Жофроа не посочва случай, когато да е бил изненадан и да е понесъл загуби или поражение поради липса на информация. За целта най-вероятно са използвани леко въоръжени български и кумански конни отряди. При това вестоносците са преодолявали, най-вероятно на коне, разстояния от около 100 км на ден и то на чужда земя.

     През април 1205г. при Андринопол, Йоанис краля на България и Влахия, налага на император Бодуен воденето на битка и то около един ден (вероятно на 15 април) преди пристигането на допълнителни сили от още 100 рицари и 140 конни сержанти [369]. Без да броим пристигащите най-рано след още 1-2 дни: отряд на Анри – брата на императора с около 20 000 херминити [380,381] и хората на Жофрао дьо Вилардуен [382].

     През месеците юни и юли 1206 година при контранастъплението на Анри – регента на империята, Йоанис “[433] …винаги се оттегляше пред тях.”

       3.2.3. Предварително подготвени засади.

      Жофроа дьо Вилардуен разказва за две мащабни засади в различна местност от страна на крал Йоанис: първата при Андринопол на 2 лийо (около 8 км) от лагера на рицарите по течението на река Тунджа в хълмиста местност и втората през лятото на 1207 година в планината на Влахия [491,493].

     За първата засада е писано твърде много, обаче въпреки това не е даден задоволителен отговор на редица практически въпроси: Дали само слабата дисциплина в рицарската войска при Андринопол, е довела до поражението? Защо граф Луи, най-близкия съратник на император Бодуен, нарушава взетото решение – да не се преследват куманите? Какво е накарало рицарите да продължат преследването цели 2 лийо, а не както предния ден само 1 лийо?

        3.2.4. Срещен бой.

      Най-малко в нашите военни изследвания е писано за битката при Рус (Русион, дн Кешан) на 31 януари 1206 година. Същата е типичен пример за срещен бой в зимни условия. Резултатите от нея са потресаващи: от 120 рицари, са се спасили около 10; започва на 1,5 лийо (6км) и завършва на 0,5 лийо (2 км) от крепостта Рус, пред погледа на хората на сражаващите се рицари; при нея е проявено високо тактическо умение от командирите на български конни отряди за самостоятелно водене на подобен бой; хода на боя – ударите от към тила са съчетани с отчитане умората на рицарите и с психологическо въздействие съпровождащо желанието им по-бързо да се приберат в крепостта. След понесеното поражение, латинците, вече не са можели да се оправдават с численото превъзходство на врага или с попадане в засади на българите, т.е. че последните не се сражават по рицарски.

      Поражението така е сковало от страх сърцата на франките и венецианците, че те панически напускат всички владени от тях крепости на разстояние пет дена път от Константинопол, включително и Родесто.

      3.2.5. Обсада на крепости.

   Българската армия е била принудена да превзема със сила градовете и крепостите с гарнизон от рицари или с византийски такъв, отказващ се от спазване на сключения съюз с крал Йоанис, в европейските земи на Латинската империя. Обсадите са били сравнително скоротечни във времето. Най-дългата е може при Димот – продължила около месец, без да бъде превзет града, а най-пасивната – около 13 месеца спрямо Рение дьо Три, обсаден в Естанемак (Станимак, дн. Асеновград).

     При провеждане на обсадите е спазван принципния подход изразяващ се в: блокиране достъпа към крепостта, опустошаване на околната местност, недопускане излаз на гарнизона за бягство или изненадващи атаки, разполагане на каменометна и друга техника за разрушаване на стени и кули, използване на сапьори за подкопаване и сриване на стените и щурм с всички сили от всички страни. Към провеждането на всяка обсада се е подхождало избирателно. Съобразно с обстановката и силата на крепостта се е използвала различна комбинация от изброените принципни способи за постигане на победа в най-кратки срокове и с най-малко жертви от страна на българите.

        3.2.6. Преследване на отстъпващи рицарски отряди.

    Най-подробно Жофроа описва оттеглянето на остатъците от армията на император Бодуен след поражението при Андринопол [365-375]. На няколко места автора споменава колко усилия му е струвало да не допусне организираното оттегляне да прерасне в паническо бягство към Родесто или Константинопол. За нас обаче, представляват интерес действията на крал Йоанис. След като се е заблудил относно пътя за бягство на рицарите, той бързо коригирал грешката си и ги настигнал, като се разположил на лагер само на 2 лийо (8 км) от тях. Чрез своето присъствие и заплахата да ги нападне, той подържал “жив” страха в поведението на латинците и ги принуждавал да яздят денем и нощем, докато се укрили в Родесто. Можем да се запитаме: защо Йоанис не ги е нападнал и унищожил? Какво е целял повече – унищожаване главните сили на рицарите или внушаване в сърцата им страх от силата и присъствието на българите? Какво е предпочитал след спечелената победа – една нова битка с несигурен изход или непрекъснато психологическо въздействие чрез демонстрация на сила? Паническото бягство на 7000 поклонници от Константинопол с кораби, е може би най-конкретната оценка за умелото съчетание на различни тактически способи за водене на бой, допълнени с непрекъснато психологическо въздействие върху бойния дух на врага.

    Втори подобен резултат крал Йоанис постига след победата при Рус. Венецианците изплашени от вестта за пристигането му изоставят Аркадиопол. След като превзема град Напл, отстоящ само на 12 лийо (50 км) от Родесто, с присъдите си към византийската аристокрация и рицарите, с изселването на останалите люде и добитък, разрушаването на крепостната стена и града, внушава панически страх в околните земи. В резултат на това, приближавайки се на половин ден път (около 25 км) от град Родесто – страха прераства в паника [415,416]. Големия венециански гарнизон се хвърля към корабите си и напуска пристанището и крепостта, а намиращата се в града рота от конни сержанти, от Франция и Фландрия на брой около 2 000 души, избягва по суша.

     3.2.7. Оттегляне от обсадена крепост и чужда земя

     През 1205 година крал Йоанис след постигнатия успех при Андринопол и земите до Константинопол, пренасочва усилията си към Солун – територията на маркиз Бонифас. На новото направление също постига успехи и със сила превзема град Сер. В последствие превзема Финепопол и се оттегля в страната си, без да разпръсква неразумно силите си и да оставя гарнизони в завладените градове, крепости и земи.

     Най-реално оттегляне на българската армия, Жофроа дьо Вилардуен е описал, когато през лятото на 1206 година регента на империята Анри, започва контранастъпление, а Йоанис в това време обсажда град Димот. В този случай българите организирано се оттеглят и избягват да влизат в сражение с рицарската армия. Даже допускат освобождаването от обсадата в Естанемак на хората на Рение дьо Три. Първият и най-значим въпрос е защо българите се оттеглят, след като са имали около 40 000 въоръжени мъже, без пехотинците, чийто брой не се знае [429] ? Най-вероятно крал Йоанис не е желаел битка с около 400 рицари на Анри, с несигурен изход и при отсъствие на куманската конница. Причина за такова решение, е че латинците съзнателно са търсели битка, били са с висок боен дух и готовност за рицарска саможертва. Освен това в рицарската армия по-всяка вероятност е имало и значително количество осигуряващи сили съставени от туркопули. Безрезултатността на проявената настъпателна активност и нарастващата несигурност поради дебнещи опасности в една земя на коварни гърци и силни българи, обезсмислят действията им. Дори освобождавате на хората на Рение дьо Три, не доказва, че е извършено нещо значително. В резултат на всичко това, една рота от около 50 рицари напуска армията и се завръща обратно [434] в Константинопол, а след не много време се завръщат безславно и останалите.

     3.2.8. Взаимодействие с въстанало население и с войските на Теодор Ласкар в Мала Азия.

      Йоанис въз основа на житейски и военен опит от въстанието за независимост, начело с братята му Асен и Петър е знаел не на думи, а на практика, какво значи въстанал народ или град, от какво се нуждаят и какви действия могат да се очакват от въстаниците срещу силна, добре организирана и обучена армия. Поради това той в решаващи моменти, се появява на помощ на въстаналите гърци, като не допуска рицарската армия да постигне успех не само срещу него, но и срещу въстаналите византийски градове.

     Друг тип взаимодействие и съюз, е този между Йоанис и Теодор Ласкар действащ в Мала Азия. За него Жофроа дьо Вилардуен почти не дава информация относно практическата му реализация, а може и да не е разполагал с такава. Единственото е, че този кратковременен съюз е продължил от края на март до месец май 1207 година, когато е сключено двегодишно примирие между император Анри и Теодор Ласкар. Така българите отново остават сами във войната с Латинската империя.

     От изложеното до момента може да се направи следния обобщаващ извод – Йоанис (Калоян), крал на България и Влахия е имал сериозни познания и практически опит по стратегия на пълководеца във войната и тактика за водене на боя. Българската армия през периода 1205-1207 година е реализирала поредица от победи срещу един непознат по тактика и дух противник – Латинската империя. В хода на тази продължителна и изтощителна война е било демонстрирано на практика превъзходството на българското военно изкуство над западноевропейското.

ЛИТЕРАТУРА

1. Жофроа дьо Вилардуен “Завладяването на Константинопол” София 2000г.
2. Божилов Иван “Седем етюда по Средновековна история” София 1995г. стр. 166-182; 265-306
3. Georg Ostrogorsky “Geschichte des byzantinischen Staates” Munchen 1963g. 535-553
4. Българска военна история. Подбрани извори и документи. Том І София 1977г. стр. 220-236
5. Дуйчев Иван и колектив “Българското военно изкуство през феодализма” София 1958г. ст. 215-221; 545-553

Статията е публикувана в Сборник “Изкуствознание и културология” София, НБУ 2005 г.

© интернет версия 2017 г.– Димитър Манчоров