СТОЯН СТОЯНОВ

 АФОРИЗМИ

 2008г. гр. ЯМБОЛ

Редактор: Димитър Бечев

Художник:Стоян Манчоров

***

И ИСТИНИТЕ

ТРЯБВА ДА ИЗСТИНАТ,

ЗА ДА СТАНАТ ИСТИНСКИ.

 ***

КОЛКОТО И МЪДЪР ДА Е,

НИКОЙ НЕ ЖИВЕЕ

ПО СВОЯТА МЪДРОСТ.

 ***

МЕНЯТ СЕ ВРЕМЕНАТА

И СТАВАМЕ ТУ ДОБРЕ,

ТУ ДОБРИ.

***

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

         Вече съм имал достатъчно поводи да кажа, че афоризмите, които Стоян Стоянов ненатрап-чиво, но с подобаваща балканска упоритост пише комай половин век, се отличават неотменно с отлежалата мъдрост на премерената рефлексия, с един особено фин моралистичен патос, с характерното умение да погледне към гъмжилото от човешки характери от нови, скрити, неподозирани ъгли. В най-новата му книга с афоризми, предста-вителна и антологична, тези афоризми застават отново пред нас в своите изначални морални и философски категории, преминавайки от вечните и неразрешими апории като съдба, дух, тяло, душа, разум, съвест, страх, любов, ревност, истина, лъжа, към горчивия опит на мъдростта, към дяволските изкушения на греха, към вечната борба между ангелското и дяволското в човешката природа.

         В тези свои „азбучни истини за живота“ Стоян Стоянов е по-скоро иронично-скептичен, отколкото фило­софски отвлечен. И е прав, когато казва: „В афоризмите е толкова тясно, че има място само за едната истина“. Наистина, разрешената сатира не може да каже много, разрешената нищо, а когато всичко ни е смешно, както е от доста години насам, това едва ли е от чувство за хумор. Тъкмо ироничното оттласкване от пределно горчивите конста­тации за многобройните примери на човешко несъвършенство придават особена свежест на по-голямата част от тези афоризми, иначе вси­чко в живота около нас би било убийствено сериозно и скучно.

         Допускам, че нейде във времената на ломските ямки и хибридния кукуруз, когато на власт бе „селянинът, който промени света“ (тук не визирам България, макар че явленията са подозрително сходни), младият тунджански агроном е започнал своето негласно състезание с френския класик Ларошфуко. Без може би да е подозирал тогава, че ще дойде ден, когато ще надмине по брой (а и по актуализирана мъдрост) афоризмите на френския класик. И си правя тази шега не заради деня на хумора и шегата (между другото, той се е празнувал във Франция още през Средновековието, в тази страна поначало площадно-сатиричните изяви са особено силни, но истината е, че още древните римляни са чествали по своему празника на глупаците, при нас той се отбелязва с почти всяко политическо изявление по телевизията вечер, както и с поредното реалити щоу), а заради особения тип иронично подгавряне с човешкото притворство, което прозира от почти всеки афоризъм на Стоян Стоянов. Той не се опитва да застане на неподо-зирано високия пиедестал на всезнаещия моралист, а искрено изповядва чрез тези кратки свои тези и антитези и обикновените си страхове, и непреодолените си слабости, и тъжните си разочарования. Което ги превръща в близки по своя интонационен акцент за всеки съвременник, който се докосва до тях. Защото „Човек никога не е сам. С него са винаги и страховете му“. И още: „Човек сънува надеждите си, а живее със страховете си“.

         Стоян Стоянов има дарбата да чете езика на мълчанието. Тогава той ще разбере защо „когато силните плачат, на слабите им е смешно“, или защо „Всеки помни доброто, което прави. Злото му го напомнят“. Тъй върви от векове грешния човешки свят, и хилядолетия „щастието се обещава на търпеливите, а се отдава на нетърпеливите“. И от Троянската война до приватизацията на завода за троянска сливова, както ни настав­лява мъдрецът от улица „Крали Марко“, „все по-малко са щастливите от малко“. Визирайки не толкова, че човешката алчност и амбиция не знае предел, а тъжната истина, че „едни робуват на вещите, които имат, а други – заради вещите, които нямат“. Все пак, когато започват да дерат нашата кожа, разбираме колко струва кожата на другите. В живота ни, трагикомичен низ от грешки и недомислия „само от изминатия път не можем да се отклоним“, защото, да, както ни учеха добрите стари учители по литература от преди времената на модерните матури, „Дон Кихот е безсмъртен, а Санчо Панса…“ Той просто си е жив и е около нас. И няма да пропусне да поиска своя остров, когато му дойде времето за това.

         Имах намерение да философствам повече, но то се изпари, след като един афоризъм те разстрелва като военен лозунг:

         „Само гениите и гузните отговарят на незададени въпроси“.

         А и наистина се оказва, че „просто така не е така просто“ и трябва често да си го повтаряме, когато си въобразяваме, че сме компетентни по дела­та на целия околен свят в близките галактики с изключение на своите собствени дела. Все пак, оказва се, че дори и в Ямбол, „за да се ползваш от ума на другите, трябва да имаш поне малко собствен“. Но на Стоян Стоянов не му стига да опъва дявола за опашката, а продължава: „В природата негодното умира. В обществото негодниците преуспяват.“

         Проблясват сред познатите ни отпреди афоризми и нови щрихи към новата действи-телност, като например този афоризъм: „Само охранените имат нужда от охрана… за да бъдат пазени от гладните“. На автора бих отговорил веднага с два негови афоризма: „Можеш да се палиш много пъти, но изгаряш само веднъж“ и „Добиваме право да казваме всичко, когато вече не можем да правим нищо“.

         Ето, че с тези кратки думи не може да се каже нещо кой-знае какво съществено за поетично-сатиричната дарба на Стоян Стоянов, извън удоволствието, което всеки би изпитал, когато се зачете в тази представителна книга с негови афоризми, подредени по азбучен ред. И отговорът за това намерих за себе си ето тук: „С поезията е като с любовта. Едни умеят да я правят, а други – да я обясняват“. Все пак жалко е, че дори в началото на третото хилядолетие, тъжно актуален е един насмешлив афоризъм на Стоян Стоянов: „Част от човечеството се разделя с миналото си, разплаквайки останалата част“.

         Особено силни са афоризмите, посветени на отчайващо смешните метаморфози на всяка власт, която от времената на Тутанкамон има една единствена цел – да остане вечна и неизменна в своя стремеж към самозадоволяване. Все още не сме забравили, защото ставаше пред нашия поглед – свободата и словото прекарваха своя меден месец по прашните улици, по площадите. Само че, какво става по български, докато народът се бореше за нова власт и се намираше по улиците, уличниците вече тайно и полека бяха влязли във властта. Безкрайните митинги, ако не друго, ни научиха, че свободата наистина има голяма цена, особено свободата на другите. И всяка свобода преправя неизменно затворите по своя мярка, а в затвора можеш и прав да лежиш – не дай си Боже! И все по-тъжно за самите нас ни става, когато четем афоризми като този:

         „Където всички са луди, всичко изглежда нормално!“

         Световната история и мъдрецът Стоян Стоянов ни учат, че всяка власт е права, докато падне, и в този привидно детски каламбур има скрита много сила – тъжно и жалко е, когато се превръщаме в карикатурно олицетворение на оня афоризъм на Стоян Стоянов, който казва: „Мъдростта в устата на глупака е като фенера в ръцете на сле­пия“. Дано времето ни опази от подобна мъдрост!

Според ямболския агроном-сатирик

         „влюбените пишат лирика,

         примирените – афоризми,

         разярените – сатира,

         наранените – хумор“.

         На автора пожелавам, както той би казал, просто така, да продъл­жи да пише своята книга на живота – единствена и достатъчна. И когато афоризмите станат 5000, със сигурност ще е ясно поне това, че Ямбол няма да е същият.

                                                    От редактора