Българската жена до IX век

       От срещаните до момента научни разработки най-малко място е отделяно на жените/жената на кана сюбиги и на българските жени като цяло. Жената, която е имала непосредствен физически достъп до неприкосновената за останалите простосмъртни сакрална зона на кана сюбиги. Тяхното присъствие е налице в повечето случаи негласно или незримо във всеки мит, а защо не и ритуал.

     Тя е един от прародителите, а дори и втората страна от дуалистичния произход на космоса, света и човека.

    Изображение на легендата за основаването на Рим от братята Рем и Ромул – 21 април 753 г.пр.н.е.

   Умираща амазонка – апликация от тракийска колесница, намерена при с. Могилово (Старозагорско) около ІІІ век пр.н.е.

     В повечето случаи тя е в позицията: на женско божествено животно – вълчица или кошута, полагаща грижи за изпадналите в беда мъж/юноша/дете; на девойка/жена съгласила се да се омъжи за човек/животно – човек с кучешка глава при китайците или за вълк при тюрките; на магьосница/шаманка влизаща в сношение със свръхестествени сили или представители на мъжкото – произхода на хуните според Йордан. Определен интерес предизвикват достигналите до нас сведения от древните китайски хроники, за взаимоотношения мъж – жена при хуните.  „… никога не посягат на майката, защото от майката зависи продължаването на потомството.” ¹

    При желание за женитба с жена от племето, са спазвали традиционна последователност в действията достигаща до ниво ритуал: „Който иска да се жени, прави опити да придобие момичето с незаконни средства от три месеца до половин година преди брака, след това изпраща помирителни дарове, състоящи се от коне, едър и дребен рогат добитък. След всичко това мъжът се преселва в къщата на жената. В семейството на жена си, ежедневно всяка сутрин се покланя на всички с изключение на бащата и майката. Когато той поработи в къщата на жена си една или две години, тъста го пуска с щедри дарове, като му дава всички вещи намиращи се в къщата на неговата дъщеря. Традиция е при тях да се женят за мащехите си, да взимат жените на братята си…” ¹ Жената при смърт на мъжа винаги е разчитала на подръжката и грижите на неговите братя и синове. В случая е под въпрос дали се касае за обикновено кръвосмешение или за традиция касаеща затваряне кръга на семейстото в рамките на рода, т.е. жената чрез потомството си, да не е в основата на смесване на родовете (при смърт на мъжа, да има друг мъж от друг род, съответно и потомство от него).

      Подобно положение по всяка вероятност е в основата и на ежедневните битови взаимоотношения: „Във всяка работа следват мнението на жените; само военните работи сами решават. … Да си бръснат главата считат за облекчение. Жените преди да се омъжат започват да отрастват косата си и да я разделят на два кичура. На главата си слагат превръзки от злато и нефрит с изумруден цвят, подобни на китайските превръзки накичени с тръскащи се украшения и висулки. Жените умеят да бродират с коприна върху кожа и да тъкат вълнени тъкани.”  ¹

      За друга интересна особеност научаваме от китайските хроники по отношение на тюрките, по-късни наследници на хуните: „Надулу е имал десет жени. Всички негови синове носели имената на майчините си  родове.” ² Вероятно подобна традиция е съществувала не само по времето на Атила, а дори и при българите. Основание за подобен извод дават петимата синове на кан сюбиги Кубрат. Всеки от тях е водел след себе си своя народ.

     В какъв случай може да се каже това? Дали просто защото всеки е имал определен брой подръжници сред велможите на племената – звучи несериозно и повърхностно. Дали защото кан Кубрат приживе е предопределил кой коя част от българския народ ще управлява – също е повърхностно. Така при сериозен провал, всеки от тях би бил подложен на сакрално убийство, като изгубил орендата си владетел. Не е известно кан Баян, въпреки загубата и подчиняването от хазарите да е свален и убит. В такъв случай остава една вероятна версия: всеки от тях да е син на майка от съответен водещ род от българските племена в рамките на Стара Велика България. Например: името на втория син Котраг с какво е по-различно от наименованието – котраги?

     Подобен извод не напомняли за традициите при хуните през периода от 25 до 215 г. от н.е. а именно: „За най-знаменити родове при Двора, сред всички родове са били смятани четири: Хуан, Хейбу, Циолин и Лан. Тези четири Дома са били смятани за най-знаменити и винаги са били в брачно родство с Шанюя. Домът Хуан е бил смятан за най-старият. Домовете Лан и Хейбу за по-късно възникнали.“ ³ От изложеното могат да се направят няколко основни извода:

1. кана сюбиги е имал много жени, сред които задължителни или първи са били от определени родове на българите, останалите са били наложници – т.е. техните синове са признавани, можели са да заемат определени длъжности, но без право да бъдат канартикин или кан сюбиги;
2. вероятно вземането на жените е ставало по реда на старшинство на родовете – така се е запазвало първородството за най-древния род;
3. вероятно синовете са носели имената на родовете на майките или близки по смисъл на тях, а защо не и имена присвоявани след успешно изпитание в живота, в битка или по друг жизнено значим повод;
4. всеки “законен” син е бил признаван за сакрален наследник на престола според традиционния ред и последователност за възкачване, и е бил сакрален представител на рода/племето;
5. запазвала се е сакралността на владетеля и неговите наследници и не е водела до намаляване на тяхната оренда.

      Амиан Марцелин, колкото и унижаващо и презрително да звучат описанията му за варваризма на семействата на хуните в Европа през времето на Великото преселение: „Те всички са без постоянни селища, без домашни огнища, без закони и установени обичаи, но подобно на бежанци се скитат с колите си, в които и живеят. Там техните жени изтъкават грозните им дрехи, там те се събират с мъжете си, там те раждат децата си и отглеждат момчетата до тяхното възмъжаване. “ ⁴, в тях е налице един предизвикващ интерес факт. Жените са раждали и отглеждали своите синове до възмъжаването им. Т.е. основата на тяхното възпитание е чрез жената.

     Оформя се тезата, че наравно със синовете са възпитавани и дъщерите – бъдещите майки, а освен това под строгия поглед на майката са преминавали детските опити за овладяване на ездаческото изкуство и стрелбата с лък от овен и кон. В случая не изключваме ролята на възрастните и опитните мъже–воини. За да се справят с тази задача, жените явно са имали основни познания, по този жизнено важен за конните народи процес на обучение и възпитание. Основание за подобен извод ни дава и сведението за участие на жени във военните походи, не в обоза (familiae) наравно с децата, старците и имуществото, а в сраженията в състава на войската (exercitus): „И наистина хуните нападали често ромейската държава, влизали в сражение с онези които ги пресрещали, и някои от тях падали там убити. А след оттеглянето на варварите ромеите претърсвали труповете на падналите и намирали сред тях жени.” ⁵

      Вероятно докато момичетата/девойките станат жени са усвоявали и основните уменията на конника-воин. Потвърждение на подобна двойнственост намираме в епосите за девойката воин излизаща смело на двубой с мъжете-багатури. В „Шах-наме” Фирдоуси подробно описва двубоя между Сухраб и девойката-воин Гурдафарид:

„Хоть юной девушкой была она,

Как витязя, влекла ее война.

Грозна в бою, чужда душою мира,…

Воительница медлить не хотела,

Кольчугу, налокотники надела

И, косы уложивши над челом,

Их, под булатный спрятала шелом.

Как грозный всадник, дева красовалась

На скакуне, как вихрь, она помчалась,

И пыль над степью облаком взвила,…

Гурдафарид свой лук тугой схватила

И молнией стрелу в него пустила.

Когда стрелу пускала в высоту,

Она орла сбивала на лету. …

Гурдафарид рукой в седло вцепилась,

Другой рукой за меч свой ухватилась,

И разрубила пополам копье,

И плотно села на седло свое…” ⁶

     В потвърждение на двойствеността в изявите на войнствените жени са и различните митове за женското царство на амазонките. На тях не остава чужд и готския историк Йордан, след като разполага амазонките в земите „от реката Бористен – която местните жители наричат Данапър, до реката Танаис” изконно скитски земи. ⁷

     Сред жените по времето на Атила най-вероятно е имало и специална категория или група посветени на определени божества, които Приск нарича „деви”. Отличителен маркер за тях е бил белият цвят (бели покривала) и пеене на песни. Те са първите, които по определен ритуал посрещат божествения Атила при влизането му в селото. В същото време жените на Атила и на неговите велможи не са били безлични и откъснато от живота на държавата – посрещали са публично както владетеля, така и чужди посланици. ⁸

     На базата на редица аналогични свидетелства можем да предполагаме подобно положение и за древните български жени. За вероятността синовете на кан сюбиги Кубрат, синовете му да носят имената на родовете на майките вече стана на въпрос. За готовноста и участието на българката във военните походи и сражения, можем с основание да предполагаме от 59 отговор на папа Никола І: „59. Каквото питате за гащите,… в нашите книги е заповядано да се правят гащи, но не за да си служат с тях жените, а мъжете...” ⁹ Гащите като панталон са най-удобни за действията на воин-конник, независимо дали е мъж или жена.

      От голямо значение за българите е било запазването на наследствеността в родовете: „39. Вие питате за кръвното родство между родовете, за да разберете ясно, с какви жени именно требва да се съчетавате.” и за запазването на старите обичаи относно зестрата: „49. Освен това искате да знаете, дали ви е позволено да давате, както по-напред, в зестра на съпругите си злато, сребро, волове, коне и др. ...” ¹⁰ Да не поставяме въпроса за традиционното многоженство от 51 отговор. ¹¹ Все пак българската традиция за по-бързо възстановяване и непрекъснато увеличаване на многобройността на населението е повелявала многоженството и то изборното многоженство. След като се преминава към избора на една жена за „съпруга”, въпроса ги е вълнувал от два възможни аспекта:

     – първо: нарушавала се е древната хармония за брачни връзки на кана сюбиги и подчинените му канове с признати владетелски и древни родове. Папата не е дал смислен отговор как да се процедира в този случай с цел избягване възникването на недоволство и чувство за пренебрегнатост между родовете от избора на владетеля. Най-повърхностния отговор е, че просто не е разбрал, тази промяна в традиците, какво значи за българите;

     – второ: не е отговорил как с една жена само ще се постигне подбор на поколението и непрекъснато нарастване на числеността. Една жена колкото и профанно да звучи, не може да ражда колкото многото жени почти едновременно. Не дай си боже, новия тип семейство да няма деца, а избраницата е една. В такъв случай особено кана сюбиги се е изправял пред неразрешимата дилема за пътя по който да запази наследствеността на властта.

     В контекста на изложеното, за българите е било необяснимо съдържанието на първородния грях на прародителите довел до тяхната “поява на бял свят”, а впоследствие забраната за свободни сношения по всяко време на годината и деня. Непостижимо е била забраната да влиза в църква до определен брой дни след раждане и да контактува с върховния бог, след като той е навсякъде. Подобен е и подхода по въпроса за орендата на главата: как така мъжа да е с гола глава в църквата, а жената с покрита. Самото естество ни изправя пред факта, че при българите орендата на главата на жената и мъжа е почти еднаква, да не говорим за кана и неговата жена. ¹²

      При по-задълбочен анализ на отговорите на папа Николай І, в обратен аспект – т.е. какви са били в същност въпросите и тяхното съдържание, вследствие на вековните традиции е налице явния сблъсък между установените семейни/родови взаимоотношения и насажданите нови такива. Налице е и явното смущение и несъгласие на българите с новото положение на жената в обществото.

     В изобразителното изкуство на древните българи жената много рядко в сравнение с мъжа, фигурира като самостоятелен образ. В случая не пренебрегваме откритите на територията на България и Русия „каменни баби”.

Каменни изображения на жени от: с. Енидже и Русия.

     Вероятно е била скрита зад определени символи или божествени женски животни, поради което изрично се е подчертавал техния пол. Независимо че когато говорим за подчертаване на пола, става въпрос за мъжките полови органи и по-рядко за женските.

        В настоящата статия за придобиване на визуална представа за външния и вид ще използваме наличните данни от археологическите находки основно от Чибакхаз, Кишкереш-Вагохид и други. Независимо, че същите се смятат за аварски да не пропускаме, редица общи външни прояви, например, че при хуните, китайците и тюрките също се е практикувало носенето на повезки от жените. В 3^-я отговор на папа Николай І изрично е отразено: “3. …Нашенците, както от мъжки, тъй и от женски пол, действително не слагат на главите си златна повезка, или сребърна, или направена от какъв и да е метал, когато сключват брачни съюзи…” ¹³ т.е. подобна традиция е съществувала и при прабългарите.

      За жените на кана и велможите е било характерно (съобразно с изброените находки) разделението на пространството-тялото на зони. На главата си върху дълга коса, са имали повезка със златни апликации, на ушите обици, на врата кулон или друг тип огърлица, обикновен пояс вероятно с възможност за окачване на различни предмети, гривни на ръцете и краката. По този начин тялото на жената е било маркирано на зони подобно на това на мъжа владетел или велможа.

Археологически находки с накити в женски погребения: погребение на млада девойка от княжески род в некропола Кишкереш-Вагохид; случайно открито погребение на жена в Чибакхаз и погребение на жена (ІV гроб) от  Кишкереш-Вагохид.

      Жените/жената на кана винаги са били облечени да го наречем по два начина: с ежедневни и с официални дрехи. Неизменно при това са оставали по тях няколко символа на властта, на йерархичното им положение, които са били пожизнени, т.е. са присъствали и при погребаното тяло.

    Повезка със златни апликации за главата – поставяла се е върху косата. Великолепието на украсата е давало информация за околните с каква по ранг жена контактува. Вероятно с основно предназначение за предпазване орендата на женската глава и коса от лоши сили.

    Обиците на ушите и поставяната на врата кулон или друг тип огърлица вероятно също са имало подобно предназначение – зрително и сакрално. По този начин допълнително се очертавала горната зона от тялото на жената – главата и е била маркер за границата между глава и тяло (горе и среда). Колкото по-величествена е съответната жена на владетеля толкова огърлицата е по-богата и инкрустирана.

     Гривни на ръцете и краката. Наличието на подобни гривни още от дълбока древност е маркер за притежание на определени владетелски права и задължения. Гривните за ръцете и краката са винаги по две. Двете гривни са своеобразна граница между две зони: вътрешна и външна; тялото и околната среда. Те вероятно служат като защита на тялото от въздействието на опасната външна среда, с която жените/жената на владетеля е в непрекъснат допир, чрез пръстите на ръцете си и на краката. Така чрез сиянието на златото и свещената сила на кръга се пази и разграничава от всичко нечисто, до което се докосва в своето ежедневие.

     Женският обикновен колан (пояс), освен за обозначаване на мястото и в обществото (омъжена или не, за кого е омъжена) са били използвани и с практическо предназначение за окачване на различни предмети: кама, гребен, огледало и други. Пояса със своето място върху женското тялото е разделял средната от долната зона – краката. Неговата сакрална същност е самото му притежаване и украси. В погребенията жената е била поставяна с нейния личен пояс на кръста. Притежаването му е пожизнен символ за преминати инициации от жената, за нейното място в обществото, а по всяка вероятност и за рода към който принадлежи.  Носенето му е признак за независимост и сакралност.

     На основата на изложените разсъждения можем да си представим внушителността и великолепието на външния вид на българските жени достойни спътници в трудния път на българският кан сюбиги,  неговите велможи и воини-конници.

БЕЛЕЖКИ:

1. Бичурин И.Я. „Собрание сведений о народах обитавших в Средней Азии в древние времена.” І, Москва-Ленинград 1950г. стр. 142-144
2. Бичурин И.Я. „Собрание сведений о народах обитавших в Средней Азии в древние времена.” І, Москва-Ленинград 1950г. стр. 220-222
3. Бичурин И.Я. „Собрание сведений о народах обитавших в Средней Азии в древние времена.” І, Москва-Ленинград 1950г. стр. 119-120
4. „Латински извори за българската история”, том 1, София 1958г. стр.159
5. „Гръцки извори за българската история” том 2, София 1958г. стр.137
6. Фирдоуси „Из <Шах-наме>” Перевод с фарси В.Державина и С.Липкина, Москва, 1969г. стр. 22-30
7. Йордан „О произхождении и деяниях гетов *Getica*” Перевод Е.Ч.Скрижинской, Москва 1960г. стр. 73-77: „Тогава както разказва, Весозис, започнал плачевна за себе си война със скитите, онези които древните автори наричат – мъже на амазонките. С пълна яснота за това свидетелства и Орозий който в първия си том пише, че при тях [скитите] и жените са воини. Ние ясно доказахме, че с готите е воювал именно този, за който ние знаем с достоверност, че се е сражавал с мъжете на амазонките, които в онези времена са живеели в земите от река Бористен, която местните жители наричат Данапър, до река Танаис и около залива на Меотидското езеро. … когато войската … е била на поход в други земи, едно съседно племе е направило опит да плени готските жени като плячка. Те от своя страна обучени от мъжете си, оказали силна съпротива и прогонили настъпващите срещу тях врагове с позор. Постигнали такава победа и залагайки на своята смелост, възбуждайки се една друга, те бързо се въоръжили и избрали помежду си две от най-смелите жени – Лампето и Марпезия, които застанали начело на държавата. Двете загрижени от необходимостта едновременно да защитават собствената земя и да опустошават чуждата, хвърлили жребий. На Лампето се паднало да защитава родните граници. Марпезия събрала опълчение от жените и повела този нов род войска към Азия. Със сила покорила различни племена, а други присъединила чрез договор за мир, като по такъв начин стигнала до Кавказ. Пребивавайки там известно време тя нарекла мястото “скалата на Марпезия”. Именно поради това Вергилий казва: ‘Подобно на твърд камък или като неподвижен Марпезиев камък’. По-късно Александър Македонски е издигнал на това място врата под името – Каспийска Пила… След като престояли на това място известно време, амазонките събрали сили и напускайки го преминали реката Алис, течаща близо до град Гаргара. Те с успех покорили Армения, Сирия и Киликия, Галатия, Писидия и всички области на Азия. Впоследствие насочвайки се към Йония и Еолия, те ги подчинили и по договор ги признали за провинции. След като ги владеели дълго време, те нарекли със собствени имена и градове и крепости. В Ефес с цената на много богатства, издигнали храм с чудна красота, посветен на Диана, по повод своята привързаност към стрелбата с лък и лова, изкуство което те владеели. По такъв начин жените родом от Скития, завладели всички царства в Азия и ги държали под своя власт близо сто години, след което се завърнали при своите приятелки при Марпезийските скали, за които писахме преди това, т.е. в Кавказките планини…”
8. „Сказания Приска Панийскаго” Превод Г.С.Дестунис, Спб., 1887г. стр. 51: „При влизането си в селото, Атила е бил посрещнат от деви, които вървели в редици, под тънки бели покривала. Под всяко едно от тези дълги покривала, поддържани с ръце от стоящи от двете страни жени, е имало около седем или повече деви, а самите редици са били много. Тези деви вървейки пред Атила, пеели скитски песни. Когато Атила се приближил до дома на Онигисий, покрай който минавал пътя за двореца – съпругата на Онигисий излязла от къщата съпроводена от много служители, от които едните носели храна, а другите – вино: това при скитите е знак за величайше уважение. Тя приветствала Атила и го помолила да опита от ястията, които му поднася в знак на почит. За да угоди на жената на своя любимец, Атила без да слиза от коня, опитал яденето от поднесеното му сребърно блюдо, високо вдигнато от служителите. След като опитал виното от поднесената му чаша, той продължил пътя към царския си дом, който е бил по-висок от останалите и построен на възвишение.”

стр. 59-60 „На другия ден аз тръгнах към двора (двореца) на Атила с дарове за неговата съпруга. Тя се казваше Крека. От нея Атила е имал три деца, от които най-големият син е бил владетел на Акацирите и на другите народи, живеещи в припонтийска Скития. Зад оградата имаше много къщи: едните от красиво съединени дъски и украсени с дърворезба; а другите от обработени и рендосани трупи… Тука е живеела и съпругата на Атила. Бях пропуснат в къщата от стоящите пред вратата варвари и заварих Крека, лежаща върху меко легло. Подовете бяха покрити с вълнени килими, по които се ходеше. Около царицата са стояли множество роби. Робини седейки на пода, срещу нея, украсяваха с разни бои платнени покривала, носени от варварите върху дрехите, за украса. Приближих се към Крека, приветствах я, подадох и даровете и излязох.”

9. „Responsa Nicolai papae I, ad consulta Bulgarorum” превод Д.Дечев, София, 1922г., стр. 67
10. „Responsa Nicolai papae I, ad consulta Bulgarorum” превод Д.Дечев, София, 1922г., стр. 47 и 59
11. „Responsa Nicolai papae I, ad consulta Bulgarorum” превод Д.Дечев, София, 1922г., стр. 61 „51. Вие питате, дали е позволено да имате едновременно две съпруги, и ако това не е позволено, желаете да знаете, какво трябва да сторите с оня у когото бъде това открито. “
12. „Responsa Nicolai papae I, ad consulta Bulgarorum” превод Д.Дечев, София, 1922г.,

стр. 61 „50. Какво трябва да се отсъди за оня, който през Четиридесетницата се събира с жена си…”

стр. 67 „58. Да ли трябва жената да стои в църквата с покрита глава или с гола. “

стр. 71 „63. Вие питате освен това, дали е позволено на мъжа през нощното и дневно време на Господния ден да се събира с жена си или да спи с нея...”

стр. 73 „64. Колко дена мъжът трябва да се въздържа от своята жена, след като му роди син, … “

стр. 77 „68. Вие сте запитали, след колко дни може жената да влезе в църквата, след като роди. “

13. „Responsa Nicolai papae I, ad consulta Bulgarorum” превод Д.Дечев, София, 1922г., стр. 11

2002г.

гр. София

© ор.подп. д-р на НБУ Димитър Манчоров

© интернет версия – Димитър Манчоров