БЪЛГАРИТЕ-КУТРИГУРИ СРЕЩУ ВИЗАНТИЯ ПРЕЗ 558 ГОДИНА

ОПИСАНИЕ И РЕАЛНОСТ

В българската историография военните действия на българите ¹ до трайното им установяване на Балканите в края VII век се разглеждат, като определена даденост съобразно описанията в латинските и гръцките извори. В тях в повечето случаи липсва или е непълна оценката и конкретните разчети от практическа военна гледна точка на обстановката в Евразия и проявите във времето и пространството на противо-борстващите си сили. В резултат на това се получава омаловажаване на характера и мащаба на военните действия на българските племена, които от една страна се оценяват като нашествие, поход или нахлуване, а от друга страна се омаловажават постиженията на военното дело на българите и пълководческите умения на техните предводители.

В настоящата статия ще се опитаме да реконструираме действията на българското племе кутригури под предводителството на Заберган против Византия през 558г., характеризирани от изследователите, като поход ² и като нашествие.³ За тези им действия черпим информация от Агатий Миринейски (536-582г.), Йоан Малала (491-около 578г.) и Теофан (втората половина на VIII век – 818г.), Най-подробно събитието е описано от Агатий Mиринейски, който по това време е живял в Константинопол. Излагайки събитията от 552 до 558 година, той на практика продължава изложението на изпадналия в немилост Прокопий Кесарийски за книгата си „Тайна история” – критикуваща управлението на император Юстиниан.

Общ преглед на обстановката в Евразия

През 50-те години на VI век обстановката в Евразия е напрегната, бързо променяща се и сложна. Продължава великото преселение на народите от изток на запад. Българските племена кутригури и утигури обитаващи северното Причерноморие попадат в зоната на преселенията. Върху тяхната съдба оказва влияние от юг Византия и зараждащите се на изток тюркски каганат и на запад аварски каганат.

През 552 г. е началото на съществуването на зародилия се в Централна Азия, сред Алтайските планини и в степите на Седморечието – тюркски каганат, племенен съюз на номадски племена под предводителството на Ашина. За кратко време той се утвърждава, като най-голямата и влиятелна военнополитическа сила в Централна и Средна Азия. През 553-554г. е налице съюз между Иран и тюрките, оформен с брак между Хозрой и дъщерята на тюркския каган. Тюрките предприемат завоевателни походи на запад с около 100 хилядната войска начело с Истеми-кан, като през 555г. достигат „Западното море” (Аралско море. Територията на тюрките според Фирдоуси се простира от Чина (Китай) до брега на Джейхун (р.Амударя) и до Гулзариуна (р.Сърдаря) от другата страна на Чача (Ташкент).⁴ По такъв начин за около година и половина, тюрките са завоювали почти целия Централен Казахстан, Седморечието и Хорезъм. На северния бряг на Аралско море, те се натъкват на силна съпротива от племената хионити, вар и огори. През следващата 556 година разгромяват аварите. Едва след почти три годишна война, тюрките успяват да сломят съпротивата на хионитите, вар и огорите, и да излязат на брега на река Волга, преследвайки остатъците от хуни и вар (които се сливат в един народ, под името авари). През 559 г. тюрките изпращат посланичество в Константинопол веднага след аварското, което намира добър прием и вероятно е оказало определено влияние върху ромейско-аварските взаимоотношения, особено след като аварите са им врагове. В крайна сметка тюрките не преминават река Волга, а се задоволяват със завладяването на приуралските степи.

През 557 година аварите след като напуснали района на Средна Азия и се насочили на запад преследвани от тюрките, достигат средното течение на река Дунав. По време на своето преселение преминават през територията на аланите, утигурите, кутригурите, антите и гепидите. В началото на 558 година изпращат в Константинопол – Кандих, като специален пратеник, а византийския император от своя страна пълководеца Валент. Искането на аварите на земя за заселване, не е удовлетворено, обаче император Юстиниан се съгласява да им плаща годишен данък, като им предлага да завоюват земите северно от Евксинтски понт (Черно море). В резултат на постигнатото споразумение, аварите завоюват Кавказка област и земите северно от Черно море, като покоряват племената савиши, зали, утигури и кутригури.

През 50-те години на VI век продължава завоевателната политика на император Юстиниан за възстановяване на бившата Римска империя, но вече с друг център – Константинопол. В битка при градчето Тагин (Италия) през 552г. в която загива крал Тотила (541-552г.), византийския пълководец Нарзес, разгромява остготите. Две години по-късно византийската армия в Испания, преодолява съпротивата на вестготите и завзема югоизточния ъгъл на Иберийския полуостров.

През 553г. под ръководството на император Юстиниан в Константинопол се провежда Пети Вселенски събор. Завоевателната политика на запад, изисква разбирателство с римската църква. Това пък от друга страна засилва противоречията с коптските и сирийски сили спрямо Византия, в борбата и за ролята на обединителен център на християнството.

През тези бурни години агентите на Византия успяват да разкрият тайната на коприната и да пренесат копринените буби. С това се поставя началото на коприненото производство в империята. В кратки срокове византийското копринено производство достига небивал разцвет с центрове Константинопол, Антиохия, Тир, Бейрут, а по-късно и Тива. То се превръща в държавен монопол и довежда до ограничаване влиянието на Персия върху пътя на коприната и търговията между Запада и Изтока.

През 555г. след двадесет годишна война, ромейския пълководец Нарзес, разбива окончателно остготите и установява византийска власт в Италия. Остготското кралство обхващащо територията на Италия, Сицилия, Предалпийската област и Далмация, престава да съществува. Реставрирането на византийската мощ е свързано с възвръщане на старите социално-икономически отношения. Средиземно море отново става вътрешно море, но вече на Източната римска империя – Византия. В резултат на войните на запад и изток границата на империята по река Дунав е оголена.

През тези бурни години са налице редица проблеми във взаимоотношенията между двете най-силни български племена – кутригури и утигури, които дори прерастват в междуособици. Така през 551 г. гепидите подготвяйки се за война с лангобардите, искат помощ от кутригурите. Последните им изпращат 12000 воина начело с вещия във военното дело вожд Хиниалон. Преждевременно изпратената помощ е отказана и кутригурите с помощта на гепидите нахлуват във Византия. Нападението е повод за намеса на утигурите (съюзници на Византия), които нахлуват на територията на кутригурите. Последните търпят поражение, загуби в жива сила и от тях около 2000 воина с жените и децата начело със Синион се изселват в Тракия и стават „федерати”.

В тази напрегната обстановка, замисъла и действията на предводителя на кутригурите Заберган са имали най-вероятно по-далечен прицел от обикновен грабеж и доказване на силата си. Дори мотива за отмъщение на Византия за вероломната и политика довела до въоръжения сблъсък между двете племена, не е достатъчно основание, защото той оставял в тила си без да е решил противоречията със победилите го съплеменници – утигури, които са продължавали да бъдат съюзници на Византия, без гаранции за сигурност и дори опит да им отмъсти. На хоризонта са и бягащите от тюрките авари, търсещи място за установяване. С основание можем да предполагаме, че през годините на „бездействие”, кутригурите са си осигурили съюзник най-вероятно в лицето на аварите, а утигурите са били така притиснати, че не са представлявали опасност за тях и действията им спрямо Византия. Само по този начин можем да си обясним тръгването им на война с такава многобройна войска. В случая остава неизяснен въпроса какви сили са останали за отбрана на територията на племето и кой е гарантирал тяхната сигурност?

За нас е важно, че Заберган – предводителя на кутригурите, по неизяснени причини е разчитал на сигурност за местоживеенето на племето. По всяка вероятност той е отчел слабостта на византийската дунавска граница, омаломощаването на византийската военна мощ от непрекъснатите войни на запад и на изток, както и последствията от чумата покосила населението на Константинопол и околностите. Не напразно Агатий подчертава, че „през годината, в която, заразителна болест нападнала града, другите хунски племена били запазени…” ⁵

Замисълът на Заберган най-вероятно е включвал съсредоточаването на извънредно голям брой конници в изходен район на собствена територия в близост до брега на река Истър (Дунав), използване на студовете през зимата и замръзването на реката за преминаване на византийска територия, като по суша, с последващо настъпление на юг. Нахлувайки в Тракия, вероятно след Адрианопол (Одрин) е разделил войската си на три способни за самостоятелни действия отряда, които да изпълняват едновременно задачи на голямо разстояние един от друг: пред Константинопол под негово ръководство, пред тракийския Херсонес (Галиполийския полуостров) и към Елада до прохода Термопили.

С цел да разкрия върховете на военното дело на българите и на пълководческите умения на техните предводители в конкретния случай ще се спра на няколко основни момента: подготовката за действие на собствена територия, параметри на похода във времето и пространството и успешната засада на византийския пълководец Велизарий.

Подготовка за похода.

Подлагайки на анализ началото на похода, прави впечатление постигането на стратегическа изненада за ромеите, в действията на българите. Те успяват тайно да съсредоточат конницата в райони, в близост до брега на река Дунав (т.е. до границата с Византия), с цел изчакване неговото замръзване. Като говорим простичко „да изчака”, самият този процес не е кратковременен и тъй лесен за изпълнение.

Освен воини и коне, като численост е било необходимо те да бъдат осигурени с храна, вода, фураж и дърва за огрев. Всичко това да е събрано, превозено и съхранено на предварително определени и заповядани места в готовност за използване на място и за превозване през реката за употреба през първите дни на чужда територия. За да са боеспособни, воините е трябвало да имат необходимите топли дрехи, въоръжение, снаряжение и полеви условия за живот на собствена и чужда територия.

За да е ясно какво значи това, да разгледаме следния кратък разчет. Няма данни за числеността на армията на Заберган, но е налице разделянето и на три отряда, от които единия е 7 000 воина, а от другия са загинали около 600. В такъв случай спокойно можем да вземем за изходна база възможно най-минималния параметър за численост на войската в рамките на 10 000 воина.  Като имаме в предвид, че всеки воин е водил не по-малко от два бойни коня със себе си, говорим за минимум 20 000 коня. Тъй като през зимата не може да се разчита на изхранване на местността, на ден за всеки един кон, е необходим около 8 кг фураж, а за всичките около 160 000 кг., като с всеки изминат ден на изчакване замръзването на реката, количеството нараства. Сложността по осигуряването се увеличава, като прибавим храната за воините и осигуряването на вода за пиене, а това са само част от жизнено необходимото.

Преминаването на цялата войска през реката, изненадва ромейската гранична стража. В случая не изключвам действията на предварително изпратени разузнавателни отряди за елиминиране на граничните постове преди те да са успели да подадат какъвто и да е сигнал за опасност. Преминаването на реката и нахлуването на византийска територия, не снема въпроса за трудностите по организирането и осигуряването с храна, запаси и лечение на ранените, вече извън пределите на собствената територия.

Параметри на похода във времето и пространството

Агатий Миринейски в труда си споменава няколко възлови пространствени параметри характеризиращи мащаба на действията на кутригурите. Извънредно големия брой конници, след преодоляване на река Дунав по леда, като по суша, през запустелите земи и без да срещнат съпротива преминали през Мизия и Скития и нахлули в Тракия. Там те се разделили на три отряда и всеки продължил настъплението в самостоятелно направление. Първият начело със самия Заберган (7000 конници) към Константинопол, който след като преодолял полуразрушената Анастасиева стена и ограбил околностите развърнал лагер около село Мелантиада (дн. Яръмбургаз) на 140 стадия (25 км) от ромейската столица. Вторият се насочил към тракийският Херсонес, а третият към Елада.

Разчетите за мащаба на действията на кутригурите във времето и пространството ще извършваме по карта и по данни от изворите – латински и гръцки.

Оценката по карта, очертава най-вероятният маршрут от р. Дунав до Тракия да е бил: устието на р. Дунав, околностите на Марцианопол (Девня), през Стара планина, околностите на Аетос (Айтос), околностите на Адрианопол (Одрин). Така те целенасочено се отклонявали към вътрешността, встрани от най-лесния и кратък път по брега на Черно море и са избягвали ромейските крепости, които биха успели да предупредят Константинопол за опасността. По този маршрут най-сериозно препятствие е Стара планина – трудно проходима в зимни условия. Разстоянието възлиза на около 650-700 км. по пътища.

След разделянето са налице следните параметри. Първият отряд е трябвало да преодолее около 220 км до мястото за устройване на лагер. Вторият е настъпил към Херсонес, преодолявайки река Ергене и разстояние от около 120 км. Третият отряд е настъпил най-вероятно по маршрута околностите на Адрианопол (Одрин), Траянопол (Лутра), Филипи, Тесалоника (Солун), Лариса, прохода Термопили. По пътя на отиване и връщане е трябвало да преодолее реките Марица, Места, Струма, Вардар, Бистрица и Пеней. Само в едната посока разстоянието е около 750 км.

Тези изходни параметри по карта показват: първо – отрядите са действали самостоятелно на отделни направления и на големи разстояния един от друг, без да могат да си взаимодействат; второ – техните предводители са имали необходимия боен опит за изпълнение на самостоятелни задачи от такъв характер; трето – воините от отрядите са подготвени за подобен род действия; четвърто – не е изключено отрядите да са поддържали непрекъсната връзка помежду си по неустановен способ, след като взаимно са се изчаквали за завръщане в родните места.

За проверка реалностите на разчетите ще ги сравним с данни от наличните извори. Римските пътеводители отразяват пътищата и разстоянията между градовете на късната римска империя.⁶ За маршрута от Адстома (южно от устието на р. Дунав) по брега на Черно море до Константинопол (най-късия и удобен път), разстоянието е 412 римски мили ⁷ или около 610 км. Пътя от Адрианопол (Одрин) до Константинопол е 145 римски мили или 214 км.

Според византийския писател Прокопий: “Адрианопол (Одрин) отстои от Константинопол на 5 дни път”,⁸ а при обикновена скорост войските са преминавали по 210 стадия на ден или около 37км.⁹ Теофилакт Симоката от своя страна описва, че през 585г. пешата и конна войска на византийския пълководец Приск е преодоляла разстоянието от Хераклея (около 75 км западно от Константинопол) до Доростол (Силистра) за 24 дневни прехода и еднократна 15 дневна почивка между тях. ¹⁰

Сравнени интересуващите ни параметри за време и разстояния преодолявани по карта се припокриват и от изворите.

Остава да определим най-вероятното разстояние изминавано от кутригурите за едно денонощие. Настъплението по думите на Агатий е започнало през зимата, когато на практика деня е най-къс – до 10 часа. Отчитайки приблизително по един час за снемане и развръщане на временните стоянки за нощувка, остават максимум около       8 часа светло време за придвижване. На практика конския ход е с различна скорост и движение от типа:  крачка със скорост 5-7км/час, тръс – 14-15км/час, раван – 1600м за   2 минути (с такава скорост се движи и камилата), галоп – 1км за 3 минути и кариер –   1 км за една минута.¹¹ Най-вероятно преобладаващия ход е бил в крачка при което за осем часа са изминавали от 40 до 56 км или средно около 50 км за един спокоен преход, с кратки почивки за храна и водопой. Ускорено придвижване, най-вероятно са използвали съгледвачите и разузнавателните отряди, като са се движили и в тръс с което са стигали до 100 км на денонощие.

За нас е от значение скоростта на придвижване на главните сили, т.е. най-вероятно в крачка. Така разстоянието от р. Дунав до Адрианопол са го преодолели за около 13-14 дни, при условие без големи денонощни почивки. В случая пропускаме вероятната помощ оказана от около 2000 кутригури-федерати заселени някъде в Тракия през 551г. Първият отряд е преодолял разстоянието до столицата за около 4 денонощия, втория за 2-3 денонощия, а третия за минимум 15 денонощия без да разчитаме времето в дни за форсиране на реките по маршрута. Поради това най-вероятно на 15-17 ден от преминаването на Дунав, императора е бил изненадан и не е имал време да предприеме мерки за предислоциране на войски за усилване на отбраната, а в Константинопол избухнала паника. По всяка вероятност най-рано на 28-29 ден третият отряд е достигнал до прохода Термопили.

От този момент Агатий за описание продължителността на опасността за ромеите използва думите: градът дълго време живял в смущение; надхитрени от измамата, кутригурите не стояли дълго време пасивни; след няколко дни ромеите направили изненадващо нападение (при Херсонес); кутригурите си тръгнали след получаване на откуп и пристигане на третия отряд, а завръщането им било с по-бавно темпо. Цялото това неопределено време е било достатъчно от друга страна, император Юстиниан да изпрати пратеници при вожда на утигурите Сандилх, а последния да мобилизира войската си, да нападне и разбие наново кутригурите, а впоследствие да изчака, разгроми и отнеме плячката на завръщащия се Заберган. Явно в случая не може да става въпрос за военни действия продължили дни или няколко седмици.

Съобразно с направените разчети минимум около един месец е бил необходим на третия конен отряд на кутригурите, само за движение. При условие, че незабавно е тръгнал обратно стават минимум два месеца само движение, а това не може да е реално. Явно трябва по-голямо внимание да обърнем на описанието на Теофан, който посочва, че около празника пасха (13 април), след успешната засада на Велизарий и изтеглянето на Заберган оттатък Анастасиевата стена, император Юстиниан е взел мерки за нейното укрепване, като изкарал войска и стоял там до месец август, а кутригурите до същото време стояли срещу него и разграбвали околностите. ¹²

От направения анализ за времевите и пространствени параметри на действията на кутригурите можем да направим следните изводи: най-голямото разстояние за настъпление и самостоятелно действия е на третия отряд, всичко около 1450 км, а със завръщането общо около 2900км. (внушително разстояние и за съвременността); продължителността на действията, като цяло е била най-вероятно от месеците януари-февруари до септември включително – над половин година главните сили на кутригурите са далеч от родните места; предводителите на кутригурите са имали необходимия боен опит за самостоятелни действия и са умеели да действат съвместно на големи разстояния един от друг – никой самостоятелно не се е изтеглил към родните места, а са се изчаквали.

Засадата на византийския пълководец Велизарий

От изложението на Агатий се убеждаваме, за наличието на стратегическа изненада в действията на Заберган. Ромеите изпаднали в ужас пред опасността, за която научили в момента. Затова психологически е вярно и отклонението му с цел да опише техните спомени и страхове, от минали събития. Кутригурите от своя страна се разположили на лагер на близо еднодневен преход от крепостните стени на Константинопол, стояли там много дни и не проявявали инициатива за нападение на крепостните стени и плътна обсада на града, а се задоволявали с демонстрация на присъствие и разграбване на околностите. Можем да предположим, че колкото и да е голяма паниката в града, Заберган е знаел, че със 7 000 конника, не ще му стигнат физическите възможности за обсада и щурм на почти половин милионен град, колкото и да е намаляло населението след чумата. Необходима му е била по-голяма войска, а най-вероятно и замисъла му не е бил такъв. На практика, разполагайки се на такова разстояние от града, той постига едновременно две цели: прекъсва сухопътните пътища от Константинопол към Тракия и Херсонес (в тил на втория отряд) и елиминира изненадата, като елемент в действията на ромеите – голямото пространство му осигурява възможност своевременно да разкрие всяко организирано напускане на града, а от там да има време за подготовка и отговор на противниковите действия.

Излизането на византийския пълководец Велизарий извън крепостните стени на града с малобройна неподготвена и слабо въоръжена войска, от които само 300 воина – копиеносци и щитоносци са боеспособни и съпроводен от тълпа прокудени селяни е предизвикателство за кутригурите. С тактическите си хитрости: палене на множество огньове нощем, прах вдиган по пътя чрез влачене на клони – имитиращ движение на отряди и други, той не е успял дълго време да заблуждава съгледвачите на българите относно неговата численост и боеспособност. От своя страна на базата на личния боен опит Велизарий най-вероятно е заложил на инженерното укрепване на подстъпите към лагера си, като е подготвил няколко места удобни за засади, тъй като не е имал сили за редовно сражение.

В случая не е ясно защо българите са пренебрегнали тактиката си за нощни нападения над неукрепил се противник. На практика пред нас са още няколко характерни прояви на тактиката, използвани и от двете страни: психологическо въздействие срещу противника, използване на военни хитрости и непрекъснато водене на разузнаване.

Според Агатий, един ден кутригурите решават и изпращат отряд от 2000 конници, който да унищожи лагера на Велизарий. За тяхното настъпление Велизарий научил от съгледвачите си и веднага организирал засадата. От тука произлиза първия въпрос касаещ времето за действие на страните. Лагера на Заберган около село Мелантиада (дн. Яръмбургаз) е бил на 140 стадия (25 км) от ромейската столица и около двадесетина км от Велизарий. Конницата им, ако се е движела в конски ход – крачка със скорост 5-7км/час ще го преодолее за около 3-4 часа, а в тръс и за по-малко. В такъв случай по какъв способ византийските съгледвачи са предали съобщението и са осигурили на Велизарий време да организира излизането от лагера, поставянето на задачи и заемането на най-сполучливото място за засада, без да бъдат разкрит от кутригурите.

Според описанието Велизарий успява да изпрати 200 конника на позиция от двете страни на пътя, със задача по негов сигнал да хвърлят копия и да нападнат фланговете на кутригурите, за да ги скупчат. С останалите 100 конника, другите слабо въоръжени и подготвени воини и тълпата селяни (за вдигане на шум и видимост за многочисленост) заема позиция на пътя за посрещане конницата по фронта. Според описанието кутригурите били поразявани от всички страни с метателни копия, притиснати един към друг, както е предвидил Велизарий, като не са имали възможност да се бият или отбраняват. Те не са имали възможност нито да стрелят с лъковете, нито да мятат копия.  Конниците нито са можели да препуснат за да разкъсат римския строй, нито да обкръжат или обходят противниковите фаланги. Струвало им се, че са обкръжени и притиснати от голяма войска. Тъй като и идващите от зад с голям шум и викове са натискали предните, предизвиквайки страх, а вдигналата се прах е пречела да се установи числеността на нападащите, в един момент те обърнали гръб и избягали без дори да оставят ариергард или да стрелят обърнати назад по преследващия ги враг. Тази засада по думите на Агатий е струвала 400 убити кутригури и нито един загинал византиец.¹³

Анализирайки тази засада е целесъобразно да не отделяме особено внимание на възвишения стил на Агатий, когато описва делата на ромеите и особено на техния пълководец Велизарий. Защото излиза, че една боеспособна конна войска преминала надлъж Балканите е разбита от неопитни воини, а един „грохнал старец“ (Велизарий) на почти петдесет години унищожава лично най-много противници в сравнение с останалите. Не е учудващо, че може би от Агатий започва търсенето на виновници за непълната победа над „варварите” или поражението на собствените войски. Така, римските коне, уморени от преследването, са били главната причина за спасяването им.

Пред нас изникват редица въпроси: защо 2 000 опитни воина, губят битка от 300; как така хуните дават убити 400 души, а ромеите нито един; защо загубата на едва 6% от отряда (7000) принуждава Заберган да се оттегли оттатък Анастасиевата стена и още редица други произтичащи от на пръв поглед дребни факти.

Според мен и на двамата пълководци е било ясно какво не са в състояние да направят. На Заберган – да щурмува и превземе Константинопол с наличните сили; а на Велизарий – да даде сражение на цялата кутригурска войска и да победи, т.е. той е можел да се бие или да напада само отделни отряди от нея.

Поради това вождовете на кутригурите най-вероятно са спазили древния си тактически обичай, чрез разоряване околностите на столицата да принуждават населението да се прибира панически в града. Така са постигали две цели: намаляване съпротивителния дух на защитниците и изкуствено увеличаване броя на жителите и нуждата им от храна, вода и подслон. В краен резултат хранителните запаси биха стигнали за кратко време и би започнал глад, последван от всички негативни процеси сред населението и войската на един обсаден град. Пасивността срещу действията на Велизарий е продиктувана най-вероятно и от друг тактически похват на българите. След като противника, сам излиза от укреплението с най-боеспособните си войски към момента, по-добре е да се търси възможност за тяхното унищожаване в полето, а не по крепостните стени. Така се унищожава най-боеспособната му част от войските и се всява още по-голям страх сред останалите в града.

Велизарий постига изненада и успех, поради което да се опитаме да реконструираме самият бой. Според описанието, кутригурите са участвали с 2 000 конника, без да са се развърнали в боен строй или да са използвали любимите си тактически способи за бой. Главните сили на Велизарий са били 300 конника – щитоносци и копиехвъргачи. Според възприетите норми посочени от Маврикий: един конник е заемал – по фронта около 3 фута (88,89 см или около 90 см) ¹⁴ и в дълбочина    8 фута (237 см),¹⁵ а ако прибавим и интервали по 3 фута между двама конници по фронта и в дълбочина, то по фронта ще е около 6 фута (178 см или близо 2 метра), а в дълбочина 11 фута (326 см или около 3 метра). При което площта на един конник ще е около 6 кв.м.

Един от вероятните варианти свеждащ до минимум, тактическата грешка на Велизарий, който поради липса на сили, не е оставил никакъв резерв за нанасяне на допълнителен удар или за усилване на слабите си места в хода на боя, което при неуспех би се превърнало в гибел за него е може би следният.

За възможно по-голяма ширина по фронта и силен флангов удар, изпратените в засада 200 конника (по 100 от двете страни) са били построени в 2 редици и са осигурявали фронт до 100 метра. Същите за да се намират от двете страни, значи им е трябвало прикритие най-малкото от гора и възможност да мятат метателните си копия поне на разстояние 25 метра от място, като впоследствие атакуват с дългите си копия. Велизарий с останалите 100, е заел позиция срещу настъпващите кутригури. От тактическа гледна точка, за да може да разчита, че ще успее да спре устрема на първите редици с челна атака, той най-вероятно е построил следващите го конници-копиеносци съгласно традицията в поне 5 редици в дълбочина, което по фронта е около 40м. В допълнение, византийския пълководец във войните си срещу персите, още повече при отбрана срещу конна войска е използвал тактическия похват да строи ровове с валове, да разхвърля tribula (железни рогатки с 4 остриета) или да устройва полоса от вълчи ями пред фронта на войските си. Нещо повече, Маврикий описва вариант на засада при който по-слабият е възможно да разположи воините си зад препятствията на разстояние 3 полета на стрела (при обикновения лък един полет е 140-230м), т.е. 420-690м, като в препятствията оставя няколко прохода с ширина 30-40 фута (9-12 метра).

Най вероятно Велизарий е използвал подобна схема, на път който е водел към лагера и е бил заобиколен от гора, при което с приближаването на кутригурите към препятствията, той да настъпи и да е на разстояние около 400 метра от тях с което да елиминира до минимум възможностите им за стрелба с лък (далекобойността на рефлексния лък е около 400-450м). При попадане на първите редици в ямите и преминаването на няколко конника през проходите да ги срази с атаката си и да я развие преминавайки през проходите и по сигнал да атакува двата фланга на кутригурите.

Какво е интересното при този вариант? Вероятната площ за движение на кутригурите е около 2000 кв.м. тъй като никоя конница няма да позволи фланговите и воини да се движат плътно по окрайнините на гората, а ще си осигури място за видимост и действие. Освен това кутригурите колкото и да са „варвари” за ромеите, са се движели по отряди, а не в плътна и безформена маса. Според разчета на тази площ могат да се съберат около 340 конника, което не отговаря на описанието, че Велизарий е атакувал когато „по-голяма част от тях е попаднала в засадата”. Тези около 340 конника при този вариант най-малкото са били 10 по фронта и около 34 редици в дълбочина. За да избият 400 би трябвало поне първите четири-пет редици (около 40-50) да бъдат убити още при препятствията, другите при мятане на метателни копия от място и атаката във фланг (от 64 до 128), а останалите при преследване до лагера. При това пак е трудно да се стигне до 400 души. В такъв случай можем да прибавим задушени, паднали и стъпкани в тълпата. Обаче имайки в предвид, че по-малко от 1/6  са попаднали в засадата, същите е трябвало най-малкото поголовно да бъдат избити, а останалите близо 1640 просто да бездействат и да са изпаднали в паника.

Според този вариант на протичане на засадата, който може би е един от тежките и най-неблагоприятни, но даващ предимство на ромеите и при който все пак се отчита обичайната тактика за действие на петдесетгодишния Велизарий – необичащ да рискува, излиза, че от двете страни са участвали сравнително еднакъв брой боеспособни воини. Останалите сили на Велизарий и по думите на летописеца са служели за масовост и шум, както и за действие на бойното поле зад гърба на копиеносците. Може би по-друг начин бихме погледнали на събитието, ако Велизарий бе пълководец на риска и бе допуснал по-целенасочено и масово използване на необучените воини и тълпата от селяни. Но както Агатий, така и той са рожби на своето време и са разчитали основно на „професионалните” воини и не са признавали масовото участие на бедното население във войната, а камо ли да го въоръжат и използват.

По този начин се убеждаваме, че Агатий освен преувеличението на силата и успехите на ромеите – християни, е увеличил и поне шест пъти броя на воините от кутригурския отряд. Ако продължим по този начин логиката на разчетите и намалим посочения брой на загиналите от 400 души – шест пъти, ще получим загуби по-малко от 80 души убити без ранените.

По този начин вече с друг поглед, ще погледнем патетичните слова за паниката и оттеглянето на Заберган. Все пак при Херсонес вторият отряд наведнъж губи около 600 воина (при опит за десант по море) и пак не хуква през глава панически да бяга, та едвам ли това ще направи предводителя, който е начело на главните сили. Най-вероятно всичко последвало е просто съвпадение на обстоятелствата. Например: времето за боя от засада, с решението му да се притече на помощ на силите в Херсонес, в следствие на което е започнал изнасяне от лагера, като е оставил няколко отряда да държат под напрежение силите в столицата, да всяват смут в нейните околности и своевременно да го известят за активизиране на ромеите, за да не допусне удар в гръб.

Въпреки посочените различия и недостатъци в описанието на Агатий, от него ние научаваме за някои тактически приеми на българите за водене на бойните действия, за тяхната единична бойна подготовка и въоръжение.

При спиране на място задължително е бил устройван лагер, за безопасна почивка и за оттегляне при несполучлив изход от бойните действия. Обръщало се е сериозно внимание на непрекъснатото водене на разузнаването, за установяване състава, боеспособността и замисъла за действие на противника, като са умеели да разгадават за сравнително кратък срок от време военните му хитрости. При блокиране подстъпите към вражески град с умишлено разорение са прогонвали жителите от околностите в града. Освен посочените в изложението резултати, по този начин са създавали „буферна зона” за безопасност, на разстояние от около един дневен преход, в която да няма противникови разузнавачи, съгледвачи или привърженици. При необходимост конните отряди са провеждали удари в избрано от тях направление или обходни действия спрямо бойния ред на противника. При оттегляне, а сигурно и при поход винаги са имали авангард и ариергард, щом отсъствието му изрично е отбелязано от Агатий, за да засили емоционалната сила на успеха на Велизарий. Единичната подготовка на воините е била също на висота, след като благодарение на развитото си и усъвършенствано ездаческо изкуство, са владеели прицелната стрелба с лък назад от препускащ кон. Агатий описвайки действията при Херсонес недвусмислено потвърждава, че българите са владеели тактиката на обсадата и са използвали целия наличен арсенал от средства и техника за разрушаване и щурмуване на крепостни стени. Няма намек, че обсадния парк е докаран от тях през река Дунав до Херсонес. Най-вероятно, същите са били изработени на място с местни ресурси – дървен материал, желязо и други. Още повече, че съгласно направения разчет за продължителността на бойните им действия, те са имали предостатъчно време. Това навежда на мисълта, че в състава на войската са участвали и различни майстори-занаятчии, сред които с най-голяма почест и уважение би трябвало да се ползват ковачите.

Може би по-голям интерес предизвиква факта, за самият щурм на стените от българите, свикнали да се бият на кон. При такива действия е належащо да се действа в пеши строй, един път за пренасяне на стълбите и качване на стените по тях и втори път при използване на наличната обсадна техника за изстрелване на стрели или мятане на камъни. По този начин се опровергава твърдението, че те дори не могат да ходят, камо ли да се бият в пеши строй. Още повече, че в конкретния случай нямаме изрични или странични наметки за участие на съюзници на страната на кутригурите.

От така описаните събития, виждаме, богатия арсенал от тактически похвати на българите, освен за водене на полеви бой и за обсада на крепости. Най-голямо впечатление прави тяхното умение да използват наличните природни ресурси от района на бойните действия за постигане на целта си, в случая тръстиката. Освен това те имат изградени навици и знания, за изработване на леки салове и тяхната употреба, като не се страхуват да ги използват и в морето. При непосредствената си подготовка, българите не пропускат и най-малката подробност от тактическите изисквания за постигане на изненада, а именно маскиране или прикриване на своите действия: „Върху тръстиковата основа, нахвърляли колкото се може повече слама…” Последните елементи от маскировката приключват преди да отплават, така например: сламата, ще запази своя естествен цвят, а разхвърляйки я върху тръстиката, постигат едно цветово съчетание на зелено, жълто и кафяво, което гледано от брега, да е достатъчно безформено и сливащо се с противоположния бряг, за да заблуди противниковите наблюдатели. Цветово съчетание, което и до днес се използва за оцветяване на маскировъчните екипи.

Края на бойните действия на българите-кутригури, срещу Византийската империя, е белязан с изплащането на данък от страна на императора и освобождаване на взетите пленници. След тази процедура, Заберган се оттегля с войската си към родната земя, след като дочаква и последния си отряд, от Елада. Независимо от безславния край на действията на кутригурите начело със Заберган, съгласно повествованието на Агатий, достигнатото равнище на военното изкуство от кутригурите и утигурите е било наследено и развито от останалите български племена през вековете.

Б Е Л Е Ж К И :

1. Автора се придържа към възгледа за исторически обоснованата и целесъобразност от използване на името „българи”, вместо изкуствено наложените „прабългари, първобългари, протобългари” и други. Причина – историческите писмени извори (собствени и чужди), които ни предлагат едно-единствено име „българи”.
2. Ангелов Д. Кашев Ст. И Чолпанов Б. „Българска военна история от античността до втората четвърт на X век” София 1983г.стр. 75-78
3. проф. Дуйчев И., ген.-лейт. Семерджиев Щ. „Българското военно изкуство през феодализма.” София 1958г. стр. 331-336
4. Гумилев Л.Н. „Древние тюрки” Москва 1993г. стр. 34-35
5. проф. Дуйчев И., ген.-лейт. Семерджиев Щ. „Българското военно изкуство през феодализма” ДВИ 1958г. стр. 331-332. „Българска военна история. Подбрани извори и документи. Том първи София 1977г. стр. 65-69 и Агафий „О царствовании Юстиниана”М-Л 1953г. стр. 147-148
6. ЛИБИ т. 1, 1958г., стр. 14-35
7. Една римска миля е равна на 1 481 м.
8. проф. Дуйчев И., ген.-лейт. Семерджиев Щ. „Българското военно изкуство през феодализма.” София 1958г. стр. 294
9. Прокопий Кесарийский „Война с вандалами” „Война с персами” „Тайная история” и Иоанн Малала „Хронография” книга ХVІІІ, Санкт-Петербург 2001г. стр. 434
10. „Българска военна история. Подбрани извори и документи. Том първи София 1977г. стр. 74-75
11. Сельско-хозяйственная энциклопедия т.1 Москва-1953г. стр.126
12. „Летопись византийца Феофана от Диоклетиана до царей Михаила и сына его Феофилакта” Москва 1884г. стр. 179
13. Агафий „О царствовании Юстиниана” М-Л 1953г. стр. 156-158
14. Един фут е равен на 29,63 см.
15. Маврикий „Тактика и стратегия”Санкт-Петербург 1908г.стр.153