Предговор към изследването „Войните на Атила“ | Траки, скити, българи в Евразия

Предговор към изследването „Войните на Атила“

Историята на човешката цивилизация е изпълнена със събития, за които хронистите от миналото и днешните изследователи са на едно мнение относно тяхната значимост и роля. Каталунската битка или т.нар. „битка на народите” през 451 г. е едно от тези съдбоносните събития в историята на европейската цивилизация.

В повечето случаи един такъв съдбоносен въоръжен катаклизъм се разглеждал, като еднократен акт с последствия само по отношение на участниците в него в рамките на съответната държава, регион или континент. Омаловажавал се или се пропускал взаимосвързания и взаимнозависим характер на други събития преди и след него. Подминавал се факта, че то е елемент на многостранен процес от аналогични прояви във времевите и пространствени параметри на световната история. Процес който се зараждал и развивал в условията на предходните и отмиращи реалности. Побеждавайки в борбата със старото, с времето на свой ред се превръщало в люлка за зараждането на нов процес на обновление. Феодализма не е възникнал от нулата, а в недрата на вече изтощилия се робовладелски строй. Така например многовековната робовладелческа Римска империя слизайки от историческата сцена дала път на родените в недрата и нови от феодален тип политически, икономически, социални и военни реалности. Започнал процеса на нови исторически събития, свързани с утвърждаването на „младите варварски кралства” на вестготи, франки, остготи, вандали лангобарди, българи и др.

Политическата карта на Европа се променила кардинално през следващите векове. Новите държавни формирования на свой ред започнали да творят новата история на континента Европа.

Ако се задоволим със събитията през III – V век, само в Европа, то картината на историята на човешката цивилизация няма да е пълна в своето многообразие и пъстрота. Великото преселение на народите в Европа, което пречупило през V век овехтелия Западен Рим, в Източна Азия е станало почти 100 години по-рано. Във времето носещо в китайската история наименованието „епоха на петте варварски племена” (304 – 399 г.), Северен Китай бил завоюван и покорен от хуните и сянбийците, които основали там редица ефимерни държави, приличащи на „варварските” кралства на готите, бургундите и вандалите. Както в Европа е оцеляла Източната римска империя, така и в Китай по бреговете на великата река Янцзи оцеляла самостоятелната китайска империя – наследница на империята Хан. ¹

В периода III – V век и по-късно в Европа, Азия и Африка са били налице поредица от явления заложили реализирането на няколко вековния процес на Великото преселение на народите, довел до политическо и икономическо прекрояване картата на света. Този продължителен във времето и пространството процес се характеризирал с няколко други световни явления зародили се в недрата на древния робовладелски свят.

През посоченият период, древния свят е бил представен на световната историческата арена от пет „велики държави”: Ханската империя в Източна Азия; империята на Гуптите в Индия; Кушанското царство в Средна Азия; Партското царство в Месопотамия и Иран; Римската империя в Предна Азия, Северна Африка и Западна Европа. Разпадането на Ханската империя започнало в края на II век, а на Партското царство в началото на III век. По такъв начин на границата на III век рухнали две от най-големите държави от древния свят в Изтока. Останалите, последвали съдбата им едва през V в. ²

Общ за историята на народите и „новите варварски държави” в Евразия е фактът, че те градели своята история при наличието на старо наследство – цивилизацията на древния свят. За едни от тях това наследство е било пряко, тъй като те се развивали върху териториите на великите държави на древността. За други е било външно, но влиянието на древните толкова голямо, че те в една или друга степен попадали под него. В Европа и Северна Африка – франки, вестготи, алани, бургунди, вандали и др. завоювали земи и формирали свои кралства върху територията на бившата Римска империя. В Азия и най-вече в Китай, „варварските” завоевания не само не унищожили китайската държава, но дори не прекъснали нейното съществуване. Не завладяна останала южната част на страната. За разлика от Римската империя, тя не се превърнала в своето рода Източна римска империя (Византия), а продължила да си остава Китай. Образуваните в северната част на страната „варварски кралства” скоро се превърнали в китайски. Местното население асимилирало пришълците и ги приобщило към своята цивилизация.

През посочения период се утвърдило явление, непознато по мащаби на разпространение за древния свят – световните религии. Още в миналото се зародили будизмът (Източна, Централна и отчасти в Средна Азия) и християнството (Европа и отчасти в Предна и Средна Азия). В същото време продължавало спазването на езическите вярвания, ритуали и традиции. Утвърждаването на новото е било продължителен процес изпълнен с кървави борби и гонения. Значително по-късно в началото на VII век се появил и ислямът, който се утвърдил в Средна и Предна Азия и Северна Африка. Тези религии, не са възникнали от нищото. В процеса на утвърждаване са се реализирали не само като вяра, но и като религиозна администрация, архитектура и култура. Нещо повече те съществуват и днес в световен мащаб.

Друго явление от световен, а не само от регионален характер са били селските движения. В недрата на робовладелството, с намаляване ефективността на труда на робите, постепенно се утвърждавала нова икономическа и социална база. Все повече се налагали свободните и закрепостените селяни, които измествали робите. Така в земите на Римската империя и по-конкретно в Галия през 285-286 г. въстанали багаудите (лат. Bagaudae, Bagauden). Това били въоръжени селяни и овчари, които се надигнали с оръжие в ръка против римското управление. Основни райони за съсредоточаване и действие на въстаниците били областите между реките Сена и Лоара. Тамошните девствени гори били добро убежище за тях. Въстанието с променлив успех и сила продължило до V век включително, когато са били разбити от римската войска в съюз с вестготите. Продължителните във времето действия на багаудите, показали упадъка на Римската империя и нейната неспособност не само да го потуши, но и да реши социалните противоречия. Близо век по-рано на другия край на света в Китай през пролетта на 184 г., в различни части на империята избухнало въстанието на „жълтите кърпи”. За неговото потушаване е била изпратена 40 000 армия. До 207 г. са продължили отделните прояви на въстаниците. То нанесло сериозен удар по Ханската империя, от който тя не била в състояние да се оправи. Последствията от селското въстание и борбата за власт между отделните пълководци, довели до разделянето на страната на три части и настъпил т.нар. период на „Трите царства” (220-280 г.). В резултат на тези събития, населението на Китай за по-малко от век катастрофално намаляло от 50-60 милиона на 16-17 милиона души.

Посочвайки взаимосвързания и взаимнозависим характер на събитията по огромното пространство между Древния Рим и Китай, се изправя въпроса дали са имали контакти помежду си. Защото контактите дори и в търговски аспект са били протичане на информация между двете велики империи и народите в Евразия. Китайците уважително наричали Римската империя „великата държава Да Цин“, което означавало „Голям Китай“. Римляните на свой ред наричали Китай и китайците „seres” — „копринени“ или „страна на коприната“. За производството на коприна през I в. от н.е. е писал Плиний Стари в своята „Naturalis historia” – „Естествена история“. ³

През I в. е бил установен и морски търговски път между Европа и Китай, с посредничеството на васалната на Хан държава Цзяочжи и кхмерската държава Фунан. Наличието на действащ морски път се потвърждавало от намерените древноримски монети в делтата на Меконг, в древното пристанище Катигара, споменато от Клавдий Птолемей.

През 97 г. от н.е. 70 000 ханска армия под командването на Бан Чао, е имала за задача да накаже номадите, които грабели керваните и нарушавали търговията по Великия път на коприната. Армията преминала през Тян-Шан и разорила Средна Азия достигайки до град Мерв. Има вероятност тя да е действувала в съюз с царя на партите. В Рим е бил изпратен посланник с името Ган Ин. Обаче последния заблуден от партите относно продължителността на пътя до Рим, не стигнал по-далеч от Месопотамия. В „Хоу Ханшу” са цитирани събраните от него сведения за Да Цин. В частност ставало дума за произвежданите там стоки.

От съчинението на Птолемей ⁴ научаваме за пътешествие до Ташкурган (дн. Синцзян) извършено от знатния римлянин Татиан. За факта, че някои посолства пътувайки по море са стигали и до самата столица на ханските императори е известно от „Хоу Ханшу”, в която пишело за пристигане на пратеници от Да Цин през 161, 230 и 284 години.

Сведения за контакти между Китай и Рим през II век, е дал римския историк, поет и риторик Луций Аней Флор. ⁵ Той писал, че при император Октавиан Август е пристигнало посланичество от Китай, което пътувало четири години.

За нас определен интерес представлява вероятния военен контакт между римляни, хуни и китайци през I в.пр.н.е. Същият е имал своя предистория и реалност. По сведение на Плиний, през месец юни 53 г.пр.н.е., 40 000 римска армия под командването на Крас (победителя на тракиеца Спартак), е била разбита от партите в битка на около 30 км южно от Кара.⁶ Една четвърт (около 10 000 воина) от нея била пленена и отведена от победителите в Маргиана. ⁷ Според някои изследователи, именно тези пленници седемнадесет години по-късно взели участие в първата Таласка битка между китайците и хуните през 36 г.пр.н.е. и впоследствие са били заселени в пределите на Китай. Това мнение се потвърждава от намерените в Узбекистан римски таблици, оставени от воините от легиона „Аполинарис”.

Защо се смята, че в първата Таласка битка са участвали и римски легионери? В долината на река Талас, хунския шанюй Чжи-чжи е построил за себе си и своя отряд крепост. Петстотин души са я строили две години. ⁸ Тя била обкръжена от земен вал и двойна дървена ограда със стражеви кули. Това показва влияние на римската фортификация. В състава на гарнизона на крепостта е имало над 100 пехотинеца, които са смятани за римски легионери. ⁹ Предполага се че това са били воини на Крас, които пленени от партите били изпратени да служат на източната граница. Обаче, как те са попаднали при хуна Чжи-чжи? В донесенията на китайското разузнаване за действията на Чжи-чжи имало сведения, че той е кроял планове да завоюва юечжи и партите. Налице е някакво объркване, тъй като юечжи и партите са били врагове на Китай и Чжи-чжи винаги е можел да има една от тези държави за свой съюзник. Най-вероятно той се сприятелил с партите и получил от тях помощ във вид на центурия от римски легионери. Най-вероятно те са били тези, които са помогнали в строителството на укрепения лагер.

Отначало хуните и техните съюзници се опитали да отблъснат врага от стените на крепостта, на чиято кула се развявало петцветно знаме. Пехотинците били построени в строй „подобно на рибени люспи” и са прикривали двете врати на крепостта. Най-вероятно това са били римляните. ¹⁰ От данните за битката можем да предположим, че римляни, хуни и китайци са имали нагледни пропити с кръв, знания за фортификацията, тактиката и въоръжението си.

Да не пропуснем да споменем и една от последните археологически разкопки около Термез, ¹² даващи информация за Римската империя и 15-ти римски легион „Аполинарис”. Намерени са стотици сребърни динария от I-III в. от н.е. от времето на императорите Веспасиан (69 – 79 г.), Домициан, Траян, Адриан, Антоний Пий, Марк Аврелий, Люций Вер, Марк Аврелий Комод (176 – 172 г.) до Аврелиан Август (270 – 275 г.). Открити са фрагменти от древни бактрийски ръкописни текстове, датирани към първата половина на II в. от н.е. изписани с черен туш върху папирус изготвен в Римски Египет. Истинска сензация са, за първи път откритите в Средна Азия латински надписи „Гай Рекс” и „Аполинарис” – име на воин и наименованието на петнадесети легион. Римляните са издълбали надписите по стените на античния пещерен храм в Кара-Камар недалеч от Термез. Тези открития дали основание за верността на изложения по-горе извод.

В крайна сметка е належащо да се върнем на военнополитическата обстановка в Евразия и Африка. Най-вече върху историята на петте „велики държави”: Ханската империя в Източна Азия; империята на Гуптите в Индия; Кушанското царство в Средна Азия; Партското царство в Месопотамия и Иран; Римската империя в Предна Азия, Северна Африка и Западна Европа.

Карта на петте „велики държави” с годините на съществуване

Народите по границата на древен Китай, през IV в. установили в северната му половина свои „варварски кралства” – хунско, тибетско и сиенбийско, с което довели страната до разпадането и на две половини – северна и южна. Китай преживял трагедия от национален мащаб – целия север бил завладян от степните племена. През 311 г. паднала столицата Луоян. Новото държавно формирование създадено от завоевателите на северен Китай се отличавало с политическа нестабилност. Северен Китай се превърнал в арена на почти стогодишна война. Следващите един след друг военни конфликти били прекъснати само заради ново мащабно нашествие. Северен Китай бил завзет от сянбийските племена от рода Тоба. На завоюваните земи се създали органи на властта от китайски тип и била провъзгласена династията Северен Вей (386 – 534 г.).

В Европа следващите едно след друго нападения на вандали, остготи, вестготи, франки и др. „варварски” народи срещу Древния Рим, допринесли за разпадането през IV в. на Римската империя на две половини – източна и западна. Впоследствие към края на V в. Западната римска империя рухнала и изчезнала от историческата сцена. Останала Източната римска империя (Византия), която продължила своето съществуване още близо девет века.

Партското царство още през III в. преминало в ръцете на друга група ирански племена, които основали нова държава под властта на Сасанидите. Партското царство е било доминираща сила в Иран от края на III в.пр.н.е. до началото на III в. от н.е. – близо шест века. То контролирало значителна територия, включително и Месопотамия между 190 и 224 г.пр.н.е. Партите били номадски ирански народ, който дошъл на Иранското плато от Централна Азия. Били ненадминати ездачи, известни с партската стрелба — изстрелвали стрела обърнати назад от препускащ кон. Сведенията за партите са оскъдни. Те нямали собствена литература и сведенията за тях са от описания на римляни, гърци, евреи и китайци.

Под ударите на хуните-ефталити през V в. били унищожени Кушанското царство и Империята на Гуптите. Империята Гупта в Индия е била под властта на династията Гупта и съществувала от 320 до 550 година. Под властта на цар Чандрагупта I, империята започнала устремно да нараства и обхванала територията на цяла Северна Индия. Под контрол са били търговските пътища между Изтока и Запада. Този период в историята на Индия се наричал „златен”. Най-голям разцвет е постигнало индийското изкуство. Под покровителството на владетелите са творили редица санскритски поети, като Калидас. Създадени били безсмъртни произведения на изкуството в Аджант, Елоре, Санч и Сарнатх – будистски светини на Индия. Към края на този период будизма постепенно отстъпвал пред възраждащия се индуизъм и вече никога не бил водеща религия в Индия. Философията и науката също преживявали разцвет. В Индия се формирали шест философски системи, слагайки край на водещата роля на философията на будизма. През V век великия индийски астроном Арябхат твърдял, че Земята се върти около своята ос и около Слънцето. В неговия труд по математика се излагала десетичната система, която по-късно е била заимствана от арабите и се използва и днес по света. „Златния период” на Индия е бил относително мирен, но към края на V в. зачестили набезите на хуните-ефталити. Те постепенно разклатили основите на империята на Гуптите. През 510 г. под командването на Тораман хуните-ефталити разгромили имперската армия. Те образували за известно време своя държава върху завоюваната територия.

Кушанското царство (I – III в. от н.е.) е било древна държава на територията на днешна Средна Азия, Афганистан, Пакистан и Северна Индия. Периода на разцвет се падал между 105 – 250 г. от н.е. Държавата имала дипломатически контакти с Рим, Персия и Китай. Тъй като границата на Кушанското царство на запад е била с Партия, а на изток с хански Китай, често е имало въоръжени сблъсъци. Към V в. остатъците от света на кушаните са били разрушени от нашествие на ефталитите – „белите хуни”, които на свой ред продължили кушанските традиции. Ефталитското обединение се разпаднало под ударите на индийските, сасанидските и тюркските владетели: в Индия през 530 г.; в Средна Азия и Афганистан през 560 г.

В случая е резонен въпроса, защо се отделя толкова голямо внимание и описание на тези събития в Евразия? Отговора е в самите исторически събития и най-вече в техните участници. Виждаме, че в четири от случаите се касае за действия на хуни или най-вероятно на племена и народи от състава на древния хунски племенен съюз. Защо в такъв случай отделяме толкова внимание, че основни действащи лица са хуните? Защото в европейската историография, например: за хуните се говори само във връзка с нахлуването им в самия център на Европа; а историята на Персия се свързва с историята на Византия. ¹²

Следователно още в началото на средните векове виждаме общото в историята на народите и империите на Изтока и Запада – това е историята на племена и народи от състава на древния хунски племенен съюз. История, която по един или друг повод е разглеждана разпокъсано, а всяка група хуни сама за себе си. Така се омаловажавала в миналото и днес, тяхната древна история описана в китайските източници от 2 500 г.пр.н.е. Нещо повече, хуните са били в продължение на хилядолетия най-опасния и страшен противник за Китайската империя. За ограничаване последствията от техните нашествия в продължение на векове е била строена Великата китайска стена. Тя била система от отбранителни съоръжения в Северен Китай, които започнали да се строят през III в.пр.н.е. за защита на северозападните граници на империята и е нееднократно достроявана. Аналогични стени са строени и по време на Римската империя. Една от тях е Адриановата стена наречена „малката Китайска стена”, по времето на император Адриан (117-138 г.). Дължината на стената е била около 80 римски мили (117 км). По-късно за защита на Константинопол от нашествията на българите е била построена Анастасиевата стена (лат. Anastasian Wall) по времето на византийския император Анастасий I (491-518 г.) за защита на Константинопол, която се простирала от Мраморно море до Черно море на 65 км западно от столицата и е била дълга 56 км.

За да не се отклоняваме от тематиката е целесъобразно да се завърнем към проявите на хунската общност, както до момента е възприето да се нарича, по цялата територия на Евразия.

Хуните от онази част на племето, която останала в старата си родина – Източна Азия, в началото на IV в. нахлули в Дзинската империя и Китай. Те завладели северната половина на тази империя.

Хуните от онази част на племето, която в края на II в. напуснали своята древна родина и се насочила на запад, отначало останала за известно време в Средна Азия, а след това тръгнала по-нататък – „да продължи своята история” вече по други места, като най-вероятно се разделила на две групи.

Едната група, която европейските хронисти наричали хуни-ефталити, през V в. нападнала Кушанското царство и го завладяла, а скоро след това покорила и индийската империя на Гуптите.

Другата група се придвижила към Каспийско море, заемайки северните му брегове чак до южните склонове на Урал. След това водейки със себе си покорените племена и донякъде смесена с тях, тръгнала на запад, като през втората половина на IV в. създала своя държава в степите на Долна Волга, Дон и Северен Кавказ. През последната четвърт на IV в. тези хуни преминавайки Дон – границата на Готската държава, разгромили остготите. Придвижвайки се към Днестър, разбили вестготите и излезли на границата на Римската империя. През V в. продължили настъплението си на запад, поради което центърът на държавното им формирование се преместил в самото сърце на Европа – в Панония.

Изложеното до момента още веднъж красноречиво потвърждава извода, че всеки исторически процес не може и не бива да се разглежда изолирано и ограничено. Не е целесъобразно да бъде откъсван от другите световни събития и разглеждан само аспекта, който ни интересува и вълнува. Освен това всеки исторически процес не е еднократен акт с начало и край, а той се заражда, установява и отмира успоредно с множество други в различен етап на съществуване, противопоставяне и надмощие.

В настоящото изследване на войните на Атила е направен опит за реконструкция и разкриване на взаимната връзка и зависимост на събитията от военнополитическа гледна точка за Евразия. Поставен от този ъгъл, проблема е все още изпълнена с бели петна страница от историята. Въпреки непрекъснатите споменавания от съвременниците на събитията за послания и писма на Атила до императори и крале, същите липсват като изворов материал. Наличните сведения черпим от враговете на Атила – представители на Западната и Източната римски империи, готите, лангобардите, бургундите, франките и жития на християнски епископи от Галия. Този факт изисква внимателно отношение към сведенията. Писмените исторически паметници са пълни с примери на собствено величие за сметка на врага. По своята същност всяка реконструкция е трудна задача. В конкретния случай тя още повече се затруднява: от характера и състоянието на изворите; от натрупаните с вековете мнения по отделните проблеми и от непрекъснато появяващи се нови постановки по някои от въпросите, включително и филмови версии. Изследването от друга страна е обременено от наличието на установени сходства на изяви в различни региони на Евразия, които в повечето случаи са скрити под общите формулировки: варварски, готски или хунски.

Задачата на реконструкцията е на базата на наличните до момента писмени извори, опирайки се на военно-теоретичните разработки от миналото, да постави под нов ъгъл за изследване горепосочения проблем, като чрез реконструкция да направи опит за разкриване на логически обосновани насоки за последващи търсения, въпроси и отговори.

В хода на изследването са използвани определени изходни възлови постановки, термини и понятия. Военната терминология и разчетите за събитията, ще се конкретизират в хода на изложението.

В текста на изложението думата „варварин” и нейните производни ще се изписват в кавички. По този начин се изразява по-различно отношение към утвърденото с векове съдържание на думата. Според мен освен хронистите, дори и медиевистите са под влияние на сентенцията на древногръцкия философ Аристотел, че варвари са всички онези, които не говорят елински и живеят извън пределите на Древна Елада. Той съветвал ученика си Александър Македонски да бъдел: „водач за гърците и деспот за варварите, да гледа на първите, като на приятели и роднини, а да се отнася към вторите, като към зверове или растения“. ¹³ Това мнение е било продължено и в официалната идеология на Древен Рим. Подобно е било отношението и от империите в Азия и най-вече на Китайската империя. На „варварите” са били приписвани всички възможно най-мрачни и отблъскващи характеристики относно външен облик, бит, обичаи и прояви на бойното поле. На свой ред „цивилизованите” хронисти и владетели, дори великия римски император Гай Юлий Цезар в своите трудове са оправдавали с висши цели проявите на зверства – избиване до крак жителите на превзети населени места без оглед на възраст и пол. В същото време се подчертавало по един или друг начин, че подобни прояви са били присъщи изключително на „варварските” народи. Нещо повече, непрекъснато се твърди „варварите” колко са изостанали в своето развитие: не владеели изкуството на войната, биели се като тълпа, но побеждавали; не владеели изкуството на обсадата на крепости и в същото време в хода на нашествията са превземали десетки градове; не умеели да строят и използват бойна и обсадна техника, лодки и кораби и в същото време имат такива умения и прояви. Видимите противоречия са твърде много за да се изброят всичките. Налице е явно разминаване между отношение и реалност. Поради това в текста думата „варварин” ще се изписва в кавички.

Целесъобразно е още в началото да изразя мнението си за един от народите участник в събитията. Става въпрос за българите или още по-конкретно за българските племена. За тях или нищо не се пишело или се споменавали мимоходом. В отделни изказвания по форумите се застъпва мнението за Империя на българите, а за Атила, че е от рода Дуло и т.н. Къде е реалността и къде е налице проявата на тенденциозност? Да анализираме наличните и достъпните исторически свидетелства, предимно от писмен характер.

В достигналия до нас „Анонимен латински хронограф” от 354 г. втори препис от 334 г. са споменати българите, но не и хуните. Тяхното име фигурира наравно с народи от Мала Азия до Афганистан и на север около Закавказието. Колко ли време е трябвало да мине преди това, за да бъдат опознати и признати от римляните и след това отразени в хронографа. Не знам, но вероятно за да направят такова впечатление са участвали активно в събитията в района и се наложили не само като присъствие. За хуните започнало да се споменава към 370 г. Най-изчерпателни сведения имаме от Амиан Марцелин от периода 380 – 390 г.

Амиан Марцелин също ни е оставил не една гатанка. Той описал хуните, като непонасящи покрив над главата и смятащи сградите за гробници. Изведнъж близо половин век по-късно Приск ги описал, като живеещи в дворци-резиденции построени от дърво. В тях под покрив живеели Атила, жените му и близкото му обкръжение. Разпъвали юртите, когато били на поход и далеч от резиденциите. Веднага изниква любопитния въпрос как за около половин век се е сменила традицията и разбиранията им. Дали хуните са променили разбиранията си или се касае за друг народ, с други традиции и бит?

Павел Дякон – лангобард по произход, около три века по-късно е написал съчинението си „История на лангобардите”. В нея е дал интересна информация за българите, чрез описанието на водената война между лангобардите и българите. Нещо повече в нощно нападение те разгромили лангобардите и убили техния крал Агелмунд около 439 г. За крал бил избран Ламисио, който водил ожесточени битки с българите. По негово време лангобардите живеели на територията между реките Елба и Дунав. Нещо повече в сайта на „Википедия.РУ” в забележка е отразено, че не ставало въпрос за българи, а за хуни. Това е нагледен пример, как и в днешни дни е налице своеволна и тенденциозна намеса в историческите факти. Според мен дори и късен за събитията хронист като Павел Дякон е имал сериозни основания да посочи българите, а не хуните.

Най-значителна база за размисъл ни е дал съвременника на събитията Приск Панийски. В достигналите до нас откъси от труда му, от управлението на Руа до смъртта на Атила, той 92 пъти е използвал наименованието „скити”, 55 пъти – „варвари” и само 29 пъти „хуни”. Най-вероятно, той нещо е премълчавал поради някакви причини или не му е било ясно кой кой е. Ще си позволя да сравня и използваните от него словосъчетания. За „скити” е използвал следните думи и словосъчетания: „скити”; „Скития”; „Царски скити”; „скитски народ”; „скитско племе”; „скитска войска”; „скитски цар”; „скитска земя”; „скитски език”; „скитски закон”; „скитски песни”; „скитски дрехи”; „скитски начин на живот” и „скитски велможи”. За снизходителното „варварин” е използвал словосъчетанията: „варварски народ”; „варвари”; „варварина” за Атила; „варварка”; „варварски посланици”; „варварски обувки” и „варварска земя”. Най-бедни са му словосъчетанията за „хуни”: „хунско царство”; „цар на хуните”; „хуните” и „хунски език”. От пръв поглед веднага личи, колко му е богата палитрата от словосъчетанията за „скити” и колко е бедна за „хуните”. Още веднъж изпъква на преден план въпроса, защо Приск не е конкретизирал кого описва като „скити”.

Връх в описанията на Приск е изречението за скитите, които били сборище от народи със собствен език, но с лекота използвали хунски, готски и латински езици. Изречение, чието съдържание и конкретност, мнозина медиевисти и до днес са пренебрегвали или най-вероятно от позицията на някакви съображения изопачавали. Включително мнението, че Приск отъждествявал „скитите” с готите. Колко е несериозно? Та самия Приск е подчертал, че става въпрос за различни езици. Нещо повече – скитския бил различен от хунския. Най-важното според мен е, че говори за скити и скитски език, като водещи и обединяващи народите и чак след това споменал готския и най-вече хунския език. Т.е. скитския език бил водещ в една разнородна по-етнически състав империя. Остава да гадая кого Приск е имал в предвид. Като изхождам от факта, че хронистите са споменали по един или друг повод народите между реките Рейн, Дунав и Каспийско море, е налице един народ който най-малко е споменаван поименно. Това били българите или българските племена, династии и родове.

В разсъжденията си стигам до български източник в който има данни за това време, а именно „Именника на българските ханове”. В него се споменава, че 515 години до идването на Аспарух на Дунав, българите са управлявани от рода Дуло, а около разглеждания период на власт са били Авитохол и Ирник. Все още се спори дали Атила е Авитохол, а сина му Ернак е Ирник. Сред застъпниците на тезата и нейните противници са: В.Томашек от 1877 г.; А.Куник и В.Розен – 1878 г.; Й.Маркварт – 1898 г.; Й.Микола – 1914 г.; З.Гомбоц – 1921 г.; Г.Фехер – 1921 г.; Д.Дечев – 1926 г.; Г.Моравчик – 1930 г.; В.Хоман – 1940 г. От писалите след 1950 г. са: Ал. Бурмов; М.Артамонов; Д.Ангелов; В.Гюзелев; Ив.Венедиков; Барон фон Арним; О.Прицак и много други. ¹⁴ Ще оставя настрана споровете, тяхната същност и аргументация. В случая за мен е от значение факта, че около годината на смъртта на Атила (453 г.) фигурират имената на периоди или митични владетели от българския род Дуло. Явно българите са имали най-малкото значимо присъствие, ако не и водеща властова роля в Империята на Атила и събитията в Европа през първата половина на V век.

От значение е писаното от патриарх Никифор (806 – 815 г.), който около три и половина века по-късно е писал, че Кубрат господаря на оногундурите въстанал срещу аварите и около Меотидското езеро по река Куфис възстановил старата така наречена Велика България. В случая за коя Стара Велика България е ставало на въпрос? В периода между V и VII век въпреки чувствителните нашествия и контакти на Източната римска империя (Византия) с българските племена кутригури и утигури, да не забравяме и останалите в Панония българи за които почти нищо не се споменавало, няма данни за значимо държавно формирование, дори и под формата на военно-племенен съюз. Най-значима и забележителна проява оставала Империята на Атила. Едва ли е случайност, че готския историк Йордан в речта на Атила по време на Каталунската битка е споменал легендата за елена и Меотида.

Не на последно място е налице промяна в анализите на редица съвременни медиевисти във връзка с появата на нови извори за историята на българите, често предизвикващи спорове за тяхната истинност. Такъв източник е „Историята на Джагфар” („Джагфар тарихы”) ¹⁵ – сборника от летописи на средновековни автори от Волжко-Камска България. Той е предизвикателство за задълбочен анализ с изложените събития, родословия и факти имащи отношение към древната и средновековна историята на българите. Някои от изложените данни имат пряко и косвено отношение към миналото на Дунавска България. Професор Васил Ат. Василев в книгата си „Древните българи – факти, хипотези, измислици” отбелязва, че сборника е автентичен и по нищо неотстъпващ по надеждност на летописната литература извор за историята на древните българи, започващ с митовете и легендите за техния произход. Според него особено ценен е факта, че летописците са волжки българи и представят българската гледна точка за събитията. ¹⁶

В случая ни касаят няколко факта изложени в „Историята на Джагфар”, които имат пряко отношение към настоящия анализ-реконструкция, използвания термин „българо-хунска империя” и най-вече към историята на хуните, българите и родословието на Атила:

– сина на Хунския кан, Алъп-би с войска от българи и хуни, след като преминал река Сула (Дунав) при град Дере (вероятно дн. Одрин) разбил 80 000 византийска армия, като румския кан Балин (византийския император Валент) при бягството си бил обкръжен, укрил се в постройка и изгорял там. Алъп-би получил името кан-Дере и се възкачил на престола на Хунската държава. Преди смъртта си разпоредил на могилата му да поставят огромен знак на рода Дуло – „балтавар”. Той бил почитан от българите тъй като при него те станали господстващ народ в Хунската държава;

– след време на престола се възкачил внука на Алъп-би, сина на Айбат, кан Атиле Айбат по прякор Аудан (Аудон) Дуло, наричан от улчийците (славяните) Мишдаул;

– тримата сина на Атила, тримата братя – Илак (по Приск – владетел на акацирите), Тингиз (по Приск – Денгизих) и Бел-Кермек (по Приск – Ирна/Ирнах, който ще възстанови рода на Атила) имали различна съдба. Илак и Тингиз загинали, а от Бел-Кермек тръгнал рода на българските царе, които били наричани или канове или балтавари. ¹⁷

Изложеното до момента повдига повече въпроси отколкото дава отговори. Допускам вероятността с появата на хуните от изток, българите да са влезли в съюз с тях. Така с удвоени сили успели да завладеят обширните степни пространства между Каспийско море и Дунав, преодолявайки съпротивата на алани, вестготи, остготи и други. Двата народа са имали достатъчен опит в създаването и управлението на държавни формирования с разнороден състав. Впоследствие значителна част от обединените сили начело с „царските скити” продължила настъплението към Панония. В хода на обединението, сродяването и завладяването на нови земи на запад, най-вероятно представителите на рода Дуло постепенно овладявали властта, като измествали на заден план царските родове на хуните. Това не ставало без вътрешна съпротива, както споменал Приск, редица представители на царски родове бягали при римляните отказвайки да служат и се подчиняват на Атила. В условията на вътрешна и външна съпротива, интриги и дори заговори, постепенно се налагала властта на царския род Дуло. Някои наричат това утвърждаване на Втора хунска династия, което по-вероятно опира до надмощие на българите и на царския род Дуло. Те се опирали на нарастващата сила и численост на българските племена и родове, за сметка на западащата и асимилирана такава на хуните, които впоследствие не присъстват на европейския исторически театър на военните действия.

Нещо повече, българите през VІІ век, начело с „разединените и скарани помежду си” вождове (петте сина на кан сюбиги Кубрат), два века по-късно повторили по мащаб в пространството на Европа, военния поход на Атила на запад, с едно изключение – не достигнали до Каталунските полета и не успели да изградят единна и силна България.

Следователно имам основание да предполагам и пиша за наличие на българо-хунска империя от края на IV до втората половина на V век. Вероятно начело на нея или на водещи властови позиции са били наследствени владетели от древния български род Дуло, които Приск е описал като „скити” и „царски скити”.

В своята цялостност настоящия анализ и реконструкция предоставен на вниманието на читателя има за цел да разчете от военнополитическа гледна точка разглежданата тема и да отговори на въпросите относно величието, политическата адекватност в действията и пълководческия талант на Атила в налагането на историческата сцена на самородната българо-хунска империя, която с действията си довела до кардинални промени в последвалото историческо развитие и карта на Европа.

София 2012 г.

о.р. подп. от БА, д-р на НБУ по история на културата Димитър Манчоров

Бележки

Л.Н. Гумилев „Древние тюрки” Москва 1993 г. стр. 9
Николай Конрад „Запад и Изток” София 1979 г. стр. 127
Гай Плиний Секунд (лат. Gaius Plinius Secundus), наричан накратко Плиний Стари (лат. Plinius maior) – римски учен роден около 23 г. в Комо и починал на 24 август 79 г. в Стабия.
Клавдий Птолемей (гр. Κλαύδιος Πτολεμαίος, лат. Claudius Ptolemaeus) – египетски географ, астроном и астролог, който живял в Александрия. В основното му съчинение „Велико построение” или „Алмагест” са систематизирани всички достижения на древните учени в областта на астрономията. Книгата му „География” е най-известното географско съчинение през античността и оставал ненадминат авторитет до епохата на Великите географски открития. Най-старият запазен атлас от ръкописни карти е на Клавдий Птолемей, изработени през II в. В неговите ръкописи можело да се открият основания за ранната история на славяните и българите.
Публий Аний Флор (лат. Publius Annius Florus) е живял през II век и е автор на „Епитом на Тит Ливий“ в 2 книги. Това била кратка история на Римската империя. Предполага се, че Флор е родом от Африка и е дошъл в Рим по време на управлението на император Домициан. Впоследствие станал странстващ софист. Посетил Сицилия, Крит, Цикладите, Родос и Египет. Не намирайки място за себе си в Рим, Флор се заселил в испанския град Таракона (дн. Тарагона), където основал школа и преподавал литература.
лат. Carrhae (дн. Харан), в северната част на Месопотамия (дн. Турция)
Маргиана – една от сатрапиите на Ахеменидската империя. Името и идва от името на град – Мерв. Съответства на територията на днешен Източен Туркменистан. Източно от Маргиана са били Согд и Бактрия.
Mc. Govern. The Early Empires of Central Asia. London, 1939. С. 191
Дебс Г. Г. Военное соприкосновение между римлянами и китайцами // ВДИ, 1946, №2. С. 45-50
Л.Н. Гумилёв „Таласская битва 36 г. до н.э.” Публикувано в „Исследования по истории культуры народов Востока. Сборник в честь академика И.А.Орбели.” М.-Л., 1960 г.
узбекски – Termiz, дн. Термиз е град в югоизточен Узбекистан близо до границата с Афганистан
Николай Конрад „Запад и Изток” София 1979 г. стр. 118
Green, Peter. “Alexander of Macedon” Oxford, University of California Press, 1991 г.
Моско Москов „Именник на българските ханове” София 1988 год., стр. 148 – 156
Бахши Иман „Джагфар тарихы – свод булгарских летописей” т. I София 2001 г.
Васил Ат. Василев „Древните българи – факти, хипотези, измислици” София 2009 г. стр. 17
Бахши Иман „Джагфар тарихы – свод булгарских летописей” т. I София 2001 г. стр. 13-14