Част първа

Военнополитическа обстановка в Евразия

Обстановката в Евразия най-общо казано се характеризирала с дългосрочни процеси и прояви на военнополитическо противоборство и вътрешни кризи. Династии, империи, държави и племена били поставени на изпитание. Процесите се зараждали в недрата на съществуващите общества. Те били рожба и носители на съществуващите антагонистични противоречия в не спиращата война за власт, богатство и земи.

 1. Военнополитическа обстановка в Азия

През 70-те години на I в.пр.н.е. на изток в Азия продължили войните между хуните и Китайската империя, като във въоръжените сблъсъци били въвлечени и съседни племена. В царствата на територията на днешна Индия в резултат на вътрешни сблъсъци се сменяли владетели и династии. През годините на войната на Спартак в Азия станали следните събития:

– през 75 г.пр.н.е. хуните нанесли поражение на усуните, чиято численост достигала до 630 000 души.¹ Земите на усуните ² били в Илийската долина. Те граничели както следва: на запад с Кангюй ³ като границата преминавала по реките Чу и Талас; на изток – с хуните, а на юг – с Фергана.

– през 73 г.пр.н.е. цар Девабхут (83 – 73 г.пр.н.е.) – последния представител от династията Шунга, бил свален от съветника Васудева. Империята Шунга се намирала в Източна Индия през периода от 185 до 73 г.пр.н.е. Държавата възникнала след падането на Империята на Мауриите със столица град Паталипутра. След падането на династията Шунга, през периода 73 – 28 г.пр.н.е. в Източна Индия управлявала династията Канва с първи владетел цар Васудева.

– през периода 73 – 49 г.пр.н.е. за десети император на Китай бил издигнат Сюан-ди от династията Хан. Историците високо оценяват неговото управление, при което благосъстоянието на страната значително нараснало, а водеща роля придобило конфуцианството. Китайците си върнали Чеши – изоставена от хуните.

– през 72 г.пр.н.е. се възобновила войната между Китайската империя и хуните. Китайците извършили неуспешен поход в степта. Едновременно с това усуните извършили съкрушителен набег над хуните. Последните на свой ред извършили ответни набези, постигайки незначителен успех, но си върнали Чеши. Въстание на динлините и ухуните срещу хуните.

– през 71 г.пр.н.е станало решително сражение против сюните. Те били атакувани от царството Усун с царица ханската принцеса Лю Цзею. Китайския император Сюан-ди координирал действията и заповядал на пет пълководеца да атакуват сюните. Те отразили китайската атака от изток, но загубили от усуните на запад. Впоследствие сюните силно отслабнали и водели постоянна отбрана на всички страни, като престанали да заплашват китайската граница.

Като цяло в Източна и Централна Азия продължавали междуособните войни, с особена сила между Китайската империя и хуните. Те все още нямали косвено или пряко отражение върху събитията в Западна Азия и Европа. Търговията между Изтока и Запада продължавала да се води, въпреки военните действия и размириците. В някои случаи се отразявала върху мащабите, според маршрутите на керваните пътища които преминавали през земи обхванати от военни действия.

2. Римската република в края на II и началото на I в.пр.н.е.

2.1. Икономическа обстановка в Римската република

С името Римска република (res publica) ⁴ е възприето да се нарича периода в развитието на древната римска цивилизация, започващ от около 510 г.пр.н.е. с отпадане на монархията до установяването през втората половина на I в.пр.н.е. след поредица от граждански войни на Римската империя. Своеобразния публично видим върхов момент в процеса на отмиране на републиканската форма на управление и зараждане в недрата и на Римската империя е когато Гай Юлий Цезар ⁵ се обявил за доживотен диктатор.

Разглеждайки фактите свързани с личността на Спартак и въстанието на гладиаторите, ме интересува общата картина на процесите в Римската република през първата половина на I в.пр.н.е. водещи до съществени властови, административни, социални, военни и стопански промени.

Изследователите допускат, че през годините на късната република населението наброявало около 55 млн. души.  Това били годините след Съюзническата война (91 – 88 г.пр.н.е., на латински – bellum sociale) на италийските племена срещу римската държавна система за получаване на признати от Рим пълни граждански права (civitas Romana). В краен резултат, ако преди това с римски граждански права се ползвали около 400 000 способни да носят оръжие мъже, то сега с такива права били удостоени минимум 2 млн. жители по целия Апенински полуостров.

Рим като град-държава до 80-те години на I в.пр.н.е. бил начело на федерация на италийските градове, които били обвързани помежду си с договорни отношения. На практика през тези години станало политическо обединение на италийските племена, а Рим от град-държава и хегемон над италийските градове и общини станал столица на по-значимо държавно обединение, а предишните не пълноправни общини станали равноправни части на републиката. Процеса на формиране на единна по права и земи държава било следствие на продължителното във времето развитие на робовладелските отношения и масовото проникване на робството във всички сфери на производството. Непрекъснатия ръст на числеността на робите и тяхното превръщане в основна работна сила в селското стопанство, рудодобива, строителството и занаятчийството изисквало нови по-мащабни условия за реализация спрямо съществуващото дребно производство.

Разпада на полисните отношения спомагало за утвърждаването на класическия робовладелски способ на производство. Отказа от полисното самозадоволяване и натурално дребно производство, съпроводен с преход към стоковото стопанство на робовладелските вили (латифундии) и в занаятчийските работилници водели към нарастване на стоково-паричните отношения и ускорен темп за икономическо развитие. Например: ако преди това значителна част от земята принадлежала на държавата и тя можело да бъде продадена или купена само в тесен кръг от пълноправни римски граждани, то след аграрните реформи на Сула станала частна собственост и всички ограничения за купуване и продажба били ликвидирани. Значителна част била раздадена на отделни личности и станала частна собственост. Така на около 500 000 ветерани били раздадени участъци от няколко десетки югера (един югер – iugerum бил равен на 2 акра или около 2520 м²) на които те развивали робовладелско стопанство ориентирано към пазара. По този начин Римската република можела да разчита на поддръжката и защитата от страна на римските воини-ветерани.

Въпреки бурните сътресения от гражданските войни и двете робски въстания в Сицилия, римската икономика като цяло процъфтявала. Широкото разпространение на робовладелските вили, свързани с пазара, довело до обработването на преди това изоставени земи. На мястото на пустеещите земи и пасища се появили добре поддържани поля за зърнени култури, лозя, маслинени и плодови градини. Почвата била наторявана и се аклиматизирали нови сортове растения и дървета. Заедно с пасищното животновъдство изискващо значителни по размер пасища се развивало и използващото обори затворено животновъдство за месо. Наред с дребните и средни робовладелски вили през I в.пр.н.е. се появили едри стопанства наричани латифундии, т.е. имения от няколко хиляди югера.

Утвърждавало се и масовото навлизане на робския труд в занаятчийското производство съсредоточено в градовете. Така през I в.пр.н.е. се оживили пазарните стокови отношения, местните и областни пазари на които се реализирала оживена търговия с различни селскостопански и занаятчийски стоки – аретински съдове, бронзови изделия от Капуа, светилници и вълнени дрехи. Изнасяли се предимно вино и масло, а за Рим се внасяли роби, хляб, памук, вълна, гръцки вина, метали, ценен строителен камък, подправки, занаятчийски стоки от източните страни, стъкло, бижута, слонова кост и др. В действителност Римската република внасяла повече, отколкото изнасяла. Вероятно поради това се родила мисълта, че „всички пътища водят към Рим”.

Характерна особеност на икономическия живот през I в.пр.н.е. била хищническата експлоатация на провинциите. Въпреки промените, римските провинции се разглеждали като имоти на римския народ, където се отивало за печалба. Така например, в края на 70-те години на I в.пр.н.е. наместника на Сицилия Гай Верес,⁶ по думите на Цицерон, за три години управление натрупал богатство на стойност 40 млн. сестерции. Награбените в провинциите пари се трупали в Рим, където отивали за повишаване на благосъстоянието, строителство на инфраструктура и развитие на занаятчийското производство, което се съпровождало с обедняване на провинциите и нарастващо недоволство от населението им.

След пълното покоряване на Гърция през II в.пр.н.е. и разрушаването на Картаген (146 г.пр.н.е.), Рим изцяло поел морската хегемония в Средиземноморието. От Вечния град изхождали морски пътища за превоз на стоки, оръжия, граждани и войници към всички крайбрежни провинции на републиката. Римските аристократи организирали дори разглобяването на гръцки вили и египетски обелиски, които камък по камък се транспортирали в Рим. Изходна и крайна точка на всички морски превози била Остия, пристанището на Рим.

В егейските пристанищни градове Ефес и Пергамон се товарели стоките, докарани по азиатските сухоземни пътища. По море пътя продължавал по маршрута, по който прекарвали пшеницата от Черно море. Пурпурните тъкани на някогашните финикийци се товарели в Селевкия, пристанището на Антиохия. Корабите поемали към Родос, най-важната база в източно Средиземно море, плавали южно от Крит и през Месинския проток пристигали в Остия. Освен това на римляните от изтока им трябвало цялото натрупано богатство в Арменската и Партската империи, както и да излязат на пътя на коприната в района Антиохия-Едеса-Селевкия. Целта била повишаване износа на дървен материал, стъкло, текстил, мед, сребро, калай и други местни суровини.

Един от най-значителните морски пътища свързвал Рим с южния бряг на Средиземно море, откъдето пристигали жизнено необходимите зърнени храни от Северна Африка, тамян и парфюми от Арабия, бисери и корали от Червено море, памук от Индия, коприна и подправки от Китай. Поради летните северни ветрове плаването от африканския бряг към Остия – Рим, било възможно основно напролет.

Не по-малко значение за Рим имала и Испания. Размирния Серторий сривал добива и доставките на злато, мед, живак, сребро и калай.

Така изглеждала най-общата картина на една действаща световна търговска мрежа в рамките на познатия тогава цивилизован свят.

 2.2. Политическа и научна обстановка в Римската република

Военнополитическата обстановка не можела да бъде сама за себе си и откъсната от реалностите и противоречията в социалната и стопанската сфера на републиката. В отговор на реалностите, се зародили две основни партии-движения за преразпределение на властта, земята и финансите: популарите и оптиматите.

Оптиматите били представители на старата по родословие и богатство римска аристокрация, използваща в максимална степен влиянието си върху римския сенат за вземане на решения и приемане на закони. Най-ярки представители за разглеждания период били Сула ⁷ и Катон Млади. ⁸

Популарите на свой ред били представители на обикновения римски народ, ползващи се с известност и подкрепа от римските граждани, издигнали се до публично ниво във военната и политическата йерархия на обществото. Те били за реформи насочени към демократизиране управлението на Римската държава и аграрни закони за преразпределение на земята между римските граждани. Най-ярки представители били: Тиберий ⁹ и Гай Гракх, ¹⁰ Гай Марий, ¹¹ Сатурнин, ¹² Серторий, ¹³ Гай Юлий Цезар и други.

В същото време в земите на републиката и самия Рим придобил значително влияние т.н. среден стоицизъм. Това било време на разпространяване идеите на древногръцките философи-стоици, последователи на основателя на школата Зенон (335 – 264 г.пр.н.е.).¹⁴ С известност и влияние се ползвали философите Мнесарх (160 – 85 г.пр.н.е.),¹⁵ Дардан (160 – 85 г.пр.н.е.),¹⁶ Посидоний (139/135 – 51/50 г.пр.н.е.) ¹⁷ и други. Накратко казано те приемайки принципното еднообразие на света, считали всички хора за принципно равноправни и не приписвали собствена реалност на социалните йерархии.

За изследваното време интерес представлява живота на Посидоний – древногръцки философ, стоик, историк, географ и астроном. Той пътешествал и обиколил Италия, Испания, Галия и Германия. Престоял няколко години в Рим, където бил приет от висшия елит. Заселил се на остров Родос и при него се обучавали Цицерон (77 г.пр.н.е.) ¹⁹ и Помпей (66 и 62 г.пр.н.е.)¹⁹. Цезар на свой ред посетил школата на Аполоний на остров Родос. Цицерон писал пък за Мнесарх, Хекатон Родоски и  Диодор. Нещо повече, Диодор бил негов приятел и живеел при него до смъртта си през 59 г.пр.н.е.

Защо отделям внимание на стоицизма в годините на късната Римска република? Повод е писаното на руския сайт Википедия, че Спартак следвал идеите на философа Гай Блосий от Капуа, които можело кратко да се формулират с думите: „последния ще стане пръв и обратно”.²⁰

За да си отговорим на въпроса, дали има основание за подобно твърдение, да разгледаме накратко достигналите до нас факти за дейността на философа-стоик Гай Блосий. Според Плутарх, Блосий бил роден в град Кума в Кампания и ученик на философа-стоик Антипатър от Тарс. При липсата на подробни сведения за него би било от полза да се имат в предвид сведенията от източниците за родовите му корени и семейни традиции. Още повече, че в древността това имало винаги особено важно значение. Въпроса бил подробно изследван в специална статия на Д. Дадли „Блоссий из Кум” ²¹, в която автора се позовал на свидетелства на Тит Ливий за вероятните му предци. Ставало дума за годините на войната на Рим с картагенския пълководец Ханибал, когато представители на влиятелния сабелски род на Блосиите заели открита антиримска позиция. През 216 г.пр.н.е. според Тит Ливий, претора на Кампания, Марк Блосий бил за съюз с Ханибал, а шест години по-късно около 170 кампанийци начело с братята Блосии (Blossii fratres) се наговорили в определена нощ и час да подпалят построените от дърво и слама хижи около Капуа, където били разквартирувани римските легионери. За този заговор докладвали робите от рода на Блосиите, в резултат на което заговорниците били хванати и екзекутирани, а робите получили пари и свобода.

Впоследствие, тези събития, негативно се отразявали върху съдбата на Гай Блосий, тъй като в римската историческа памет рода Блосий бил запомнен като род на заговорници и подпалвачи. Между другото римляните смятали подпалвачите за най-опасни престъпници. Пожар в условията на гъстото градско строителство довеждал до катастрофални последствия и огъня не правел разлика между богати и бедни. Гай Блосий, според Д. Дадли, наследил от своите предци демократичните възгледи и негативно отношение към римската аристокрация, което повлияло върху неговия избор на радикалното течение в стоицизма. Явно Блосий бил способен ученик, който бил привлечен към стоицизма от идеята за началното равенство на хората и идеята за „съгласие” което да царува в обществото.

В Рим Блосий живял като гост в семейството на Публий Муций Сцевола, привърженик за нов аграрен закон, предложен от народния трибун Тиберий Гракх. Вероятно тогава Блосий се запознал с по-големия брат Тиберий и станал негов съветник. Плутарх подчертал, че Тиберий Гракх настойчиво бил подстрекаван към реформи от: философа Блосий, ритора Диофан – беглец от остров Митилена (след смъртта на Гракх, бил съден и екзекутиран) и подкрепата на римските граждани.²² Според Плутарх той бил впечатлен от факта, че „8. Земята, завоювана с война от съседите, римляните една част  продавали,  а другата част била за обществено ползване, която се поделяла между нуждаещите се и бедни граждани, които за това внасяли в хазната умерени данъци. Но богатите започнали да предлагат на хазната по-високи данъци и по такъв начин изтласкали бедните, и тогава бил издаден закон, забраняващ да се владее повече от 500 югера. Отначало указа обуздал алчността и помогнал на бедните да останат на своята земя, дадена им под наем, така всеки продължил да обработва предоставения му участък. Но след това богатите се  изхитрили да придобият съседните участъци чрез подставени лица, а накрая вече открито завладели почти цялата земя, така изгонените от земята бедни и във войската влизали без  всякакво желание, и към възпитанието на своите деца проявявали  пълно равнодушие, и скоро цяла Италия усетила недостиг на свободно население, за сметка на което нараствал броя на робите: те били пълни с варвари, които обработвали земята, която богатите отнели от своите съграждани… Тиберий отстоявал това прекрасно и справедливо начинание с красноречие,  способно да извиси даже предмети, далеч не толкова благородни, и  бил страшен,  бил  непреодолим, когато качвайки се на  ораторското възвишение, обкръжен от народа, говорил за страданията на бедните примерно така: дивите зверове, населяващи Италия, имат дупки, всяко има свое място и свое пристанище, а тези, които се сражават и умират за Италия,  нямат нищо, освен въздух и светлина, като бездомни скитници бродят по страната с жените и децата си, а пълководците ги лъжат, когато преди битка призовават воините да защитят от врага родните могили и светини, тъй като на никой от такова множество римляни не им останал бащин олтар, никой не ще покаже, къде е могилния  хълм на неговите предци, и те воюват и умират за чуждия лукс и богатство, тези „владетели на вселената”, както ги наричат, нито една бучка земя не могат да нарекат своя.” ²³

През периода 135 – 132 г.пр.н.е. на остров Сицилия  избухнало Първото сицилийско въстание на робите, начело с бившия роб Евн ²⁴, който бил провъзгласен за цар. В същото време през 133 г.пр.н.е. Тиберий предложил от името на плебеите, нов земеделски закон за ограничаване на забогатяването и раздаване на земя на нуждаещи се и бедни римски граждани. Той бил обвинен от засегнатите от новия закон опоненти, че искал да предизвика народното недоволство и да станел диктатор. В последвалите вълнения и сблъсъци, Тиберий бил убит, а тялото му хвърлено в река Тибър. След смъртта му, Блосий бил разпитван, но не и осъден. Освободен, напуснал Италия и заминал за провинция Азия, където се присъединил към въстанието на Аристоник Пергамски ²⁵ срещу Рим (133 – 130 г.пр.н.е.), отново като съветник.

Накратко казано, Пергамското царство възникнало на земите в Мала Азия през 280 г.пр.н.е. Рим го използвал в качеството на съюзник за завоюването на Гърция и Македония. Вследствие на победите, римските завоевания достигнали до Мала Азия, а римляните започнали да кроят планове за присъединяване на царството към своите владения. Станало така, че в Пергам починал цар Атал III (138-133 г.пр.н.е.), а в Рим пристигнал неговия пратеник Евдем. Той съобщил на сената, че Атал завещал своето царство на римския народ. В същото време в самото Пергамско царство обстановката била нестабилна, а тази новина предизвикала вълна от възмущение и разпространение на слухове, че истинското завещание било подменено от римляните Според Колобова К.М., най-вероятно царя завещал само своите владения, а на градовете дарил свобода.²⁶

От възмущението се възползвал Аристоник, син на предпоследния пергамски цар Евмен II, който според някои бил роден от царска наложница. Аристоник, позовавайки се на своя царски произход, предявил претенции за престола и започнал военни действия в крайбрежните райони на Мала Азия. Повечето гръцки градове били на римска страна и в морско сражение близо до Кима, той бил разбит. Така завършил първия етап на въстанието. Впоследствие Аристоник рязко изменил тактиката на своите действия в търсене на нови сили. По този повод Страбон писал, че разбит от ефесците в морско сражение при Ким, той избягал от Левк към вътрешните земи на страната и бързо събрал значително количество бедни хора и роби, които призовал към свобода. Своите привърженици Аристоник нарекъл хелиополити – хора на Слънцето. Отначало Аристоник побеждавал, докато срещу него тръгнали не само римска войска, но и на съседните царе. Явно властващите се страхували от масовото въоръжаване на бедните и робите. През 130 г.пр.н.е. Аристоник бил разбит до град Стратоникея и след обсада на града от римляните, бил принуден да се предаде в плен. Той бил докаран в Рим и там удушен в затвора. След поражението на въстанието, през 130 г.пр.н.е. философския и политически съветник Блосий се самоубил.

Това била накратко обстановката около наличните и най-разпространени възгледи и прояви в обществото на философската и научна мисъл в годините предшестващи войната на Спартак. Не е ясно доколко разказите за възгледите и съветите именно на Блосий се запазили и достигнали земите на медите близо 40 години след смъртта му. По-вероятно сред тракийската аристокрация имало спомени за действията на бунтовния Аристоник. Това предполага, че вътрешните противоречия в годините на късната Римска република имали почва за вълнение и за избухване на въстанието на гладиаторите.

 2.3. Военнополитическа обстановка

Развитието на процесите породени от вътрешните противоречия и външната експанзия в годините на късната Римска република, намирали ясно отражение в хронологическата последователност на събитията преди войната на Спартак. В хронологичен ред най-значимите войни били както следва:

Кратката обобщена хронология на най-значимите вътрешни и външни войни по границите и в земите на късната Римска република, нагледно демонстрира устойчивостта на политическата, икономическата и социалната криза в римското общество. Кризата пряко засегнала живота на няколко поколения и пагубно се отразила върху морала и традициите на римското общество. Естествено се засилило търсенето на изход в миналото и морала на властта. Закономерно в резултат на кризата в късната римска република се проявили два основни процеса:

– реформите на Марий в римската армия, вследствие на икономическата и социална криза и превръщането и в продължение на близо половин век в професионална;

– избухване на уникалното по своите прояви и състав въстание на гладиаторите, начело със Спартак, в чиито редици се обединили роби със свободно родени бедни римляни и италийци.

 2.4. Реформа в римското военно дело през първата половина на I в.пр.н.е.

По време на войните на римляните в Иберия и Нумидия се издигнал Гай Марий, който имал значително влияние сред демократичните кръгове в Рим. През     107 г.пр.н.е. бил избран за консул и съсредоточил вниманието си за укрепване на римската армия. Вследствие на това се изменил характера и, като в нея започнали да постъпват граждани без имуществен ценз. Бил установен 16 годишен срок на служба. Милиционната римска армия започнала да се превръща в професионална, комплектована по принципа на доброволното вербуване. Изменението на състава на армията изисквало и нейната структурна реорганизация.

По предложението на Марий били осъществени редица организационни мероприятия. В легионите било отменено деленето на личния състав на велити, гастати, принципи и триарии. Това било обусловено от премахването на различията във въоръжението на трите линии в бойния строй. Отпаднала леката пехота, а конницата престанала да съществува като отделен род войска. Тя била включена в състава на легиона. Изменил се и бойния ред на легиона: всеки три манипули били обединени в кохорта, които се строявали в две линии (по пет кохорти във всяка). Тактическа бойна единица станала кохортата.²⁷

Реорганизацията на римската армия имала положителни и отрицателни страни. Организацията на легиона се усложнила (легион-кохорта-центурия), но се опростили тактическите движения и управление. Повишило се значението и ролята на командния състав при подготовката и в хода на боя. Обединяването на манипулите намалило свободата на маньовъра на легиона на пресечена местност. Намалила се тактическата дълбочина на бойния строй. Отпадането на велитите (леката пехота) намалило възможностите за успешно начало на боя или отклоняване от него. Единствена форма на боя станала бързата и решителна атака.

Засилено било техническото осигуряване на армията. Широко започнали да се използват пионерните инструменти, появили се инженерните обози, което не освободило легионерите от задължителния личен багаж. Това дало повод на враговете на Марий за шеги, като наричали римските легионери „мулетата на Марий”.

Проведените реформи, несъмнено способствали за укрепване на римската армия и тя отговаряла на социалните и икономическите реалности на късната римска република. Превръщането и в професионална, променило нейната роля в политическия живот на републиката. Нараснала ролята на пълководците и командирите на подразделения, от които вече в значителна степен зависело личното благополучие на професионалните воини. Армията все по-често се превръщала в оръдие на отделни групировки на едрите робовладелци, които се стремели да учредят в Рим военна диктатура. ²⁸

 2.5. Личен състав и въоръжение на римския легион

Легиона се състоял от около 4 800 легионера и значителен брой съюзен или спомагателен персонал, слуги и роби. Към всеки легион се придавали съюзни или помощни отряди почти със същата численост. В техния състав влизали лека пехота и конница, както и  различни специалисти — сапьори, разузнавачи, лекари, знаменосци, секретари, обслужващ персонал за метателните оръдия и обсадните кули, различни обслужващи подразделения и отряди от не граждани (римско гражданство получавали при уволнението) и майстори от оръжейните работилници.

Според мен в състава на новосформираните през 72 г.пр.н.е. шест легиона под командването на Крас, ядрото било от бивши ветерани от Етрурия и Лациум. Те били наричани  evocati – буквално „отново призвани”. Това били легионери, които отслужили своя срок и уволнени, но отново зачислени във воинския състав на доброволна основа по инициатива например на консула. Новия главнокомандващ Марк Лициний Крас си взел поука от предишните формирования и като всеки богаташ решил да не рискува политическата си кариера. Вероятно заложил част от богатството си за повишено заплащане с цел привличане значителна част от опитните ветерани, не само като командири, но и легионери. На свой ред ветераните били освободени от редица воински задължения по укрепване на лагера, прокарване на пътища и други. По чин били над редовите легионери и евентуални кандидати за длъжността центурион. По този начин Крас си осигурил ядро от няколко стотин до няколко хиляди ветерани от времето на Сула, които били опитни и подготвени във военно отношение.

С реформата на Марий, всички легионери станали тежки пехотинци. Те били екипирани с шлем, ризница, щит – скутум (scutum) , меч и копие – пилум (pilum).

Легионерите били въоръжени с мушкащо-сечащ гладиус (gladius hispaniensis) с дължина на острието от 62 – 66 см. Смятало се, че мушкащото действие имало по-реален ефект, за раняване и убиване на врага. Особено когато първите редици се сблъсквали щит срещу щит с врага, подпирани от задните редици, като в тясното пространство можели само да извършват мушкащи действия в пролуките между щитовете.

Пилума с накрайник от плосък връх постепенно придобивал станалата традиционна пирамидална форма. Накрайника често бил назъбен. Предназначението на дългите пилуми било да пробият щита и да ранят вражеския воин. Късите пилуми с плоски върхове имали друго предназначение – за отбрана и посрещане на първите атакуващи редици на врага. Пилума ако се забивал в щита на врага, натежавал и той трябвало да отпусне към земята щита си, като горната част на тялото му оставала незащитена. Той не подлежал на вадене по време на ръкопашната схватка или отсичане поради дългия метален връх. Така вражеския воин трябвало да захвърли своя щит и да се бие без него.

Щита – скутум, бил с височина около 1,2 м и ширина около 75 см. Изготвяли го от няколко слепени перпендикулярни една над друга брезови пластини, които покривали с обтегнат груб плат, а след това с телешка кожа. Имал овална форма с овален умбон, метална обшивка по краищата и дълго вертикално ребро. Той не бил предназначен за активна защита при водене на ръкопашен двубой. Легионера го носел с лявата ръка с опора на лявото рамо и скрит зад него със засилване се блъскал в противостоящия му враг. Опирайки го на земята, прикляквал зад него и мушкал с пилума или гладиуса пред себе си с цел да порази врага.

Лорика хамата (Lorica hamata) била ризница от последните години на Римската република. Съществували няколко версии, предназначени за различните родове войски — стрелци, копиеносци и конница. Ризницата се изготвяла от бронзови или железни халки, вплетени една в друга, била гъвкава, здрава, надеждна и осигурявала подвижността на воина. Всяка халка имала вътрешен диаметър около 5 мм и външен диаметър около 7 мм. За изработването на една ризница били необходими няколко хиляди халкички. Под нея задължително се носела платнена риза, която предпазвала тялото от нараняване от халкичките и температурно въздействие на метала през горещото лято или студената зима.

 2.6. Боен строй на римския легион

Около 80-те г.пр.н.е. римската армия започнала да използва кохортния боен ред. Причина да се въведе този нов боен строй била необходимостта от ефективно противопоставяне на масираната фронтална клиновидна атака на келтските и германските племена, както и специфичния боен строй на армиите от Изтока, особено на тежката партска конница. Първото бойно използване на новия боен ред може да се отнесе към годините на Съюзническата война (91 – 88 г.пр.н.е.). По времето на Гай Юлий Цезар кохортната тактика вече била общоприета.

В резултат на реформите на Гай Марий, кохортите заменили манипулите в качеството на основно тактическо подразделение на легиона. Кохортата се състояла от 6 центурии или общо от 480 легионера. Те се строявали в шахматен ред (quincunx), като на бойното поле можели да се използват както следва:

– triplex acies — боен строй в 3 линии: в първата линия четири кохорти; във 2-та и 3-та по три кохорти;

схема на боен строй в 2 линии по 5 кохорти във всяка

– duplex acies— боен строй в 2 линии по 5 кохорти във всяка;

схема на боен строй в 2 линии по 5 кохорти във всяка

– simplex acies — боен строй в 1 линия на всичките 10 кохорти.

По време на марш при опасност от нападение или на вражеска земя, те се строявали най-често в три-четири успоредни колони. Така по-лесно можели при изненадващо нападение да се престроят в три бойни линии или да формират тъй наречения orbis „кръг” за водене на бой под интензивен обстрел на врага.

Когато кохортите стояли в сгъстен строй, разстоянието между две кохорти било равно на дължината на една кохорта по фронта. Тази междина не изчезвала при развръщането им за водене на бой. Тогава кохортата се разтягала по фронта почти два пъти повече от сгъстения си строй.

Взаимодействието между кохортите, значителната численост на отделния отряд, бойния строй на самата кохорта и опростената схема за маневриране не налагали високи изисквания върху индивидуалната бойна подготовка на всеки легионер. От значение било колективното водене на боя, като легионера спазвал мястото в строя.

 2.7. Рим и киликийските пирати

След победата в Първата и Втората Пунически войни, довела до пълния разгром на Картаген, римския военен флот постепенно западнал. Римляните се възгордели и си въобразили, че нямат равностойна държава-враг по море. В същото време пропуснали, че създават условия за формиране на разбойническа общност, която да действа по цялото Средиземноморие. Стоките и богатствата, превозвани по вода, започнали да привличат вниманието на морските разбойници, а първите лесни успехи довели до бързо нарастване на техните флотилии. Киликийските пирати, подсилени от бездомни картагенци, гръцки пирати, избягали роби и обеднели италийци, заплашвали морските пътища за Остия и се превърнали в истинска опасност за мощта на Рим.

Техните малки, бързоходни и маневрени кораби с един ред гребла, наричани либурни, станали по-късно образец за римската военна флота. Прилаганата от тях тактика била проста. Щом откриели пред брега или в някой проток между островите кораб, гребели бясно към плячката и от висок, превишаващ бордовите стени на лодката им кастел скачали на палубата на атакувания обект. Битката от морска се превръщала в ръкопашен бой с меч и кинжал. Най-опасен противник на пиратите били по-мощните, въоръжени и с воински състав военни кораби. Последните при успех ги принуждавали да влязат в сражение и ги надвивали чрез своето превъзходство в мощ и жива сила. На практика военния флот с големите си триреми за морски битки, не можел с успех да противостои на бързата и изненадваща пиратска тактика.

Киликийските пирати извършвали групово не само грабежите по море и подялбата на плячката, но и на сушата живеели задружно по свои собствени закони. Брегът на Киликия се простирал от днешната турско-сирийска граница надлъж по залива Искендер. От върховете на предпланините с надморска височина 3000 метра в ясно време се виждало морето чак до остров Кипър. Надлъж по брега били построени сигнални кули, от които известявали приближаването на обекти за плячка или предупреждавали за идването на военни кораби. Многобройни, добре скрити, защитените от скали малки пристани предлагали идеален заслон за пиратските кораби. За всеки случай в планините били построени укрепления, които се охранявали и били недостъпни за чужди хора. Главен дял от плячката били откупите, който те получавали от състоятелни пленници и контрибуциите, налагани на пристанищни и крайбрежни градове срещу обещание да ги пощадят от плячкосване.

Отначало гръцките и малоазиатските морски разбойници нападали корабите по маршрута между Рим и Египет. Нападенията по този жизнено важен южен морски път, били толкова масови и ефикасни, че цените на зърнените храни в Рим нараснали и довели до гладни бунтове на плебейското население.

Воюващият с римляните понтийски цар Митридат (111 – 63 г.пр.н.е.) ²⁹ станал  покровител и закрилник на пиратите в Средиземно море. Самият той притежавал силна военна флота, но въпреки това привлякъл към себе си пиратите от гръцките острови и малоазиатските брегове и чрез тях застрашил най-важните морски пътища към Рим. Най-вероятно се възползвал от техните услуги и по време на преговорите със Серторий в Испания. Плутарх в кратката му биография подчертал, че „засадите, обкръженията, бързите маневри с отряди на Серторий на всяко едно направление лишавали врага от възможност да получава доставки по суша, а по море Серторий препятствал с помощта на пиратите: техните кораби блокирали крайбрежието”. ³⁰ Потвърждение намиране и в речта на Цицерон срещу наместника на Сицилия Гай Верес. Той подчертал как пиратите не само имали свободен достъп до брега на Сицилия, но и необезпокоявани влизали в пристанището на Сиракуза.

Едва когато римляните взели на служба флотски ескадри от Кипър и Родос и с тяхна помощ атакували пиратите, тяхната и на Митридат морска мощ западнала.

 2.8. Робството в късната Римска република

В последните десетилетия на Римската република нуждата от значителен брой роби нараствала. От една страна италийските земевладелци разширили отглеждането на лозя и маслини. Тяхната обработка изисквала наличието на голям брой роби, които били по-производителни от свободните селяни. От друга страна все по-голям брой занаятчии, предприемачи и търговци започнали да използват робите като евтина работна ръка. Те имали грижата само да им осигуряват храна, дрехи и подслон. Към частните лица се прибавили и обществените институции на държавата, градовете и храмовете. Те имали собствени роби, които ремонтирали и поддържали чистотата на  улиците и площадите, водопроводите и канализацията, зданията и крепостните стени. Нараствало използването им в минното дело, тухларните, строителството, пясъчните кариери, каменоломните и т.н. Физическия труд в нарастваща степен се стоварвал върху робите и това налагало нуждата от нови и нови постъпления. Нараствал броя на личните и семейните роби. Те вече се появили и в интелектуалните сфери – лекари, учени, учители, счетоводители и даже управляващи на латифундии.

От днешния ден при липса на статистика е трудно да се прецени колко роби имало в Италия и в Рим през различните периоди на монархията, републиката и империята. Предполага се, че те са достигали до най-малко 2 милиона, което било около една четвърт от римското население. В градовете робите се различавали от римските граждани с липсата на тога, която нямали право да носят. Поради това не се отличавали драстично по градските улици, обществени форуми, амфитеатри и т.н. Предложението на един от сенаторите да  снабдят робите с еднообразни дрехи, за да се различават от свободните граждани, било признато за съмнително от гледна точка на обществената сигурност. Защото тогава самите роби биха разбрали колко са много в самия Рим и колко малко са свободните граждани.

За да държат в подчинение огромната „армия” от роби, била необходима добре обмислена и практически действаща йерархична и охранителна организация. Важно място в системата на управление на домашното стопанство заемали робите отговорни за хранителното и вещево осигуряване или медицинските грижи за многобройните слуги. Пекарите, мелничарите и кухненските роби се грижели никой да не остане гладен в къщата и стопанството. Тъкачите, шивачите и обущарите правели дрехи и обувки за всички слуги. Роби дори охранявали собствеността на господаря.

Отношението към робите било сурово и безмилостно. Съгласно римския закон, той не бил смятан за човек, а за част от собствеността. Стопанина можел жестоко да накаже, нарани или даже да убие лично принадлежащия му роб, без да носи отговорност пред закона. Макар сред робите да имало твърде сложна йерархия, все пак значителна част от тях се занимавала изключително с тежък физически труд.

 2.9. Гладиаторите в късната Римска република

Според изследователите въоръжените двубои до смърт пред публика не били римска традиция. Те били възприети от етруските, които ги провеждали с ритуална цел, като чрез тях заместили човешките жертвоприношения при погребални церемонии в чест на починал. ³¹ На Апенините обичая да се провеждат боеве между пленници, роби или осъдени на смърт се зародил в Кампания. Така през 308 г.пр.н.е. след победа над самнитите, римските съюзници – кампанийците накарали пленените самнити да се бият помежду си. Първия публичен гладиаторски бой в Рим станал през 264 г.пр.н.е., когато Марк и Децим Брут на погребението на своя баща организирали бой на три двойки гладиатори, като „munus” (буквално „дълг”) или погребален дар за мъртвите. С годините гладиаторските боеве си спечелили голяма популярност. През I в.пр.н.е. вече се наложили като една от най-популярните скъпоструващи организирани и публични форми за развлечения. С цел подготовка на гладиатори били сформирани специални школи. Те станали своеобразен робски „елит” и били продавани или преотстъпвани за твърде значими суми, обогатявайки своите господари. Господарите на гладиаторски школи – ланистите, заради собствения интерес били длъжни да следят, „стоката” добре да се храни, да бъде във великолепна физическа форма и да бъде обучена на ръкопашен бой по най-добрия дори артистичен начин за да достави удоволствие на публиката.

Освен гладиаторските двубои, римляните обичали и ловните сцени с екзотични диви животни или бой между самите животни. Например Сула през             93 г.пр.н.е. пуснал на арената 100 лъва. Можем бегло да си представим каква „армия” от ловци, търговци, превозвачи по суша и море, гледачи на животни и други е била задействана за неговото „шоу”. На арената били избивани стотици диви животни – лъвове, тигри, вълци, леопарди, мечки, пантери, диви свине, бикове, слонове, носорози, антилопи, елени, жирафи и маймуни. Срещу свирепите хищници излизали така наричаните гладиатори-бестиарии, чието обучение било по-продължително от класическите гладиатори. Те били обучавани не само как да боравят с хладното оръжие за лов, но и на дресура. В хода на подготовката изучавали навиците и поведението на дивите животни. В Древен Рим бестиариите преминавали обучение в известната Сутрешна школа. Името и произлязло от житейския факт, че боевете с животни се провеждали изключително сутрин. Древноримските дресьори постигнали в своите умения значителни постижения: мечки ходели по опънато въже; лъвове слагали в краката на бестиария уловения, но още жив заек; маймуни яздели свирепи кучета, а елени теглели колесници. Когато цирковите безкръвни изпълнения омръзвали на публиката, на арената излизали на смъртен лов дивите хищници срещу смелите и обучени ловци.

В по-късно време през годините на Римската империя, освен разгледаните видове гладиаторски боеве, на арената се провеждали и битки с кораби на вода наричана наумахия. През 46 г.пр.н.е. Гай Юлий Цезар провел първата наумахия. За да бъдела реализирана на Марсовото поле на Рим било изкопано и напълнено огромно изкуствено езеро. В представлението участвали 16 галери с 4 000 гребци и 2 000 воини-гладиатори.

Днешен изглед на амфитеатъра за гладиаторски двубои в Помпей

 2.9.1. Гладиаторски школи

Най-древните известни ни гладиаторски школи били основани в Кампания. В годините на късната република с популярност се ползвали тези в Капуа и Помпей. По това време била открита школа и в Рим, спомената от римския поет Хораций (65 – 8 г.пр.н.е.) – Ludus Aemilius. Четирите най-споменавани школи в Рим били около амфитеатъра на Флавиите: Голяма, Галска и Дакийска школи, и Сутрешна за подготовка на бестиарии. Школите представлявали комплекс от помещения с различно предназначение. Сред постройките се намирал оръжеен склад, ковачница и морга. В многобройния административен обслужващ персонал влизали преподаватели, оръжейници, лекари, масажисти, гробари, отчетници и надзиратели. Този апарат бил подчинен на високопоставени чиновници, някои от които били с ранг прокуратори от коническото съсловие.

В гладиаторските школи царял твърд дневен ред на тренировки, полагащи се мероприятия и комплекс от наказания. Нарушителите били бити, жигосвани с нагорещено желязо, връзвани, оковавани и екзекутирани. Тежестта на наказанието оковаване с окови можем до известна степен да си представим от откритото в помпейската гладиаторска школа. В ниска тясна килия, в която можело само да се лежи или седи, била намерена верига към която за краката се оковавали по десет наказани.

Гладиаторите спели по двойки в неголеми килии с площ около 4-6 м². Най-тесните и неугледни килии се полагали на новобранците – купени от робските пазари, наказани, осъдени или бедни италийци постъпили доброволно в школата. По-просторни и с някакво обзавеждане вероятно се полагали на заслужилите известност и  скъпоструващи гладиатори.

 2.9.2. Обучение на гладиаторите

Попадналите насилствено или доброволно в школите, преминавали целенасочено бойно обучение и възпитание на духа. Те трябвало публично на арената да оправдаят вложените в тях средства и да донесат печалба и известност на своя господар. Преминавали обучение и тренировки с продължителност от няколко месеца до 3 години, след което били изкарвани на арената. При късмет и достойно представяне, получаване на леки наранявания или осакатявания, доволната публика можела да остави гладиатора жив. Дори можела да го освободи, но бил длъжен още 2 години задължително да пребивава в школата, като треньор или помощник на ланиста след което получавал пълно освобождаване, а на осъдени римляни и възстановяване на гражданските права. В други случаи опиянената от кръвта и правото безнаказано да решава публика, можела да иска незабавната му смърт. Тогава трябвало стоически да понесе екзекуцията на място от своя противник.

За да имали траен ефект, тренировките продължавали от сутрин до вечер и били свръх интензивни до припадък. Под ръководството на учител – бивш гладиатор или опитен ветеран-легионер новопостъпилите се обучавали на фехтовка и защита. Всеки получавал двойно по-тежки от бойните, дървен меч и изплетен от върба щит. Отначало до автоматизъм се отработвали удари и блокиращи положения спрямо вкопан в земята дървен кол висок около 180 см – поединично или по двойки. На началния етап на обучението трябвало да се усвои умението за нанасяне на силни и точни, мушкащи и посичащи удари на нивото на въображаемите глава и гърди на противника, без да се откриват незащитени места от собственото тяло. За укрепване на мускулите учебното оръжие било два пъти по тежко от бойното. Впоследствие се отработвали удари и техники за водене на двубой по двойки. В крайна степен нараствал стремежа за водене на продължителен артистичен двубой с кървави не смъртоносни наранявания за възбуждане на публиката. Не се предпочитало бойно майсторство с бърза и смъртоносна победа. Публиката изисквала продължителна, професионална и кървава игра, при която гладиаторите били боеспособни до изтощение. Всеки от публиката залагал и се възбуждал от тръпката за печалба и загуба. Стойността на биещите се на арената нараствала с носенето на печалба на заложилите. В допълнение дори бедните римляни придобивали самочувствието на всевластни величия, които можели да се възхищават на пролятата кръв или с един жест на ръката да решат – смърт или милост за победения.

 2.9.3. Типове гладиатори

Гладиаторите се отличавали по произход, физически данни, живот на воини преди робството, умения в боравенето с различни типове оръжия, брой победи на арената и по облеклото си. Най-често срещаните, скъпоструващи и предпочитани били: Траки (Thracians), Мирмилони (Mirmillones), Рециарии (Retiarii) и Секутори (Secutores).

Барелеф от I в.пр.н.е. в гробница

С годините непрекъснато се попълвала и обогатявала палитрата от типове гладиатори, докато не се утвърдили няколко основни такива. Измежду тях са:

Andabatae – конни гладиатори облечени с ризници, подобно на катафрактите (източните партски кавалерийски части). Носели шлемове със забрала, но без дупки за очите. Те сляпо се хвърляли в двубой един срещу друг яхнали конете си. По тяхно подобие били средновековните рицарски турнири.

Бестиарии (Bestiarii) – гладиатори биещи се с диви хищници. Най-често били въоръжени с копие или нож. Сред тях преобладавали престъпниците (ноксии), осъдени на смърт в двубой с хищни животни. В сравнение с останалите гладиатори, по-често загивали разкъсани живи на арената. По-късно били специално обучавани да се бият с екзотични животни. Ловните сцени били така организирани, че хищниците имали малки шансове за победа.

Бой на Бестиарий с лъвове. Барелеф съхраняван в Националния Археологически Музей – Рим

Бустуарий – гладиатори, които се биели в чест на починал, на ритуални игри по време на погребалната церемония.

Димахери (Dimachaeri) – наименование на гладиатори което произлизало от гръцкото „διμάχαιρος” – „носещ два кинжала”. Били въоръжени с два меча, по един във всяка ръка, без шлем и щит. Обличали се с къса мека туника, като ръцете и краката били бинтовани със стегнати превръзки от дебел вълнен плат.

Еквит (Equites) – „конник”. Според ранните описания тези леко въоръжени гладиатори се биели яхнали коне, въоръжени с копие, гладиус и малък кръгъл кавалерийски щит. Облечени с туники, носели броня (manica) обхващаща цялата ръка. Най-често се биели срещу себеподобни. Боя започвал на кон, обаче след като хвърляли своите копия се спешавали и продължавали боя пеш с меч.  

Хопломахи (Hoplomachi) – тежко въоръжени гладиатори. Отначало били наричани самнити (Samnite). Получили новото си име, поради некоректното използване на старото по отношение на народ, който минал на страната на римляните. Били снабдени с пълно бойно снаряжение, меч и голям легионерски щит. Щита бил изработен от лист дебел бронз, според образци от Помпей. Дясната им уязвима и открита ръка била защитена с гъвката броня. Гребенът на шлема представлявал стилизиран грифон. Краката увивали с дебели парчета вълнен плат. Общо теглото на въоръжението и снаряжението им било около 17 – 18 кг. Те се биели с Мирмилони и Траки.

Мирмилони (Mirmillones.) За разлика от Хопломахите на шлема си имали изображение на стилизирана риба (mormylos – морска риба). Ръцете им били покрити с гъвкави брони. Били въоръжени с гладиус (40-50 см дължина) и продълговат щит (Gallic style). Носели набедрена препаска, пояс, а левият крак бил омотан с дебел вълнен плат, покрит с метална релефна броня. По този начин били защитени от нараняване на дясната ръка и откритата част на левия крак под щита. Общо теглото на въоръжението и снаряжението на мирмилона било около 16 – 18 кг, от които до 7,5 кг се падали на щита. Най-често се сражавали с Ретиарии, Хопломахи и Траки.

Колба, изобразяваща финална фаза на бой между мирмилон (печеливш) и губещ трак

Провокатори (Provocatores) – предизвикатели с неясно  въоръжение и били използвани да дразнят Хопломахите (Самнитите – Samnites), както и да подгряват публиката за следващите двубои.

Ретиарий (Retiarii) – боец с мрежа. Предполага се, че се появил в зората на Римската империя, т.е. по времето на Спартак най-вероятно не съществувал. Въоръжен с тризъбец, кама и мрежа, по-която имало оловни топчета за тежест. Хвърлял мрежата върху противника, оплитал го и го пробождал с тризъбеца. Защитното им облекло се състояло от частична броня (manica), която била удължена и обхващала лявата част от гръдния кош и лявата ръка. Общото тегло на въоръжението и снаряжението му било около 7-8 кг. Разчитали на своята ловкост, бързина и подвижност. Понякога към бронята била добавяна част, защитаваща врата и долната част от лицето. Биели се най-често срещу Секутори и Мирмилони.

Мозайка от Националния археологически музей в Мадрид, която показва Ретиарий с име Kalendio (показан в горната част) да се бие със Секутор с име Astyanax. Знака Ø след името Kalendio предполага, че той бил убит.

Рудиарий – гладиатор, който в множество победоносни двубои на арената, заслужил свободата си и бил награден с дървен меч, наричан рудис „rudis”. Част от тях предпочитала да остане гладиатор или в школата си. На практика не всички рудиарии продължавали да се бият на арената. Сред тях съществувала особена йерархия. Те можели да бъдат треньори, помощници, съдии и т. н. Рудиариите-гладиатори били много популярни сред публиката. Притежавали значителен индивидуален опит и от тях се очаквало истинско артистично „шоу”.

Секутор (Secutores). Въоръжението му било подобно на мирмилона. Те се биели основно срещу ретиариите. Шлемът бил кръгъл и гладък, за да няма за какво да се закачи мрежата на Ретиария.

Релеф на гладиатор, намерен в гробището в Ефес. Съдия наблюдава двубой до смърт между двама гладиатори. Мъжът в средата е Секутор, който е без щита си и останал незащитен пред атакуващия го Ретиарий от дясно.

Трак (Thraces). Носели поръбени шлемове, които покривали изцяло главите им. Въоръжени с квадратни щитове и дебела броня покриваща краката и дясната им ръка. Мечовете, наречени sica, били извити и дълги около 34 см.

Мозайка, изобразяваща гладиаторски двубой. От къщата на гладиаторите, Курион в Кипър

Венатори (Venatores). Хора излизащи срещу диви животни. По-принцип не били смятани за гладиатори, но били част от участниците в игрите. Те били специализирани в показателен лов, без да се бият пряко като Бестиариите. В повечето случаи демонстрирали трикове и укротителски умения: поставяли ръката си в устата на лъв; яздели камили водейки до себе си на синджир лъв; карали слонове да ходят по въже и т.н..

Прагенарии (Praegenarii) – хора които били част от участниците в игрите, като подгрявали тълпата преди започването на същинските игри. Въоръжени били с дървен меч и облечени с мека дреха. Техните двубои ставали под акомпанимента на цимбали и тръби.