Тракиеца Спартак – аристократ, гладиатор и пълководец
Анализиран е произхода и живота на Спартак, писаното и премълчаното от хронистите за младежките му години. Изложена е версия за миналото, възгледите реализацията и величието му като аристократ, гладиатор и пълководец.
За личността на Спартак древноримските историци са оставили съвсем кратки сведения, за разлика от пространните биографии за известни римляни, консули, пълководци и императори. За победените отново пишели победителите. До днешен ден никой победител, никога не разкривал цялата същност и истина за събитията. В случая древноримските историци се стремели да опишат два основни момента: колко сериозна била опасността и колко велики били римляните във войната.
Налице е още един съществен момент. До нас са достигнали сравнително подробни и може да се каже едностранчиви победоносни изворови описания за действията и победите на световно известния картагенски пълководец Ханибал 1 през периода на Втората пуническа война (218 – 202 г.пр.н.е.) в продължение на около 15 години по земите на Древен Рим – Апенинския полуостров. Спрямо тези подробни описания, бледнеят информациите за Спартак. Защо ли е така?
Картагенския пълководец Ханибал бил представител на вражеската картагенска аристокрация, последовател на робовладелската идеология за развитие и съществуване на обществото. Той бил висш представител на равностойната във военнополитическо, търговско и морско господство държава Картаген. Бил непобедим пълководец на разноезична и разноплеменна наемна армия, който демонстрирал в продължение на 15 години професионализъм и талант за водене на бойни действия на чужда територия. Колкото и да се страхували от него и да са го ненавиждали римляните, все пак той бил равностоен по социален и военен статус на римската аристокрация и пълководци.
В същото време кой е Спартак? За римляните представител на някакво си войнствено тракийско племе меди, който си позволил да заплаши устоите на републиката. Дори да бил един от аристократите на племето, бил варварин и далеч под правата и привилегиите на римските граждани, а Римската република е идеал за непобедима държава. В аспекта на изложеното, аристократа и пълководеца Ханибал бил представител на мощния и конкурентен Картаген и за него е писано много. Докато аристократа и пълководец Спартак бил от войнствено тракийско племе, което дори нямало държава. И двамата водели война побеждавайки в битки римски консули и легиони на територията на Италия. Независимо, че Ханибал воювал начело на наемна войска, а армията на Спартак била доброволна от най-низшите слоеве на обществото на Римската република – гладиатори, роби, каторжници от мините, престъпници, дезертьори и разорени италийски селяни. Независимо от доброволния метод на попълване, била уникално за времето си явление, твърде единна, дисциплинирана и боеспособна в действията си по италийските земи, преодолявайки с боеве и походи над 2 500 км. Спартак с действията си, близо 130 години след Ханибал, изправил римляните отново пред най-страшният им кошмар, касаещ сигурността и съществуването им на собствена земя. Изхождайки от произхода на Спартак, на робите и другите „разбойници”, древните хронисти посмъртно не можели да ги приравнят на себе си и имали за цел да посочват варварското, грозното и първичното в действията им. В същото време оправдавали екзекуциите на най-богатия римлянин Крас, който освен децимацията спрямо собствените воини, след победата си разпънал около 6 000 пленени въстаници по пътя от Капуа до Рим. Не само ги разпънал, но и оставил да висят до разпадане на месата и оставането на едни оглозгани скелети притракващи от полъха на вятъра.
От военно – политически аспект е важно и следното. През 46 г. от н.е. след продължилата близо 200 години съпротива, Тракия станала провинция вече на Римската империя. Следователно по времето на Спартак римляните продължавали воденето на завоевателни бойни действия на Балканския полуостров за подчиняване на тракийските племена. За редовия римлянин това били чужди и непознати земи и хора. Неговото незнание можело да бъде запълнено до известна степен чрез публичните гладиаторски двубои на траки на арената. В същото време отряди на тракийски племена били спомагателни подразделения в състава на римските легиони. Това обуславяло в определена степен възможности за взаимно опознаване особено в сферата на военното дело. В случая Спартак изпъквал и като воин, пълководец и представител на тракийските племена, които били в състояние толкова продължително време да се съпротивляват на римската военна експанзия.
В същност какво са премълчали и какво с недомлъвки признали древноримските хронисти за великия тракиец – аристократа, гладиатора и пълководеца Спартак.
- Произход и живот на Спартак
Да проследим какво са казали хронистите за него и миналото му:
– Салустий (86 – 35 г.пр.н.е.): „91. Самият той [Спартак], с огромна сила на духа и тялото…”;
– Плутарх (около 45 — 127 г. от н.е.): „Първият от тях бил Спартак, тракиец, произхождащ от племето на медите – човек, не само отличаващ се със своята смелост и физическа сила, но по своя ум и мекота на характера стоящ по-високо от своето положение и въобще повече приличащ на елин, отколкото можело да се очаква от човек от неговото племе. Разказват, че веднъж, когато Спартак за първи път бил доведен в Рим за продажба, видели, в това време докато той спял, змия която се била увила около лицето му. Жената на Спартак, негова съплеменница, одарена обаче с пророческа дарба и посветена на Дионисовите мистерии, обявила, че това е знак предопределен му от велика и страшна власт, която ще го доведе до злополучен край. Жена му и сега била с него, съпровождайки го в бягството.” ;
– Флор (70 — 140 г. от н.е.): „този тракийски воин — пленник, който станал дезертьор, след това разбойник, а след това благодарение на физическата си сила — гладиатор.”;
– Апиан Александрийски (около 95 — след 170 г. от н.е.): „През това същото време в Италия сред гладиаторите, които се обучавали в Капуа за театралните представления, бил тракиеца Спартак. Той преди това воювал с римляните, попаднал в плен и бил продаден за гладиатор. Спартак уговорил около седемдесет свои другари да рискуват за свободата си, изтъквайки им, че това е по-добре, отколкото да рискуват своя живот на арената.” (Цитатите са от текстове в приложение първоизточници)
Всеки четящ настоящето, може да оформи сам за себе си базово мнение относно биографията, физическите данни и личността на Спартак. В случая искам да наблегна на няколко неща.
Римските историци, независимо, че пишат за „варварин” единодушно подчертават значителната му физическа и духовна сила. Нещо повече по това изпъквал не само спрямо римското ниво за самочувствие и телесна сила, но и сред гладиаторите от близкото му обкръжение. Смята се, че средния ръст на римляните е бил около 1,65 см., т.е. всички над този ръст са били предпочитани, особено за арената. 2 Според мен не напразно е подчертана физическата му сила. Това е мускулна сила, физическа издръжливост и психическа устойчивост на трениран и професионален воин, а не само на възпитаник от гладиаторската школа. Сила не от тренировъчната площадка на школата, а от бойното поле и условията на живот по земите на тракийското племе меди. В по-разширен аспект това значи, че Спартак владеел в съвършенство оръжието на траките, като най-вероятно като всеки истински тракиец бил и отличен ездач. Страшен противник на бойното поле, в школата и на арената, който до съвършенство владеел индивидуалния ръкопашния бой и тактиката му на водене срещу един и повече врагове. Тази физическа сила, издръжливост и психическа устойчивост в кризисни ситуации му помагала в значителна степен да оцелява в бурния и изпълнен с премеждия личен живот.
Плутарх освен това споменал, че по своя ум и мекота на характера стоял по-високо от своето положение и повече приличал на елин, отколкото на тракиец. В случая било налице съчетание в една личност на физически и духовни качества. Тука още веднъж се подчертава отношението към траките, като към „варвари”. В същото време се намеква, че Спартак по своя говор, знаене на езици – най-вероятно тракийски, елински и войсковия латински, по своите разсъждения, възгледи и поведение се откроявал сред заобикалящите го траки, роби и гладиатори.
- Писано и премълчано от хронистите за младежките години на Спартак.
Данните за миналото на Спартак са недостатъчни и непълни. По своето съдържание първоизточниците позволяват изграждането на различни версии. Ще се възползвам от цитираните по-горе описания. Обобщаването на написаното ни показва няколко съществени момента за Спартак:
– бил реална личност, по произход тракиец от племето меди;
– по своя ум, характер, обучение, грамотност и възпитание в детските и младежки години, приличал на елин;
– най-вероятно бил командир на спомагателен тракийски отряд към римската армия в Македония и Тракия, за да станел – дезертьор за римляните;
– дезертирал от римската войска, най-вероятно начело на подчинения му отряд в знак на отказ да изпълнява заповеди за участие в бойни действия срещу тракийски племена на Балканите;
– начело на свои последователи извършвал „разбойнически” нападения над римляните в провинция Македония, неизвестно къде, кога и колко време;
– при неизвестни обстоятелства попаднал в римски плен и не бил екзекутиран за дезертьорство и „разбойничество”;
– пленен заедно с жена си бил продаден на робския пазар в Рим, като според писаното от Плутарх е налице вероятността за няколко поредни продажби;
– жена му го съпровождала в робския живот, продавана заедно с него, като участвала и в бягството от гладиаторската школа;
– жена му също не била случайна личност – пророчица и посветена в Дионисиевите мистерии;
– Спартак бил продаден и обучаван в школата за гладиатор от категориите – тракиец или мирмилон.
Краткото изброяване на фактите, естествено поражда въпроси. Донякъде отговор на тях се опитал да даде Горончаровский В.А.: „Кой е Спартак и как той е попаднал в Италия? За съжаление, неговия живот до гладиаторската школа в много отношения е забулен в тайна. Едно знаем определено: негова родина била Тракия – страна на север на Балканския полуостров, а по-конкретно земите на племето меди, споменато от Страбон сред народностите, извънредно склонни към разбойничество. Ако се опитаме да ги посочим върху съвременната политическа карта, тяхната територия била по средното течение на река Стримон (дн. река Струма), по западните склонове на Родопите, която е съпоставима с югозападна България…Бегла информация за началния период на живота му дал Луций Аней Флор, който написал своите „Епитоми на римската история за всички войни за седемстотин години” въз основа на труда на Тит Ливий. Според този историк, Спартак отначало бил римски войник от състава на тракийските наемници, който след това дезертирал и станал разбойник, и едва след това когато бил пленен от римляните заради огромната си физическа сила го продали за гладиатор. От изложеното в известна степен е ясно, че Спартак някакво време прекарал в римската армия. Как и кога това можело да стане? Изхождайки от анализа на историческата ситуация, може да се предположи, че 18 – 20 годишен се оказал в отряд изпратен вероятно около 86 г.пр.н.е. в помощ на Сула по време на първата война на Рим с понтийския цар Митридат VI Евпатор. Такива подразделения се наемали срещу определено заплащане или по договор и се включвали в състава на спомагателните войски. Възможен е и друг вариант на развитие на събитията, тъй като през 85 г.пр.н.е. Сула нахлул в страната на медите, силно я опустошил и сключил с тях мир. Едно от условията на този договор можело да бъде правото за набиране на наемни воински контингенти. За времето на службата си Спартак успял основателно да се запознае с организацията и тактиката на римската армия, като стигнал вероятно и до командни длъжности. По-късно това дало повод на Юлий Цезар да спомене за ползата, която оказала за въстанието на робите получените от римляните опит и дисциплина . Службата на Спартак, най-вероятно продължавала до 78 г.пр.н.е. когато проконсула на Македония, Апий Клавдий Пулхер, според Евтропий, удържал леки победи над народите, които живеели в провинцията Родопи, започвайки по същество завладяването на районите на Тракия, където живеели медите. Вероятно това послужило за повод за дезертьорството на младия тракиец (който вече бил вероятно на 25 – 27 години), който станал „разбойник” и воювал с римляните. Колко време продължавала борбата му е трудно да се каже, обаче военните действия в Тракия са продължили около три години и завършили към 75 г.пр.н.е. Във всеки случай, за нас е важен факта, че Спартак до попадането си в гладиаторската школа имал изградени определени военни умения, командни навици и знания.” 4
По принцип приемам като основателен, съдържателен и съобразен с историческата реалност, опита на Горончаровский В.А. да възстанови младежките години на Спартак. Според мен е целесъобразно да наблегна на няколко момента и да извърша допълнителен анализ с изводи.
В началото е целесъобразно да се анализира обстановката на Балканския полуостров. Колкото и да търсех сведения, дори в масово разпространени български издания, изведнъж се оказах пред една стена на мълчание и фрагментарно наличие на твърде оскъдни данни за събитията от началните десетилетия на I в.пр.н.е. Това неимоверно затруднява анализа на обстановката в която живял Спартак.
Смятам, че Спартак не е бил редови тракиец, а представител на висшите аристократичните кръгове на племето меди, а защо не и един от наследниците на трона. В случая се опирам на писаното от Плутарх. Той се отличавал със своята смелост и физическа сила, което навежда на мисълта за преминато сериозно традиционно обучение на военно дело в състава на племето си. Освен това, като представител на племенната аристокрация получил и съответното образование, което го различавало от редовите тракийци и роби. В подкрепа на това, Плутарх споменал за по-високото му духовно положение, както и за приликата му повече на „елин” отколкото на „варварин”. В допълнение бил женен за тракийка – пророчица и посветена в Дионисиевите мистерии. Не на последно място Плутарх подчертал, че бил продаден в Рим за гладиатор заедно с жена си, заедно с нея бил в гладиаторската школа в Капуа и заедно избягали. Остава висящ въпроса, защо римляните въпреки „дезертьорството” и „разбойничеството” на Спартак, държали той да е жив и да го откарат чак в Рим, като през цялото време дори наказан и продаден за гладиатор са държали да бъде съпровождан от жена му.
- Версия за миналото на Спартак
Изходна точка ще е 74 г.пр.н.е. за присъствието на Спартак в школата на Батиат в Капуа и неговата популярност. Личност, която би се ползвала с влияние в гладиаторската общност и можела да бъде опитен и физически боеспособен гладиатор, най-вероятно била на около 30 годишна възраст. В съответствие с античните норми, бил преминал през юношеското безразсъдство и младежката дързост към житейската зрялост. В случая трябвало да бъде в разцвета на силите, бойните умения и таланта си не само като воин и гладиатор на арената, но и като пълководец. Според мен Спартак бил на възраст около 30 години към края на 74 г.пр.н.е., т.е. по време на заговора в школата на Батиат. При което най-вероятно бил роден около 104 г.пр.н.е. Защо ли? Ще стане на въпрос в изложението.
Откъде тръгва биографията на Спартак? Според писаното от авторите бил родом от тракийското племе меди. Местоживеенето на племето било по поречието на река Струма в приблизителен район на обитаване около днешен Благоевград. По един или друг начин те граничели с римската провинция Македония.
Веднага възниква въпроса, какво представлявала по онова време вражеската за медите римска провинция Македония? През 148 г.пр.н.е. след победоносна експанзия била формирана римската прокураторска провинция Македония. През цялото си съществуване границите на провинцията не съвпадали с тези на съвременната географска област. Новообразуваната провинция като пояс преминавала от днешното албанско крайбрежие на Адриатическо море на изток и през тракийското Беломорие до Босфора и Мала Азия. През нея преминавал римския път Виа Егнация (Via Egnatia), построен през 145 г.пр.н.е. Той бил продължение на Виа Апия (Via Appia) отвъд Адриатическо море, през земите на Елада (Гърция). Пътят преминавал през Македония и Тракия, като стигал до Мала Азия, където се съединявал с персийския Царски път, известен още от времето на Дарий. Виа Егнация минавала по самия бряг на Егейско и Мраморно море, като свързвал по суша Рим с източните провинции на републиката в Мала Азия.
За Рим провинцията имала важно военностратегическо и икономическо значение. Тя била изходна база за съсредоточаване на силите за походи към тракийските земи на север и мост към Мала Азия. Освен това преграждала пътя за варварски нашествия на юг към Гърция. Десетилетията преди, по време и след въстанието на Спартак са изпълнени с чести нападения на тракийските племена по граничните земи и вътрешността на провинцията. Най-значително нахлуване в Гърция и битки по земите на провинцията и тези на тракийските племена били по време на Първата Митридатова война (89 – 85 г.пр.н.е.). По време на въстанието на Спартак, през 72 г.пр.н.е. управителя на провинцията Марк Теренций Варон Лукул настъпил по долината на реките Марица и Тунджа, разбил бесите отговарящи за известното в античността светилище на Дионисий, завладял градовете Ускудама (дн. Одрин) и Кабиле (дн. Ямбол) и от там се появил по Черноморското крайбрежие. Аполония (дн. Созопол) била разрушена, градовете Калатис (дн. Мангалия), Томи (дн. Кюстенджа) и Истрос (Истрия) превзети, а земите присъединени към провинция Македония под римска власт. Развитието на настъплението на Лукул било спряно, тъй като римския сенат го извикал с легионите му на помощ на Крас във войната със Спартак. През годините Рим бил принуден непрекъснато да поддържа силни войскови части в района по река Струма срещу медите, в Южна Тракия и Херсонес за сигурността по Виа Егнация – извънредно важната съобщителна сухопътна артерия. 5
След като накратко си изяснихме същността на римската провинция Македония, поради липса на конкретни биографични факти е целесъобразно да анализираме годините и събитията по време на оформянето на личността Спартак. Отново се натъкваме на бедна и липса на конкретна информация в писмените източници. За изходна база ще използвам предположението, че Спартак бил роден около 104 г.пр.н.е. и писаното за събитията от Тит Ливий:
– през годините от 99 до 92 г.пр.н.е. претора Гай Сентий неуспешно воювал с траките. Периода се падал в детските години на Спартак, вероятно на възраст от 5 до 12 години. Тогава започнало началното му аристократично и воинско обучение съвместно с негови набори;
– през периода 91 – 89 г.пр.н.е. липсвала римска активност срещу траките поради вътрешни проблеми – войната на италийските племена срещу римската република за получаване на римски права. Младежки години на Спартак, който от 13 до 15 годишна възраст продължавал обучението и възпитанието си, като потомък на висшата тракийска аристокрация на медите. То неминуемо оказало влияние за формиране на бъдещите му възгледи и поведение;
– през периода 89 – 84 г.пр.н.е. се водила първата Митридатова война между Рим и Митридат VI Евпатор – цар на Понт. В хода и войските на Митридат водели активни бойни действия на Балканския полуостров, като по суша през земите на римската провинция Македония и по море достигнали и завладели дори град Атина. На свой ред римския главнокомандващ Сула обсадил и превзел Атина и Пирея. Той провел няколко рисковани победоносни битки с пълководеца Архелай през 86 г.пр.н.е. при Херонея и през 85 г.пр.н.е. при Орхомен. В същото време през 87 – 86 г.пр.н.е. имало няколко набези на траките в Македония. Впоследствие Сула предприел поход към Мала Азия, като предварително през 85 – 84 г.пр.н.е. в няколко битки нанесъл поражение на траките. През това време Спартак бил от 15 до 20 годишна възраст. Налице е вероятността Спартак, вече двадесетгодишен да е бил изпратен по договор, като командир на съюзнически тракийски отряд на медите към римската армия. Вероятно от тогава са първоначалните му практически познания за езика, културата и военното дело на римляните;
– през периода 83 – 81 г.пр.н.е. била втората Митридатова война, която се провела в земите на Азия между Митридат и римския легат Мурена. Завършила по указание на Сула до Мурена за незабавно прекратяване и сключване на мир. В това време (82 г.пр.н.е.) Сула водил кръвопролитна война в Италия за власт и не се нуждаел от ново огнище на военни проблеми. Не изключвам вероятността младия Спартак, като командир на тракийски спомагателен отряд да участвал в римската кампания в Мала Азия. Така опознал тактиката, въоръжението и снабдяването на римската армия, изучил говоримия войнишки латински и оформил опита си като командир на бойното поле;
– през периода 80 – 78 г.пр.н.е. проконсула Гней Корнелий Долабела бил управител на Македония. Той притежавал значителен военен опит, след като през 83 – 82 г.пр.н.е. бил легат на Сула и командвал флота, а през 81 г.пр.н.е. бил избран за консул заедно с Марк Тулий Децула. След връщането му в Рим от Македония празнувал триумф. Това значи, че водил твърде успешни битки с противник застрашаващ сигурността на провинцията. Освен траките от север нямало друг сериозен враг. Нищо чудно освен организирана съпротива на траките да се сблъскал и с действия на „разбойнически” тракийски отряди. В случая Спартак вече на 24 – 27 години, може би не бил съгласен с наказателните действия на римляните срещу сънародниците и по някое време с отряда си дезертирал, като впоследствие се борил срещу римските своеволия;
– през периода 78 – 76 г.пр.н.е. управител на провинция Македония бил Апий Клавдий Пулхер. През това време Спартак вече бил опитен воин и командир на разбойнически отряд на 26 или 28 годишна възраст. Допускам, че неговото влияние като личност и командир нараствали не само в тракийската аристократична среда, но и сред администрацията в римската провинция Македония;
– през периода 76 – 75 г.пр.н.е. управител на провинция Македония бил проконсула Апий Клавдий, който в няколко сражения победил траките. Не се знае срещу кои траки воювал, но мога да предполагам, че вероятно тогава Спартак бил пленен и продаден от пълководеца в робство. Вероятно Клавдий преценил, че по-добре унизително робство за един влиятелен аристократ-„разбойник”, отколкото бърза екзекуция и превръщането му в знаме на тракийската съпротива. Учудващо е изявлението на Плутарх, че и жена му била пленена и продадена в робство заедно с него. Още веднъж допускам, че Клавдий преценил реално харизматичното влияние на Спартак и жена му и след като успял да ги залови по някакъв почтен или непочтен начин, ги изпратил далеч от Тракия, като дар за своите заслуги;
– през периода 75 – 72 г.пр.н.е. управител на Македония бил проконсула Гай Курион. През тези години победил тракийското племе дардани и стигнал до Долен Дунав, като си спечелил правото на триумф. Едни от съседите на дарданите били медите. Нищо чудно да са оказали съпротива на римското настъпление. Втората вероятна версия е още в началото на управлението на проконсула, Спартак да е бил пленен и продаден в робство. Въпреки, че прекараното време в робство от 75 г.пр.н.е. до въстанието към края на 74 г.пр.н.е. е значително късо – около година и малко, то трудно би стигнало на Спартак за постигане на известност на арената и лидерство в гладиаторските среди в школата на Батиат. Тази версия е също така реална, но може би по-малко вероятна от предишната по време и място, относно началото на бунта;
– през периода 72 – 71 г.пр.н.е. проконсул и управител на Македония бил Марк Теренций Варон Лукул, който успял с наличните сили да настъпи по поречието на реките Марица и Тунджа към Кабиле и впоследствие да превземе черноморските градове на север. През 71 г.пр.н.е. по нареждане на сената, Лукул начело на легионите си се завърнал в Италия в района на пристанищния град Брундизий в подкрепа на Крас, за водене на бойни действия срещу Спартак.
До тук посочих според описаните от Тит Ливий, основни моменти на събитията на Балканския полуостров и част от войните на римляните с траките. Независимо от крайно недостатъчните сведения и липсата на подробното съдържание на книгите на Ливий, смятам за твърде вероятни като житейска реалност, посочените основни моменти от живота на нашия тракийски герой. Според мен Спартак израснал именно в такава изпълнена с премеждия и риск за живота военно – политическа обстановка. През цялото време трябвало като висш представител на аристокрацията на медите да взима решения и страна: веднъж да изпълни съюзнически задължения и втори път да изяви себе си като борец за свобода на траките.
На практика излиза, че към 74 г.пр.н.е. в началото на заговора за бунт в школата в Капуа, Спартак бил на около 30 годишна възраст. През това време имал спечелено в бой прославено име сред траките и римляните, владеел тракийските и римските оръжия за водене на ръкопашен бой, бил физически и психически издръжлив на изискванията за индивидуален кръвопролитен бой не само на бойното поле, но и на римската арена. Най-вероятно притежавал уважението на римската публика в Рим, Неапол и Капуа, като се ползвал с авторитет сред гладиаторите, най-малкото в школата на Батиат с техния специфичен кодекс на чест и човешко достойнство. Авторитета му бил не на думи, а на дела.
- Личността Спартак
От кратките характеристики на авторите и изложената хронологична версия за младостта му на преден план излиза въпроса – кой е бил Спартак?
Неведнъж подчертавах, че Спартак произхождал от висшите аристократични слоеве на тракийското племе – меди. Потвърждение за това са завоалираните думи на Плутарх, че повече приличал на елин. Все пак римляните се възхищавали на постиженията на елинската култура. Едно такова признание ни дава възможността да предполагаме, че Спартак освен всичко бил запознат с елинската философия на стоиците и владеел елинския език и писменост. В същност през античността, кой можел да премине такова обучение и да получи съответното образование? Отговора е ясен. Това било по възможностите и изискванията към един потомък от средите на висшата тракийска аристокрация.
Тази констатация все пак звучи твърде общо на фона на няколко други споменавания. Спартак бил тракийски воин, командир на съюзнически тракийски отряд и след това дезертьор от римската армия, разбойник (командир на тракийски отряд срещу римляните) пленен неясно къде и кога, впоследствие продаден за роб-гладиатор. Цялата последователност на цитираните събития давала обичайния повод на римляните за незабавна екзекуция на пленения провинил се. Въпреки това, по някакви неизвестни причини, те оставили Спартак жив след дезертьорството и разбойничеството. Не стига това, но неговата съдба споделяла и спътницата му в живота – жена му с неизвестно все още за нас име. Какво би накарало един римски пълководец, който пленил Спартак и жена му, да ги оставел живи, заедно да ги е продал в робство, като задължително са били един до друг в гладиаторската школа на Батиат и бягството от нея?
Според някои изследователи, Спартак бил толкова заслужил и известен гладиатор, че бил освободен и останал в школата на длъжността „инструктор” с правото да живее в отделна стая с жена си на територията на школата. Те просто премълчават да отговорят на въпроса, от къде и от кога той имал за жена – пророчица и посветена в Дионисиевите мистерии? Дали от годините си в Тракия, от робския пазар в Рим или от гладиаторската школа. След като са били заедно на робския пазар в Рим, следователно са били семейство от преди това. Според мен тя била съпруга на Спартак още от младежките му години в Тракия и неотлъчна спътница в бурния му живот.
За мен има още една отправна точка – жена му била пророчица и посветена в Дионисиевите мистерии. Тя не била случайна личност, а с определен социален статут в аристократичните среди на траките. Професор Иван Маразов в книгата си „Мит, ритуал и изкуство у траките” разглежда в четвърта глава „Дионис и кабирите като царски божества в Тракия”. 6 Няма да навлизам в разсъждения и подробности дали жена му била от племето на медите или бесите, които се грижели за светилището на Дионис. Смятам, че тя притежавала висок социален статус в средите на траките. В такъв случай, тя можела да бъде спътница в живота на действителен престолонаследник – бъдещ тракийски цар. Може би затова някои от българските траколози (проф. Валерия Фол, проф. Пламен Павлов) го титулуват – принц. Така се оформя вероятността Спартак не само да е бил потомък на висшата аристокрация на медите, но и да е бил един от потомците на царски род, а защо не и престолонаследник.
В подкрепа на извода е налице още една тайнствена подробност от житейския му път. Независимо какви са били мотивите на римляните в провинция Македония, те след като го пленили, вместо незабавна публична екзекуция с определена цел държали Спартак и жена му заедно. Изброените обстоятелства, могат да се сведат до две основни вероятни версии:
– римляните ангажирани с войната срещу Серторий в Испания и вътрешните кръвопролитни боричкания за власт след смъртта на Сула, не се нуждаели от нови проблеми с траките. Подготвяйки в перспектива почвата за предстоящо настъпление на проконсула Курион срещу дарданите през 76 г.пр.н.е., вероятно сключили примирие с близките тракийски племена, включително и медите. В знак на доверие и истинност на клетвите за спазване на договора, от страна на траките били предоставени знатни заложници. По традиция, това били представители от царското семейство и знатната аристокрация, като вероятно сред тях бил и Спартак с жена си. Така римляните трябвало да се откажат от екзекуцията му за дезертьорство и разбойничество. Впоследствие по някакви причини местното римско командване, вместо екзекуция решило да спечели известност и пари, като ги продало в робство на определени условия и ги изпратило далеч от родните земи;
– след дезертьорството си от римската армия, Спартак със свои съратници от средите на траките започнал да води „разбойническа” война срещу римляните. Благодарение на своя висш социален статус, допълнен с командирски победоносни решения се ползвал със значително влияние сред траките и омраза сред римляните. Дали в действията си се ползвал с негласна подкрепа от тракийската аристокрация не е ясно, но за римляните бил твърде опасен. Вероятно при тези си действия се ползвал от трудно достъпно и естествено защитено място за съсредоточаване на силите, трупане на ресурси и изходна база за изненадващи атаки. В укрепения населен пункт/лагер вероятно била жена му и семействата на съратниците му. Римляните насочили усилията си за неговото откриване, атака и унищожаване. В даден момент те чрез изненадващо настъпление и обсада блокирали действията на Спартак. В крайна сметка по един или друг начин Спартак и жена му били пленени или по-вероятно се предали в плен при определени условия за да спасят останалите. Това вероятно давало основание на римския пълководец да спази условията и да използва знатните пленници за натиск върху аристокрацията на медите и за демонстрация на очаквания си бъдещ триумф.
Косвено потвърждение за подобна версия е факта, че Спартак по време на войната с Рим, с главните сили на военизираната общност не стоял на едно място и не обявил нито един град, местност или провинция за столица или център на въстанието. Така свел до минимум възможността на римляните да съсредоточават силите си срещу определен и ясен център на въстанието. През цялото време те преследвали лично Спартак и главните му сили, а оставяли без сериозно внимание наличието и действията на „разбойническите” му отряди пръснати по останалите земи на Апенините. За целта му били необходими командири способни на успешни самостоятелни действия и най-вероятно имал на разположение мнозина такива.
Допускам, че сред римляните са били налице вероятно такива факти за неизпълнение на публичната му екзекуция, като дезертьор и „разбойник” с цел назидание на тракийската аристокрация и медите. Вероятно поради това те решили, Спартак да потъне в забрава за сънародниците си, а не да се превърне в знаме за съпротивата им спрямо римските завоевателни стремежи на Балканите. Нещо повече той можел да бъде на арената събирателен образ на страшните тракийски бойци победени от римската мощ. Поради това римската администрация в провинция Македония решила да го изпрати в Рим по-възможно най-краткия път по суша и море, както следва: по суша до пристанище Дурасиум, от там с кораб по море до Брундизий и по суша по пътя Виа Апия до Рим. След продажбата му най-вероятно обратно по пътя Виа Апия бил доведен в школата в Капуа. Спартак, като опитен воин, със стабилна психика, независимо от перипетиите в живота си, имал възможност да види с окото на командир релефа, пътищата и населените места покрай маршрута за робското му придвижване. Тези му визуални познания били от полза за вземането на целесъобразни решения за водене на военните действие по време на въстанието.
От изложеното до момента Спартак, като командир на самостоятелен тракийски отряд в спомагателните сили към римската войска, най-вероятно за времето прекарано сред римляните имал възможност да изучи: говоримия войнишки латински; принципа на попълване и бойно обучение на легионерите; тактиката за действие на легионите при поход, устройване на лагер и водене на бойни действия; организацията на разузнавателното, тиловото и медицинското им осигуряване; силните и слаби страни на римското въоръжение и снаряжение. В същия момент вероятно имал контакти с командирите и воините на други спомагателни отряди съставени от гали и германци. Всичко това спомогнало за натрупване на разнообразен боен опит и познания, неговото изграждане като бъдещ пълководец и обогатяване познанията му за психиката и традициите на римляни, гали, германци и други. От близо научил за социалното положение и самочувствие на римските легионери и италийски воини. Този ми извод намира потвърждение в последващите му действия, като вожд на пъстра по своя състав военизирана общност и пълководец на разноплеменна „разбойническа” армия в продължение на над три години на чужда земя.
Освен това хронистите споменали, че след дезертьорството си от римската армия, Спартак се занимавал с разбойничество. В техните разбирания се касаело за недостоен противник, който не воювал по римските правила за водене на война. Подобни действия се характеризирали с нападения върху малобройни вражески отряди или снабдителни подразделения, чрез устройване на засади, изненадващи атаки денем и нощем, бързо изтегляне и т.н. Как разбирам този термин? Днес за характеризиране на подобна тактика за водене на успешни бойни действия с малки сили срещу силен противник, използваме общоприетия термин „партизанска война”. Тъй като в миналото този нов съвременен термин не съществувал, римляните са използвали термина „разбойник”, а за тактиката му на действие „разбойническа”. По-късно ще стане на въпрос, но е целесъобразно в случая да спомена, че в началото след бягството на гладиаторите от школата в Капуа, отношението на римляните към тях било като към шайка „разбойници” и бегълци, които трябвало да бъдат наказани. Вероятно поради това римския сенат също подхождал с подценяване на заплахата, а римската администрация в Кампания устройвала ловни хайки с местни сили за тяхното залавяне и избиване.
- Възгледи на Спартак
За вероятните идеи и възгледи на Спартак можем да предполагаме на база обучение, житейски и командирски боен опит реализиран в правилата за съществуване и победи на ръководената от него военизираната общност. Делата му говорят сами за себе си, останалото са версии и тълкувания. Остава най-трудното, безпристрастно да отчетем малкото налично с постигнатото.
Възгледите на личността и пълководеца Спартак можем да търсим в правилата въведени и приети за изпълнение от военизираната общност. Отначало ще разгледам, нашумелите и най-често цитирани правила въведени от Спартак.
Апиан писал, че делил плячката от набезите и битките по равно, с което привлякъл множество народ под знамената си. Освен това забранил на търговците търгуващи с неговите хора да получават златни и сребърни вещи, а на своите да приемат такива. В същото време закупувал само мед и желязо на скъпа цена и тези които им носели метала не обиждали, а от закупения метал ковали оръжие за битки. В кратката характеристика на Апиан виждам няколко водещи аспекта:
– традициите на античността изисквали неравно разпределение на плячката, изразяващ се в дял за боговете, царя, пълководеца, командирите и каквото останело за обикновения воин. При Спартак напротив било по-равно. В случая е най-лесно да приема, че било по-равно между всички независимо от длъжност, възраст и пол в общността и независимо от приноса им като участвали или осигурявали. За мен било проява на първичен подход за въвеждане на равенство между всички участници във военизираната общност. Впоследствие вероятно всеки от тях можел да отдели от своя дял за боговете и за себе си. Обединяващ и притегателен бил факта, че всеки бил равен на другия и получавал равен дял;
– не е ясно какво от трофеите се разпределяло по-равно, след като всичко ценно било забранено за лично притежание. Най-вероятно се касаело за жизнено необходимите неща – продоволствие, животни, кожи и дрехи;
– Спартак едва ли лично разпределял плячката. Това се изпълнявало от изборно назначените командири по йерархията в общността под контрола на военния съвет и лично на Спартак. Вероятно приетото и въведено за изпълнение правило се спазвало безпрекословно;
– скъпоценностите, златото и среброто най-вероятно се събирали в обща „хазна”, под доверена охрана и упълномощени да боравят с тях след общо решение. Допускам, че количеството, решението за използване и разплащане били под постоянен контрол, недопускащ злоупотреби. Все пак метежниците купували мед и желязо на скъпа цена и трябвало да заплащат с нещо закупуваната стока. Не на последно място и вероятното авансово заплащане на киликийските пирати за осигуряване на кораби с цел прехвърляне на част от силите на остров Сицилия. Това предполагало наличието на ресурси за централизирана търговия и разплащане, както възможности за общи решения за използването им по предназначение;
В съзвучие с Апиан, Плиний Старши отбелязвайки забраната на Спартак за притежаване на злато и сребро, буквално изстенал – колко по-високо в нашите роби-бегълци било благородството на душата в сравнение с римляните. Според мен това означава, че никой дори и Спартак не носел златни и сребърни атрибути по себе си, по въоръжението и снаряжението. На практика никой независимо от длъжността си във военизираната общност не изпъквал сред останалите с притежание на богатство и скъпоценности. Смятам, че в същото време все пак носели символи и отличителни знаци от метал, кожа и плат, които показвали кой какъв е, видими дори на бойното поле. Посоченото вероятно било елемент от възгледите на аристократа Спартак за разлагащата роля на богатството и скъпоценностите в едно общество. Той вероятно смятал, че на последователите му от низшите слоеве на обществото, не са им необходими богатства, а житейски достъпни неща за живот, право на решение, оръжие за борба и свобода за реализация. Богатството заробвало душата, а пленената душа не била способна на съпротива – тя била зависима.
Към посочените до момента щрихи е целесъобразно да спомена още няколко.
Салустий и Плутарх бегло споменали за наличие на жени в лагера на Спартак, по време на въоръжените сблъсъци с легионите на Крас. Това предполага, че те са присъствали през цялото време на войната на Спартак и били неотделима част от състава на военизираната общност. От една страна това предполага началото на някакво ниво на равенство във взаимоотношенията между жени и мъже, което било в разрез с античните традиции. От друга страна те били свободни да практикуват ежемесечните си пречиствания пред своите богове. От изложеното следва, че всеки член на военизираната общност независимо от пола си, свободно изповядвал своята вяра и никой не му препятствал за това. На практика дори и жените били верни на правилата за живот във военизираната общност на Спартак. От трета страна свободното изразяване на вярата и присъствие на жените засилвало моралните устои на въстаналите, а от там и готовността им за въоръжена борба до победа.
Според Павел Орозий, малко след победата при Везувий, Спартак организирал погребението на една жена, която се самоубила в отчаяние от нарушаването на своето целомъдрие. С този си акт вожда показал, че пред него всеки човек е личност заслужаваща право на достоен живот и свобода на съществуване, независимо от произхода си, още повече ако е от мирното население страдащо от последствията на войната.
Според изложеното до момента, Спартак успял да намери и реализира идея за доброволно обединение в една пъстра по произход и състав военизирана общност, съставена от най-нисшите слоеве на римската република. Дело върховно уникално по своята реализация и трудно постижимо дори през вековете.
Мога да обобщя, че според авторите, Спартак и гладиаторите преследвали няколко цели: чрез силата на оръжието и преговори да сключат мир с Рим, с което на практика да бъдат политически официално признати като общност и да им бъде признато правото за ползване на земя за заселване на Апенините.
- Спартак – аристократ, гладиатор, пълководец
Аристократичния произход и възпитание на Спартак, по един или друг начин проличавали в неговото поведение и действия. За един период от живота си, като роб и гладиатор, той трябвало да ги прикрива и да не разчита на тях, тъй като нямали житейска стойност за оцеляване като „говорещо животно” пред римляните и своите събратя по съдба на арената – гладиаторите. Все пак наследствеността, навиците от обучението и слуховете за делата му се излъчвали ежечасно и ежедневно от лидерското поведението на Спартак. Той не можел да бъде един от многото, унижен и смазан от съдбата обикновен роб-гладиатор. Така в някаква степен изпъквал и се налагал със силата на духа и тялото си, над близкото си гладиаторско обкръжение и римските господари и зрители. Именно поради това бил в основата на заговора в школата на Батиат и първия избран за водач заедно с Крикс и Еномай за бъдещите въоръжени сблъсъци от успешно избягалите гладиатори.
Спартак и да искал, не можел да се откъсне от заложения още от раждането му аристократизъм в поведението и мисленето. Преживяното и изпитаната житейска горчилка, все пак му дали възможност да предлага идеи и да взима решения, които били в съзвучие с очакванията и исканията на последователите му от военизираната общност в хода на войната с Рим. Според мен са били налице случаи на лична вътрешна раздвоеност в решенията и постъпките на лидера-аристократ и пълководеца на военизираната общност.
Тъй като в една или друга степен анализирах живота на Спартак до продажбата му за гладиатор, в случая значителен интерес представляват проявите му в хода на войната с Рим.
Първият значим споменат случай, било описаното от Плутарх поведение на Спартак на робския пазар в Рим. В израз на аристократично пренебрежение към поведението на търговци и купувачи спрямо живата стока – робите, той просто заспал докато чакал реда си. Не стига това, но докато спял една змия се увила около лицето му, вероятно осигурявайки му сянка и пазейки го от околните. Обобщено казано, това демонстрирало житейска мъдрост да приеме реалността на унизителното настояще и неизвестността от мрачното бъдеще.
Втория случай са описаните действия на Спартак срещу претора Клавдий в района на вулкана Везувий. За да се спуснат по стръмните недостъпни скали и изненадат римляните, гладиаторите изплели въжета от дива лоза. Идеята за използване на дива лоза, вместо недостигащи въжета, могла да дойде на тракиец житейски запознат с нейните свойства като растение и прочутото тракийско вино. Познанията на Спартак, родили и реализирали идеята в една трудна за оцеляване обстановка. За използването от Спартак на лоза в по-късно време, споменал и Луций Флор. Предаден от пиратите, Спартак, вероятно през есента, за да прехвърли част от силите си на остров Сицилия, организирал изготвянето на салове от дървета и бъчви, свързани с въжета от лози. Така още веднъж, Спартак използвал свойствата на лозата. Присъствието на лозата, може да се разглежда и от аспекта, че тя е един от задължителните атрибути на бог Дионис, а Спартак и жена му били тясно свързани с вярата в него.
Според мен третия по значимост факт е, че никой автор не е посочил някаква публична светска титла за обръщение към Спартак. За тях той бил: тракиеца; мирмилона; варварина; онзи който станал организатор на игри до погребална клада – сякаш искал да изкупи позора на гладиаторската служба или който смело се биел в първата редица, загивайки като пълководец. Освен това, никой от писалите не споменал и дума за наличие на заговори срещу него, а само на разногласия. Навсякъде се споменавал само с името си, без никаква титла. Името му вероятно не само се превърнало в знаме, но и издигнало на ниво символ. Споменаването в ежедневието и извикването му на бойното поле, било достатъчно да предизвика възторг сред последователите и страх примесен с омраза сред враговете. Защо ли, Спартак не бил известен с някаква титла, като вожд и пълководец? Допускам, че докато бил сред траките притежавал такава, която римляните или не знаели или смятали за без значение да я споменат. Вероятно обкръжаващите го съратници траки я знаели. Допускам, че аристократа Спартак по една или друга лична причина, в новата обстановка и реалност решил да не я разкрива и налага над обкръжението си. В крайна сметка останал известен с името си, не само сред последователи и врагове но и през вековете до днес.
Друг значим, но трудно обясним факт са най-коментираните замисли и действия на Спартак в Цизалпийска Галия. Накратко известната ни хронология може да се раздели на два етапа: поход на север от Лукания към Цизалпийска Галия и поход на юг към Рим или Брутиум. По време на първия етап с продължителност минимум 30 денонощия – военизираната общност извършила около 700 км поход до околностите на град Мутена в Цизалпийска Галия, като по време на похода 30 000 отряд на Крикс бил разбит, а главните сили начело със Спартак разбили две консулски и една проконсулска армии. По време на няколко месечния престой в Цизалпийска Галия, военизираната общност която тръгнала с около 70 000 души след понесените до около 50 % загуби с новото попълнение достигнала до 120 000 души според хронистите. По време на престоя се случили няколко съществени събития:
– на около половин месец път от района за съсредоточаване на силите на Спартак, нямало боеспособни римски легиони. Около и пред тях били само значимите местни градове-крепости, които не се предавали. Местната италийска аристокрация и племена не преминали частично или масово на страната на Спартак;
– в Испания заговорници убили Серторий, вследствие на което била обезглавена римската опозиция и Спартак лишен от влиятелен съюзник във войната;
– Рим мобилизирал силите си, обединявайки разбитите консулски легиони в Пицен и изкарвайки на театъра на военните действия, новосформираните легиони на избрания за главнокомандващ Крас;
– в Тракия се провеждала успешна римската експанзия срещу тракийските племена по крайбрежието на Черно море;
– нарасналата численост на военизираната общност, вероятно довела до промяна в съотношението между привържениците за напускане на Италия и тези за оставане на място.
На база изложеното допускам, че Спартак бил изправен пред разкъсващ вътрешен личностен сблъсък между аристократа и пълководеца. Аристократа Спартак се радвал на поддръжката, но в същото време се притеснявал от масовото въоръжаване на бедните римско-италийски и робски слоеве на римското общество. В крайна сметка по мащаб това било недопустимо дори за него действие и цел. За аристократа Спартак било притеснително поведението на италийската аристокрация, която не виждала в негово лице приемлив враг на Рим, а повече заплаха за собственото си съществуване. Наличието на хиляди роби и бедни италийци във военизираната общност било заплаха за тяхната власт и богатство. Признак за това била липсата на явна поддръжка от италийските градове и племена. За аристократа и най-вече пълководеца Спартак било ясно, че в един момент щял да се окаже между два огъня, от една страна на Рим и от друг страна на въоръжените отряди на местната аристокрация. Та той дори не можел да си позволи обсада на някой от значимите градове в Цизалпийска Галия. Вероятно му било ясно, че също толкова било неприемливо да се появи в земите на тракийските племена начело на подобна военизирана общност. Тракийската аристокрация също не би го приела и признала. Оставала златната среда в решенията между аристократа и пълководеца Спартак. Просто престанал да приема повече бегълци, с публична цел – запазване боеспособността и предприемане на нов безпрецедентен поход на юг.
Налице са още няколко факта за аристократизма на Спартак. С достойнство приемал поднасяните му значими за римското величие трофеи от бойното поле – сребърни орли и фасции, съхранявал и ги пазел в лагерите си. Изявявал се в ролята на организатор на гладиаторски двубои между римски пленници пред погребалните клади на своите командири, които погребвал като пълководци. С аристократично чувство за чест, достойнство и вярност на клетвените думи се доверил на киликийските пирати, което му коствало провал на замисления десант с част от силите на остров Сицилия.
Според мен аристократа и пълководеца Спартак, независимо от вътрешните си душевни противоречия, представлявал лидерска личност в своята хармонична цялост на духовно, идейно и физическо състояние. Пъстрата военизирана общност веднага би усетила раздвоената и несигурна в решенията си личност на вожда. Това би довело най-малко до разногласия, а най-много до вътрешни кървави заговори и предателства. Все пак няма и дума за наличие на какъвто и да е опит за заговор или някой от командния състав на военизираната общност да е извършил предателство. Всички били сплотени и единни в действията около символа и човека Спартак. Дори римляните се стреснали от факта, че сред няколко хиляди загинали въстаници, намерили само двама убити в гръб. Подобно поведение на хиляди воини била мечтата и стремежа на всеки пълководец.
- Величието на Спартак
Величието на всяка личност в историческата памет през хилядите години човешка цивилизация, проличавала от избора и действията и в преломни моменти и когато била на кръстопът. Хронистите от древни времена са ни завещавали имената на водещи личности, царе, пълководци и герои. В случая тяхното обкръжение, хиляди последователи и загинали по бойните полета оставали безименни. В същото време те не били в състояние да се реализират откъснато и самостоятелно един от друг.
Според мен през 72 г.пр.н.е. в района на Мутина, след поредната победа и без боеспособни римски войски срещу себе си, Спартак и личният състав на армията му били на житейски кръстопът. Пред разноезичния, разноплеменен, разно полов и на различна възраст състав на въстаническата армия с цялата сериозност се изправил въпроса, какво да правят и каква цел да преследват?
Някои историци и анализатори ни предлагат следните версии. Едната, че Спартак и армията му научавайки за смъртта на Серторий в Испания се отказали да напредват на север или северозапад през Алпите. Другата, че Митридат от днешна Мала Азия, успял да ги разубеди в решението да напуснат италийските земи, а да останат на полуострова и да ангажират силите на Рим. Трета, че изведнъж са решили да се върнат обратно, като с помощта на киликийските пирати да се прехвърлят на остров Сицилия и там да вдигнат въстание от местните роби. Други пък посочват, че по неизвестни причини, Спартак и въстаническата армия изведнъж решили да се върнат на юг, оставайки на Апенините.
Предлаганите версии са приемливи на пръв поглед. Всъщност им липсва съществен факт. Въз основа на наличната информация за събитията по земите на Римската република, не е ясно какво е мислел, чувствал и имал за житейска цел, пъстрия по произход, възраст и пол състав на армията на Спартак. Разполагайки се в района на Мутина (дн. Модена), били изправени пред важен избор за близкото си бъдеще. Нейния водач и символ бил на свой ред изправен пред лична дилема. От решението зависело тяхното бъдеще, живот или смърт. Да анализираме различните фактори и версии, като на първо място разгледаме условията в Цизалпийска Галия.
За района на Мутина ни е дал прекрасна характеристика древноримския географ Страбон: „11. Има прочути градове и по поречието на Падос: Плакентия и Кремона, които са много близо един до друг и приблизително в центъра на страната, както и, между тях двата, Ариминон, Парма, Мутина и Бонония, стигнеш ли в Бонония си близо до Равена, и също така няколко малки градчета, пръснати между тези трите, които лежат на пътя за Рим, Анкара, Регион, Лепидон и Макри Кампи, където всяка година се устройват събори, Клатерна и Форум Корнелиум. а след това са Фавентия и Кесена, близо до река Сапис и Рубикон, където най-сетне си на границата на Ариминон…. 12. Колкото до качествата на тези места, доказват го здравите им хора, големината на градовете им и тяхното богатство, като във всички тези отношения римляните в тази част на света надминават всичко друго в Италия. Защото не само обработваемата земя ражда плодове в големи количества и всякакви видове, но горите имат толкова много жълъди, че Рим се изхранва главно от стадата свине, които идват оттам. И урожаят от просо също е изключителен, тъй като почвата е добре напоявана; а просото е най-голямата защита срещу глада, тъй като издържа на всякакво неблагоприятно време и никога не може да се развали, дори всякакво друго зърно да е в недостиг. В тази страна също така има удивителни работилници за смола; а колкото до виното, изобилието му се вижда от питосите, защото дървените са по-големи от къщи; а изобилието на смола спомага за великолепното им измазване. Колкото до вълната, меката се произвежда в районите около Мутина и река Скултана, най-фината вълна от всички; грубата се произвежда в Лигистика и земята на инсубрите, с която се обличат повечето домакинства на италиотите; а средната в районите около Патавион, от която се правят скъпите килими и покривки, и всичко от този вид, което е вълнено от двете страни или само от едната. А колкото до рудниците, днес те не се разработват така сериозно, както преди…” 7
Военизираната общност се разположила временно в този прекрасен район, за да събере сили, да излекува ранените от последната битка, да погребе с почести загиналите, да се запаси с продоволствие, материални средства и товарни животни. Според мен в този именно момент пред тях с цялата сериозност се изправил въпроса до тук добре, а сега накъде? Той бил съпроводен от проблема да се разпусне армията и всеки да се завърнел по родните земи или като едно цяло да продължели да действат?
Защо обръщам толкова сериозно внимание на този въпрос? Армията на Спартак ако останела като едно цяло имала пред себе си общо казано четири варианта:
– да тръгнели на запад по крайбрежието на Лигурийско море към Испания. към С вероятна цел – обединение с бунтовния римлянин Серторий и съюзните му племена, след като трябвало да преодолеят около 1300 км за минимум 45 денонощия, преминавайки през разнообразен терен и реки, и въоръжени сблъсъци с армиите на пълководците на Римската република Метей и Помпей в Испания. В случая е важно да се отчита, че галските племена били разорени и изморени от дългогодишната война по земите им. Вероятно галите от състава на общността били за подобно действие. В същото време били притеснени, че техните родни населени места били разрушени, а роднините избити. Най-вероятно биха се чувствали чужди сред своите.
– да тръгнели на север през река По и Алпите към келтите и германските племена. Вероятно значителна част от въстаниците били неподготвени физически за преход през такава сериозна планинска преграда. Не било ясно и отношението на местните племена към робската армия. Вероятността да останат лоялни към Рим била значителна и те били в състояние да блокират планинските проходи. Преминаването би било поредица от въоръжени сблъсъци с неясен изход в непозната планинска местност. Забавянето би осигурило време на Рим да съсредоточи силите си за нова наказателна експедиция срещу тях. В същото време около Спартак имало жени, деца и възрастни, които едва ли биха издържали и оцелели в един такъв преход. Освен това германците от обкръжението на Спартак, ги очаквала като галите, същата нерадостна картина и неясно бъдеще по родните места.
– да тръгнели на изток към Балканския полуостров – земите на траките, които вече повече от век се съпротивлявали на римската експанзия. Там били родните земи на Спартак и последвалите го траки. Имало един въпрос, дали местните тракийски племена били в състояние да приемат в земите си една разноплеменна армия, която няма да признае никой от тракийските вождове и царе, а най-вероятно щяла да стои зад Спартак. Така Спартак освен заплаха за Рим било твърде вероятно да се превърнел в заплаха за тракийската аристократична племенна система. Допускам, че той би искал обединяване в едно цяло съпротивителните сили на траките. За него и траките вероятно важело посоченото положение за гали и германци – унищожено родно огнище и род. Та дори и неговата съпруга споделяла робството, гладиаторството и бягството му. Какво го е очаквало в родна Тракия, не само той, но и ние не можем да предположим.
– да останел на място в плодородните земи на Северна Италия с цялата си армия с цел отвоюване на земя, политическо признаване и формиране на собствена „свободна територия” за робите и бедните от италийските земи. Привърженици на подобен вариант биха били робите второ и трето поколение – израснали в Италия, доброволно станалите гладиатори и крайно разорените и бедни свободни италийски селяни и ветерани. За тях било крайно неприемливо да напуснат Апенините и да живеят сред чуждите им по психика и вяра гали, германци или траки. Нещо повече сред тях вероятно е имало значителен брой роби от Африка (Картаген и Египет), от бившата Елада и от къде ли не, които биха се чувствали чужди в горепосочените земи и племена. Освен това една такава въоръжена военизирана независима общност би станала център на внимание, злоба и въоръжено преследване от страна на всички представители на робовладелската идеология, дори по собствените земи, тъй като би станала притегателен център за всеки недоволен или роб. В случая земята на Цизалпийска Галия, от една страна била удобна за заселване, но от друга и за въоръжени наказателни експедиции от всички посоки. С наличните възможности едва ли биха устояли дълго време, след като нито един от градовете или италийските племена не минали на тяхна страна. Дори да останели там, нито от Серторий в Галия, нито от Митридат в Мала Азия, биха могли да очакват помощ от военен или продоволствен аспект. Всеки от тях преследвал собствени цели. От една страна би се възползвал от тях за превземане на властта, но вече като владетел не би допуснал в земите му да присъстват някакви си общности от свободни роби и най-вече те да му определят властта, политиката и съществуването. Според мен по един или друг начин, Спартак своевременно научил за гибелта на Серторий, което било знак, че в Испания съпротивата на римското статукво била пред своя край, а тайните привърженици на „новата власт” в самия Рим нямали нов лидер, влияние и наличност под ръка на въоръжени формирования за продължаване на борбата.
В резултат на изложеното до момента, не само пъстрата по социален състав армия, но и самия Спартак били изправени пред съдбоносен избор за своето бъдеще. Всяка от значителните по численост групи в състава на военизираната общност имала своите положителни и отрицателни аспекти на избор. В същото време тяхната пъстрота налагала естественото в случая мнение – армията да се разпусне на отряди и всеки да поеме избраната посока и бъдеще. Реалността била друга според мен. Всички инстинктивно и съзнателно разбирали, че докато са заедно представляват значителна сила и могат да се борят за някакво дори и химерно бъдеще.
В случая защо непрекъснато подчертавам, че за Спартак ситуацията била върховно изпитание лично за него и личен кръстопът. Спартак имал дуалистичен изход от положението: да останел с армията си от въстаници или с наличните тракийци да се отдели и да тръгнел за Тракия, където да продължи съпротивата. При това останалите племенни групи трябвало да се спасяват и съществуват както намерят за добре. Това бил твърде личен и съдбоносен, да го нарека кармичен избор. В двата случая се изправял срещу завоевателната политика на Римската република. Трагедията била във факта, че всички сили участващи в сблъсъка приемали робството като обективно съществуваща реалност. Просто всеки участник не приемал за даденост мястото което заемал в тази структура, т.е. днес си личност, утре си роб или обратното.
Спартак – личност и пълководец, с помощта на своите съратници не само за кратко време формирал боеспособна общност, но я довел до набелязаната цел в Цизалпийска Галия. Тракиец с мечтата да се завърнел свободен в родната земя и в същото време какво да предприемел – свободен и независим пълководец в Италия или командир на тракийски отряди за съпротива в Тракия. След преживяното Спартак едва ли би се примирил с присъствието на римляни по родните му земи. Най-вероятно мечтаел да се завърне по родните земи с тракийците и дори с част от въстаналите и да продължи битката срещу римската експанзия. От една страна било съмнително доколко местната тракийска аристокрация би го приела адекватно в новата му роля и доколко би приела идеята за обединена и колективна съпротива на Рим. От друга страна му било ясно, че значителна част от армията – гали, германци, италийци и други не са били склонни да напуснат просто ей така Апенините. Всичките чуждоземци биха се чувствали чужденци в тракийските земи. Те търсели място или земя достатъчно добре защитена и плодородна за съществуване като свободни личности. Личности, които сами избират съдбата си, а не са подчинени на своеволията на своите господари.
В случая залагам на стратегическата мисъл, аристократичното самочувствие и житейски опит на Спартак. Той явно разбирал дори и подсъзнателно, че с действията и победите си, се превърнал в символ на следващите го и в смъртен враг за римляните. За да останел такъв докрай, трябвало да се изправи пред общността и да обяви, че това е краят на съвместните действия. Вследствие на което всяка група от гали, германци, траки, италийци и други трябвало да формира собствен въоръжен отряд с обоз и да се насочи в избраната посока към родните земи. Разделянето на армията на няколко малобройни групи, намалявало силата и военната мощ на въстаниците и ги обричало на провал и гибел по части. За личността и пълководеца Спартак било немислимо да извърши тази стъпка и да се оттегли самостоятелно към Тракия със сънародниците си. Съдбата на въстаниците след повече от едногодишни успешни бойни действия и походи не му е била безразлична. Тяхната съдба и бъдеще станали негова съдба и бъдеще.
На Спартак и близкото му обкръжение било ясно, че след провала на идеята за движение на север към родните места, всички въстаници имали жизнената необходимост от нова обединяваща ги идея-цел за реализация. Според мен се оформила идеята за запазване единството и целостта на военизираната общност, като изберат район за завоюване, заселване и успешна отбрана от наказателните експедиции на Рим. В случая за тях било немислимо, да останат на място и там да реализират целта си. Най-перспективен им се виждал варианта да се завърнат на юг, към Кампания, Лукания и Регийския полуостров. От него имали възможност по най-късия път с помощта на кораби да прехвърлят част от силите или цялата армия на остров Сицилия. Разчета бил да се вдигне поредното трето по ред въстание на робите на размирния остров.