Увод

Древната история на Евразия е богата на вътрешни (граждански) войни, бунтове на угнетените и въстания прераснали в открита война. Сред тях се откроява въстанието на Спартак или както още го наричали въстанието на гладиаторите или войната на Спартак. С кръв и победи завоювало своето признание и място в историческата памет на човечеството. След него пътя за развитие на Римската република бил вече друг. След около тридесет-четиридесет години се установила нова структура на властта – Римската империя. През вековете харизматичната личност и пълководчески талант на тракиеца Спартак, не оставяли равнодушни хронисти и изследователи.

Да споделя лични мисли и анализи от военнополитическа гледна точка за въстанието на Спартак, ме предизвикаха няколко факта:

– на първо място, през годините се заснеха и разпространиха няколко игрални и документални филма за него. В тях с цел преследване на интригата се пренебрегват, пропускат или изопачават редица факти от описанията на хронистите. По-неприятното е, че чрез масовото им разпространение и достъпност създават емоционално запомнящи се визуални картини и версии, внасящи смут в историческите познания на хората. Професионалната игра на актьорите, спиращите дъха сценични ефекти, напрежението пораждано от непрекъснатите интриги, въздействат емоционално върху зрителите от различни възрастови групи. Нещо повече, един игрален филм по-лесно се възприема и запомня от скучните уроци в учебника или анализи на историците. Не са изключение случаите когато зрители се изказват убедени в своята правота от позицията на възприетото от филмите.

– на второ място, възползвайки се от достъпността на Интернет, който все повече измества печатната книга и исторически издания, са налице опити за умишлено премълчаване или изопачаване на историческата истина за личности и събития от античността до днес. Относно Спартак се изразява съмнение в тракийския му произход. Например в http://bg.wikipedia.org за произхода на Спартак пише: „Според една от версиите, бил представител на племето меди. Римските армии действително водели бойни действия в Тракия и Македония през времето, когато Спартак вероятно бил заловен, обаче всички гладиатори по стила си на бой се делили на две категории: гали и тракийци. Роба можел да принадлежи на всеки друг народ, но да се обучава в школата на един от двата стила.” Излиза, че има много версии за произхода на Спартак, а римляните били толкова глупави и склонни да пръскат на вятъра средства, та обучавали гладиаторите гали или германци на тракийския ръкопашен бой и обратно.

Колкото недостоверни, фантастични и измислени да ни изглеждат версиите и сценариите разпространявани чрез средствата за масова информация, те са достъпни на множество хора проявяващи обикновено любопитство или увличащи се от историята. В повечето случаи в съзнанието на зрителите и читателите остава една интригуваща и завладяваща картина или информация противоречаща на основните моменти в достигналите до нас анали от античността.

– на трето място, е обзелата ме тъга и объркване, че ние българите не сме заснели нито един игрален филм за Спартак, не е налице нито един значим исторически роман, да не говоря за сухия и безличен стил на кратките вестникарски споменавания и научни изследвания за него. Още по-обидно е, че за редица събития и личности от нашата история научаваме или се сещаме да пишем след като за тях са писали чужденци. (Приложение: Спартак в изкуството и науката) Нещо повече, дори липсва национална доктрина с целенасочен аспект или дългосрочна политика за отпор на информационни атаки неотговарящи на достигналите до нас исторически факти, особено които изопачават или целят постепенно омаловажаване историята на Балканите и най-вече на нашите предшественици – траките. Според мен една значителна част от старата гвардия на историците не борави с Интернет и подценява неговата способност за масово въздействие върху знанията и умовете на хиляди и милиони хора по земното кълбо. От друга страна са се барикадирали зад собствена стена на величие и разработки, оправдавайки се, че не всичко и всеки заслужава отговор и опровержение. Нещо повече не допускат до себе си специалисти от други сфери – военна, икономическа, инженерна. Дори не се прави опит за формиране на екипи от специалисти, за да задълбочат историческите изследвания, защото за тях те са лаици в сферата на историята. Това ни довежда до неоправдано мълчание и премълчаване на различни нападки обезличаващи стъпка по стъпка историческото минало по нашите земи. След като научната мисъл мълчи, какво да си мислят обикновените хора, които се реализират в други сфери на живота, но милеят за своята история и минало. След това се питаме, къде е националната ни гордост и самочувствие.

Изложеното от години ме предизвиква, да се заема с търсене и събиране на факти, превод на изворови материали и съвременни изследователи, за реконструкция на проявите на личности и войни от античността до ранното средновековие имащи отношение към траките, българите и славяните. Изходна база за анализите ми е общата картина на военнополитическата обстановка в Евразия и влиянието и върху всяко едно историческо явление и процес. Връх на противоречията и войните са състоянието, възможностите, проявите и постиженията на военното дело към всеки разглеждан исторически период от време. Защото военното дело по своето съдържание е съвкупност и изразител на политическата, социалната, културната и икономическата същност и ниво на реализация на всяко племе, народ и държава.

В разработката е извършен анализ и опит за реконструкция на събитията от военнополитическа гледна точка на база разчети и състояние на военното дело на Римската република и военизираната общност начело със Спартак.

Най-често ще използвам понятията война на Спартак, война на гладиаторите и най-вече военизирана общност. В последно време редица изследователи използват понятието „движение”. В противовес и за разлика от тях предпочитам да използвам понятието „военизирана общност”.

Първо – общо възприетото разбиране за общност, включва наличието на различни по численост, произход и социално положение групи индивиди, които имат емоционална връзка помежду си, изживяват се като част от по-голяма група и са групирани по време, интерес, място или друг признак. В същото време в общността са налице взаимно споделени ценности и нейните членове са сплотени, а чувството за групова отговорност е твърде силно.

Второ – военизирана, тъй като в хода на въстанието, са били принудени да водят непрекъснати битки с оръжие в ръка за своето оцеляване и победа. През цялото време са нямали стационарен център (град, местност или провинция) за съсредоточаване, икономическа реализация и защита.

Изхождайки от изложеното смятам, че личността и пълководеца Спартак заслужава поне още един опит за анализ и реконструкция. Този път от професионална военна  гледна точка и от български изследовател.

В разработката за отправна точка използвам достигналите до нас трудове на античните и средновековни автори: Марк Тулий Цицерон (106 г.пр.н.е. – 43 г.пр.н.е.); Салустий (86  г.пр.н.е. – 35 г.пр.н.е.); Тит Ливий (59 г.пр.н.е. — 17 г.от н.е.); Плутарх от Херонея (около 45 г. от н.е. — около 127 г. от н.е.); Луций Аней Флор (около 70 г. от н.е. — около 140 г. от н.е.); Апиан Александрийски (около 95 г. от н.е. — след 170 г. от н.е.) и Синезий Киренски (370/375 г. от н.е. – 413/414 г. от н.е.). Биографиите на хронистите писали за Спартак, ни показва, че те са представители и носители на идеите на властващите робовладелци и най-вече на римското самочувствие за превъзходство над останалите „варварски” народи и над робите. Всъщност те се отнасяли към въстанието на Спартак, изцяло негативно. Робството в това време било смятано за норма, а въстанието на гладиаторите за нарушение на установения ред. Освен това описвали събитията от позицията на победители. На практика няма достигнало до нас устно сказание или дори записки на грамотен роб. В случая победителите винаги са прави, каквото и да напишат и да извършат. Това ни довежда до елементарния въпрос – какво са казали и какво са премълчали?

Подхождайки към трудовете на горепосочените автори, за мен е основополагащо мнението на Луций Аней Флор: “Може да се понесе даже позора от войната с робите. Та нали дарени от съдбата с всичко, те все пак могат да се смятат за хора — макар и от втори сорт, но осиновени от благата на нашата свобода. (2) Но аз не знам с какво име да назова войната, която се водела под предводителството на Спартак, защото робите били воини, гладиаторите — началници. Едните — хора с низко положение, другите — от най-подлото, те умножили със своите издевателства нашите бедствия.“ ¹ Той на практика най-кратко и реалистично отразил мнението на съвременниците и най-вече на робовладелческата класа не само към войната на гладиаторите, но и към лидера им Спартак.

Освен това редица от хронистите са имали военен опит. Например: Салустий – заемал длъжностите военен трибун, наместник на провинция, участник в гражданската война на Цезар като едва не загинал; Цицерон – участник в Съюзническата война (91 – 88 г.пр.н.е.) и избран за консул; Патеркул – участник в походите на Тиберий в Германия и Панония, избран за претор; Фронтин – командир на кавалерийски отряд действащ в Армения през 58 – 64 г. от н.е.. Това значи, че те са имали достатъчен военен опит за по-пълна оценка и описание на битките по време на войната на Спартак.

Поради това отчитам, тяхното творчество като съвкупност от недомлъвки и презрение към робите, с множество премълчани факти относно провалите на римската политика и армия.

В същото време за мен е важно, че римските историци са намерили сили да споменат макар накратко за Спартак и основни моменти за хода на въстанието. Да погледнем например написаното от Плутарх. Той подробно и пространно описал биографията, личността и действията на Марк Лициний Крас и съвсем накратко споменал за войната му със Спартак. Явно доста усилия им е струвало написването на няколко реда за такова унизяващо гордостта и достойнството им събитие. Макар увереността ми, че са премълчали редица факти и събития, самото наличие на тези редове, доказва колко страшни за устоите на Римската република били Спартак и гладиаторите като ядро и идеология на въстаналите.