СЪКРОВИЩЕТО ОТ НАГ СЕНТ МИКЛОШ | Траки, скити, българи в Евразия

(израз на космогонията и владетелските инсигнии при българите)

Космогоничните представи на българите са все още недостатъчно ясни и изследвани. За тяхното наличие и символика можем да съдим по достигналите до нас сведения от чужди летописци, древния български календар, надписи върху камък, изображения върху предмети от съкровища, колани апликации, амулети и камъни. В настоящия анализ и реконструкция се разглеждат елементи от календара и изображенията върху две кани от съкровището от Наг Сент Миклош. В основата са природната, човешката и животинската символика.

Животинският тип изразни средства присъства осезаемо в изкуството на номадските народи от Евразия. Налице е в редица случаи една сравнително обща изразителна символика за изобразяване на животни: елени, кошути, коне, бикове, кучета, орли, змии, грифони и др. По целия периметър на живот и военни прояви на българите се откриват подобни изображения по въоръжението, снаряжението, дрехите и други предмети. За да смятаме, че те освен тотемно или култово съдържание имат и божествено, ни дава основание на първо място календара на българите.

По традиция на небето могат да се възкачват само боговете и божествата, а поради това основно техните имена се давани на съзвездията и звездите. В дванадесетгодишния цикличен календар на българите, имената на годините са имена на животни, т.е. за да ги има е възприемането им като божествени или като прародители. Известни са ни следните животински имена на години: сомор – мишка; шегор – вол; вер – тигър; дванш – заек; дилом – змия; мор – кон; текуч – овен; тох – кокошка; етх – куче и дохс – свиня. Според Моско Москов има определени несъответствия в имената на годините: вер – тигър, трябва да се възприема като верени – дракон; имен – кон вместо мор – кон.¹ В случая няма да се занимаваме с търсене на точност в превода на имената и причината те да са имена на години. За нас интерес представлява факта, че от известните ни десет имена – шест са на домашни животни, като сред тях наличието на кокошка и свиня изисква определена уседналост за отглеждането им.

Древните китайски хроники посочват за начало на собствения календар 2 336 или 2 396 г.пр.Хр., поради което номадските народи имали пряк контакт с Китай и неговата култура, също придобиват определени астрономически познания. Според Фламарион (XIX век) „Небесната сфера е била съставена от народ, достигнал висока степен на цивилизацията си, народ който е живеел около точката на пресичане на паралела – 38 градуса северна ширина с меридиана – 68 градуса източна дължина (в района с център 130 км югоизточно от сегашния Душанбе. Граничи с провинция Балх на съвременен Афганистан – б.а.)” ² Посоченото място за възникване на един от древните календари и факта, че българският е близък до китайския, но все още няма пълен аналог на себе си навеждат на мисълта, че неговите корени се приближават по историческо време до това на шумерите (2 300 г.пр.Хр.).³ Българският календар или може би метода за астрономически изчисления по-един или друг начин оказва влияние и на околните народи.⁴ В случая не става въпрос под какво име българите, са били известни през тези далечни от нас векове. Наличието в календара на божествени животни изискващи уседналост и вероятната древност на появата му, навеждат на мисълта за различни начини на живот на българите – от уседналост, към степен номадизъм и обратно (един непрекъснато повтарящ се цикъл).

Няма преки данни за мястото в божествената структура (като изключим двете години с все още неизвестни имена) на такива всепризнато български тотемни (култови) животни като: елен, кошута, вълк, лъв, орел, сокол или дори рибата ксистон. За определено присъствие на последните в живота и митовете им, научаваме не само от чужди но и от собствени извори: скалните рисунки, Мадарския конник, изображенията по съдовете от съкровището от Наг Сент Миклош, от находките край Вознесенка и други. Този факт може би още веднъж ни навежда на мисълта, че е налице определена йерархия: върховен бог Тангра; божества на небето (слънце, луна, звезди и др.); природни сили и явления; тотемни или култови представители на природния и животинския свят.

Като във всяка религия цялата тази все още не окончателно развърната и разкрита схема има по всяка вероятност разпределение, както по вертикала (горе, среда, долу или небе, земя) така и по хоризонтала – основните посоки на света. Основни маркери за вертикална структура могат да ни служат:

– грифона (животно символ на воина и смъртта) съчетаващ в себе си небесното чрез крилата си и земното чрез лъвското си тяло;

Изображениe на грифон от Преслав (България)

– орела издигащ се нагоре и държащ в ноктите си човек или неговата душа;

Изображение на двуглав орел държащ души на умрели, върху златна чаша от Ахеменидски Иран.

Изображение на двуглав орел от Преслав

Изображение на орел държащ в ноктите си човек, върху златна кана от Наг Сент Миклош.

-грифон отнасящ кошута на небето от Наг Сент Миклош;

Изображение на крилат грифон и кошута, върху златна кана от съкровището Наг Сент Миклош.

-сребърният орел затиснал в ноктите си змия от Вознесенка и др.

Сребърен орел стиснал с ноктите си змия от Вознесенка. Орела е излят от сребро, кух във вътрешността си, частично повреден от огъня. Стои твърдо на нозете си, опирайки се на плоската си опашка от пет пера. Лапите му са с по четири палци – три отпред и един отзад. Върху повърхността на орела има много едри пера. На челото и под крилата среброто е ситно обработено (вероятно имитация на пух). Очите, а също така и ноздрите имат дупчици с диаметър 0,2 см и в тях навярно е имало инкрустации от камък или стъкло. На гърба на орела, една под друга в два реда, стърчат 12 шишарки, по шест в ред. Върху тези шишарки са врязани кръстчета. Нозете на орела са омотани от змия, която с края на главата си достига дясната част на гърдите му. Орелът, разпрострял крила, с леко извърната глава злостно гледа към змията, сякаш иска да я клъвне. Върху гърдите на орела е изрязан монограм –кръст с буквите ЕСПОР. Върху лявото крило релефно е отпечатан кръст. Дължината на орела е 21 см, височината – 13,2 см, а теглото му е 1,035 кг.

Основни жалони за хоризонталната структура могат да ни бъдат: разделението на войската и саракта (държавата) на център, ляво и дясно; ориентацията и разположението на юртата;

Модел на българска юрта от варовик с рисунки от гр. Девня.

-„космичното дърво” с разположените от двете му страни слънце и луна.

и други.

Съвкупността на изложените до момента космогонични представи на българите, като цялостна композиция, намиране най-ярко изразени върху златната кана от съкровището от Наг Сент Миклош, наричано от Г.Фехер съкровището на Атила.⁵

Четирите медальона върху златната кана от съкровището от Наг Сент Миклош.

1.Изображение на орел, държащ с ноктите си човек.

2.Изображение на тежковъоръжен воин – победител.

3.Изображение на грифон и кошута.

4.Изображение на владетелски лов на пантера.

В нея е налице самобитността на изобразителния език на древните майстори. Изображенията са носители на пространствени, предметни, зооморфни, растителни и антропоморфни кодове.⁶ Каната в основната си част има формата на яйце (символ на космическия хаос), ако не смятаме издълженото и гърло отделено с релефен венец. Вероятно течното съдържание на каната (кумис или вино) е символизирало напитката (елексира) на Бога, което не изключва използването и само за определен тип питие. От четирите и основни страни има релефни медальони с различни сцени. Преобладават сцените на борба с участието на хора и животни. Четирите сцени съобразно своето разположение символизират четирите основни посоки на света. След като това е най-вероятно, то и каната би трябвало, така да се поставя към нейния собственик, та всеки от медальоните да се е намирал в съответната си посока. Интерес предизвиква самото разположение на медальоните. Един от тях по своя сюжет и посока на движение се различава коренно от останалите – сцената на орела държащ в ноктите си голо човешко тяло. В случая можем да приемем, че тя по своята индивидуалност е основна, първоначална и водеща. Останалите сцени следват кръгово движение, казано на съвременен език по часовниковата стрелка, т.е. посоката за движение на действащите лица (воини и животни) е отдясно на ляво. По този начин тръгвайки от орловата сцена, посоката на движението при другите медальони се запазва и последния воин е с движение към началната. В случая можем да я възприемем както за начална така и за крайна. За по-лесно боравене, да дадем поредни номера на медальоните: № 1 – сцената с орела; № 2 – воин-конник с копие на рамо; № 3 – грифон отнася кошута на небето и № 4 – владетел-конник с лък стреля по пантера. Всеки от така подредените медальони е уникален сам за себе си, но подчинен на един общ ред в сюжета като цяло.

Медальон № 1 – орел с разперени крила и извърната наляво глава държи с ноктите си в централна позиция тялото на гола човешка фигура, която държи в двете си издигнати нагоре ръце по една клонка от дърво, като към лявата клонка е опрян клюна на орела. Пред нас е неизброимо множество от символи в един общ сюжет:

– орелът – небесната слънчева птица е в хералдична поза, която може да се приеме както за полет нагоре, така и за кацане. Т.е. той може да се възприеме като даващ живот и власт, и като отнасящ в небето душата на човека изминал жизнения си път. Подобна двойственост вероятно показва непрекъснатостта на цикъла „живот и смърт” – раждане на човека/воина, преминаване на живота му през различни воински, житейски и владетелски инициаци (изпитания) и неговия край. „Човек дори и добре да живее – умира. И друг се ражда” ⁷;

– главата на орела е обърната наляво към почетната страна при българите, а клюна му е допрян до клонката, държана от човека с високо издигната нагоре лява ръка. Съсредоточаването на погледа на орела и на човека към лявата страна, изразява свещения момент на взаимодействието между земното/смъртното и небесното/безсмъртното най-често в момента на жертвоприношението. Съвкупно с предишната мисъл освен жертвоприношенията, самият контакт между двете противоположности при раждането и смъртта също има сакрално значение.

– човешката фигура е стисната от двете страни, т.е. през целия си жизнен път тя е във властта на върховното небесно божество, нейният път на земята и срок за живот е предначертан. Устрема и да върви наляво, обратно на основната посока за движение, най-вероятно символизира стремежа за сближаване с божественото и непрекъснатия страх от смъртта. Във всеки един момент от жизнения си път (отразен на другите три медальона), тя може да бъде пресрещната от съдбата и да умре. Клонките от дърво (вероятно символизиращи дървото на живота) в двете ръце, високо издигнати над главата изобразяват свещената същност на живота.;

– човешката фигура е гола. В началото и в края на жизнения си път тя винаги е била такава, независимо колко е била толерирана от божествените сили и околните. Т.е. същността на човека е това, което му е дадено от върховния бог при неговото създаване, а не външният му вид.

Като съвкупност смисъла на сюжета от медальон № 1 най-вероятно се отнася към три основни момента от живота на човека: раждане, живот даден му от върховния Бог и смърт.

Медальон № 2 е един от най-често използваните за описание на тежковъоръжен воин. Изобразява воин-конник в защитно въоръжение, язди в движение на ляво едър кон с пълна конско снаряжение, като в дясната си ръка държи копие със знаме опряно на рамото му, а с лявата е хванал за косата пленник също облечен в защитно въоръжение, а зад него е закачена отрязаната глава на друг вражески воин. Композицията е интересна с два свои основни аспекта: външния вид на действащите лица и ритуала спазван от конника-победител в съдържанието на сцената – самостоятелно и в общия контекст на медальоните от каната.

Централната човешка фигура е със здраво телосложение на кален в битките воин. Същият е с мустаци и брада т.е. е преминал юношеската възраст, ако може така да се изразим. Издържал е успешно инициациите (изпитанията), за да стане воин и да е приет за член на военната дружина, тъй като е облечен в цялостно защитно въоръжение, прикриващо тялото и крайниците. Ризницата по всяка вероятност е от халчест тип (изработена от халки), като се има в предвид начина и на изобразяване. На главата си има островръх шлем с двойно украшение от типа на пера. Врата и тила му са прикрити също от халчест тип защитно покритие, спускащо се от шлема и сливащо се с ризницата. В основата на врата има украса тип огърлица по изпълнение аналогична на колана му. Наличието на двойния брой пера заедно с колана показват, че той не е обикновен воин в йерархията. Ръцете от китката до лактите са защитени допълнително, а на краката си има високи ботуши до коленете. Върха на обувките му е завит леко нагоре. Освен копие не е показано друго въоръжение. Копието като свещено оръжие на владетел (вожд), завършил своята инициация, особено когато е придружено със знаме ни навежда на мисълта, че пред нас е воин-владетел. Владетел-победител във военните си дела, изобразен горе, т.е. на кон. Пищността на украсата на конската амуниция не отстъпва на ранга му. Коня е даден в бавен, величествен ход на ляво. Влаченето на пленник за косата означава постигнато военно надмощие над силен противник, вероятно също най-малкото вожд, като се има в предвид, че същият е с коса, мустаци и цялостно защитно въоръжение, но без шлем. Победения няма право на шлем, а камо ли на шапка. Ризницата на последния по-всяка вероятност е люспест тип. Подобно поведение на победителя цели да покаже, не само физическото унищожение на врага, но и неговото морално унижение и поражение. Отрязаната и окачената на седлото глава, също без шлем с коса и мустаци, символизира древния подход към врага.

Втория медальон допълва съдържанието на първия. След появата си на бял свят човек е длъжен да премине през редица опасни за живота му инициации за да стане воин-победител и владетел. Сред тях са изпитанията за: майсторско боравене с личното оръжие, обяздване на кон, първият лов, първият двубой и други. Във всеки един момент от тях, той трябва да показва своето подчинение към върховния Бог чрез жертвоприношения и да е готов по всяко време да бъде пресрещнат от божествения орел и отнесена душата му.

Медальон № 3 – най-малко показван и анализиран. Изобразява борба между грифон и елен/кошута. Двете животни са в движение на ляво. Кошутата е с подвити задни крака, свити предни и извита нагоре и назад глава. Грифона е в нападателна стойка на победител, готов всеки момент да я разкъса. Сюжета на медальона най-кратко казано е борба между две животни – грифон и елен/кошута. Но дали това кратко описание разкрива пълната същност на съдържанието на сцената? Вероятно, ако разглеждаме медальона сам за себе си – да, но в цялостния контекст на изображенията от каната едва ли. Еленът/кошутата още в архаичните общества е не само символ на възможностите за отделяне от обикновения свят, но и за непрекъснатото присъствие в него. В иранските, скитските и тракийските вярвания специално място е отделено на отвъдния свят. Според тях душата на човека се преселва там под формата на елен или кошута. Обикновено това преселване е представяно, като пренасяне в пространството (към небето) от граблива хищна птица – орел или от митологичен грифон. Съгласно митовете за живота и разселването на българите, еленът/ кошутата е своеобразен зооморфен представител на прародителя, идващ в трудни моменти на помощ на своите наследници. Последните вървят по неговите стъпки или спазват безпрекословно оставените им завети за да получат мъдрост и власт. Грифона като код на небесното и земното е митологично животно със силата на божествения орел. Може безпрепятствено да се движи между горе и долу.

Най-вероятно сюжета изобразява опасности от по-висше естество, които очакват владетеля-воин (от медальон № 2) до постигането на най-високото признание за право на власт от медальон № 4. През своя кратък земен живот и по пътя към него, той е задължен да следва завета на своя прародител, да проявява мъдрост и да полага грижи за потомството. През цялото време, и денем и нощем, ще го дебнат сериозни и тежки житейски и воински изпитания. Той трябва да е готов да устои на съблазните и на страховете от вертикалната структура – долу, средата и горе.

Основание за подобна трактовка ни дава:

– първо: взаимното разположение на двете действащи фигури от сюжета на медальона. Позите на елена/кошутата и грифона не дават основание, за разсъждението, че грифона отнася безпомощната душа на небето. Жертвата не е в безпомощно състояние – с висящи или отпуснати свободно и надолу крака, тя не е откъсната от майката-земя или не виси безжизнено надолу с главата . Грифона все още не е хванал жертвата в поза осигуряваща нейното откъсване от земята и издигане нагоре;

– второ: еленът/кошутата най-добре олицетворява зооморфното изобразяване на прародителя или душата на самия владетел-воин. Олицетворявайки прародителя, тя рядко се показва пред наследниците. Например, всеки шаман от номадските народи има майка – хищна птица, която се показва пред него само два пъти: при неговата духовна инициация и при неговата смърт.⁸ В митовете за българите, еленът/кошутата най-често при лов се показва пред наследниците на владетеля, за да им покаже пътя към нови земи. В случая чрез нея в цялостния контекст на медальоните от каната вероятно се изобразява един такъв момент;

– грифона като зооморфен код на войнството и смъртта, чрез присъствието си подчертава опасностите дебнещи владетеля-воин. Т.е. всяко негово действие по пътя на прародителя е съпроводено от сянката на смъртта за него и неговите поданици. В контекста на медальон № 1 (двата са в противоположните страни на каната един срещу друг), той най-вероятно не само го допълва но и показва някакъв определен момент от бъдещи инициации на владетеля-воин.

Направената трактовка на вероятната митологична и ритуална концепция на медальона, допълнена от последните основания за нейното възприемане, ни убеждава, че само чрез подобно зооморфно изобразяване, древния майстор е в състояние да постигне най-голяма концентрация на съдържанието на желаните от него мотиви, както индивидуално, така и в общия контекст.

Медальон № 4 – релефно изображение на ловна сцена. Персонажите са несъмнено с по-висок ранг от този на медальон № 2. Може би именно и затова те са противоположни един на друг по мястото си върху златната кана.

Владетеля е с лице в анфас, с мустаци, брада и вероятно дълга коса закрита от стилно изобразена корона. Независимо от различния метод за изобразяване на лица, между неговото и това на воина с копие е налице известна прилика, т.е. вероятно става въпрос за един и същи човек, обаче на различни етапи от своя живот. На главата си има особен тип корона, с шест украси (конуси с завити на колело краища). Особеното на короната е, че тя продължава към тила му, като накрая прераства в коса. Облечен е в защитно облекло дълго до коленете и с дълги до китките ръкави. По типа на изобразяване то, се приближава до това на пленника и се различава от това на воина от медальон № 2, т.е. с плочков тип ризница. На пояса има ясно изображение на колан, символ на място във воинската йерархия. Извърнал се назад, в посока противоположна на движението на коня стреля със сложно съставен лък (сакрално владетелско оръжие) по нападнала го в гръб пантера. По-различната изработка на ризницата и лъка допълнително ни показват, че той вече не е обикновен воин, а владетел.

Коня също е изобразен с ранг съответстващ на своя ездач. Няма да е голяма грешката ако го сравним с древните изображения на кентаври – хората коне. За разлика от тях, вместо човешко тяло до кръста с две ръце и тяло на кон, той има човешка глава и тяло на крилат кон с буйна грива и опашка, покрито изцяло със защитна ризница – халчест тип (прилягаща по тялото, тежка но подвижна и не сковаваща движенията). Конското защитно въоръжение е аналогично на това на воина-победител от медальон № 2. Особен интерес предизвикват два маркера: главата и крилата. Главата на коня е с големи мустаци, дълга брада и конусовиден шлем на главата. Така се подчертава същността на човека-кон, като преминал през всички инициации за да стигне до митологизирания външен вид на своя прародител. В противовес на другите митологични изображения, където е налице човешко тяло с животинска глава, пред нас е обратна конфигурация. Шлема, е конусовиден и ако не са ушите на коня е напълно аналогичен на този на воина от втория медальон. Особеното в него е, че на върха (а не встрани) има изобразени рога. Рога на бик – символизиращи мъжкото начало, плодородието – чрез възможностите за участие в оран и оплодяване, а не на последно място и олицетворение на войната. Като съвкупност човека-кон най-вероятно символизира освен прародителя и целия конен народ, подчинен на своя владетел-кана. С цялата до момента кодограма като се прибавят и крилата, се подчертават неговите възможности за контакт с различните нива на света. Възможност дадена само на избраните.

Композицията владетелски лов традиционно е свързана с лъва – царя на животните, като типично „царско” животно още от архаичните общества. Лова на лъвове е привилегия и поредната инициация на върховния владетел. Така с израстването на воина, до обикновен вожд, а впоследствие до владетел се стига и до свещения митологичен лов, на който само той има право. Лъва като хищник и царско животно не е чужд като изображение върху камък и на българите.

Асирийския цар Ашурбанипал (668-626 г.пр.н.е.) на лов за лъвове.

Шапур ІІ на лов за лъвове. Сребърен съд с позлата(310-320г).

Впечатляващото в случая е, че той не фигурира като обект на лов, а в повечето случаи е в стационарна сакрална поза на неприкосновеност, може би с изключение на Мадарския конник. За нас представлява интерес защо на медальона от Наг Сент Миклош е изобразена пантера, а не е лъв. Пантерата (леопарда) е също така, хищно животно разпространено в южна и източна Азия и Африка, т.е. нейното присъствие, като изображение не е изненада. Остава открит въпроса защо пантера, а не лъв? Може би тя, като хищник е по-близка до разбиранията и действията на номадския воин-конник и е равностоен негов враг, а лъва от друга страна е толкова сакрален (както владетеля), че просто не подлежи на подобен ловен акт. Въпрос на който предстои търсенето на адекватен и научно обоснован отговор.

Интерес представлява позата на владетеля стрелящ с лък. Той се е извърнал силно назад в типична и всепризната поза за стрелба с лък за българите, „… бързо препускайки назад, са поразявали преследващите ги, като се обръщали и стреляли в тях.” ⁹

От направения анализ на медальоните от златната кана от Наг Сент Миклош могат да се направят три основни извода: първо те имат строго индивидуално съдържание всеки сам за себе си, подредени и подчинени на логиката на една обща концепция; второ на тях се проследява в логична последователност появата (раждането) на бъдещия владетел, неговия воински, житейски и владетелски път и смъртта; трето – чрез средствата на изобразителното изкуство са показани външният вид на част от военните ритуали и бойните умения на номадския воин-конник.

Привидната статичност на всеки медальон в рамките на цялото върху каната, осигурява възприемането му като непрекъсната завършеност и повторяемост на цикъла – символизиращ вечното в природата. Наличието на изображения на владетел-воин и митологични животни, поради липсата на традиция при българите да се изобразяват богове и божества в човешки вид (поне до момента не са установени подобни реализации) недвусмислено изразява моменти от живота на воина-владетел избран от Бога, а не моменти от митове свързани с бог или божества. Последните най-често са изобразявани с абстрактни средства – знаци или символи.

Бележки и литература

Москов Моско Именник на българските ханове (ново тълкуване). София, 1988г., стр. 80
Фламарион К. История неба. Москва 1994. – Печатается по изданию С.Петербург 1875г.- стр.133 – 138.

Древните небесни сфери могат да дадат информация за началото на астрономическите наблюдения. В най-древната такава сфера е установено, че „…около южния полюс съществува празно пространство от 90 градуса, образувано от последните съзвездия, т.е. Кентавър, Жертвеник, Стрелец, Южна Риба, Кит и Кораб; ако автора на сферата се е намирал около екватора подобно празно пространство между двата полюса не би трябвало да съществува, тъй като тогава всички южни звезди ще са пред погледа на наблюдателя и той би ги включил в звездната система…страна която да е на такава географска широчина, за да няма никакъв поглед върху съзвездията на южния полюс, не може нито да е на египтяните, нито на халдейците… Небесната сфера е била съставена от народ, достигнал висока степен на цивилизацията си, народ който е живеел около точката на пресичане на паралела – 38 градуса северна ширина с меридиана – 68 градуса източна дължина (в района с център 130 км югоизточно от сегашния Душанбе. Граничи с провинция Балх на съвременен Афганистан – б.а.).

Тази страна е лежала във вътрешността на древна Азия, била е разположена на северните склонове на високи планински вериги, завършващи на запад от Хималаите, край изворите на река Оксус, на югоизток от Самарканд. Тука е бил кръстопътя на всички народи. Оттук са пътищата: на изток към Китай; на югоизток към Тибет; на юг към Индустан; на югозапад към Афганистан; на запад към Персия и след нея към Арабия, Халдея и Египет; от другата страна Каспийско море, крайбрежието на което от запад на изток покрай Кавказ води към страните от Мала Азия, към Гърция, Италия, Германия и Галия…По такъв начин астрономическите знания са достигнали умерените ширини, спускайки се от плоските възвишености на Средна Азия.”

Климишин И.А. Календарь и хронология. издание второе, Москва, 1985г, стр. 64-238

„В района на Двуречието около 2500 г. пр.н.е. шумерите са имали лунно-слънчев календар с неопределено допълнение за 13 месец. Денонощието в Древен Вавилон е започвало от вечерта. Във Вавилонския календар добавката на 13 месец се е извършвала с указ (например указа на Хамурапи около 1760г. пр.н.е.). От края на IV в. пр.н.е. календара се регулира с 19-годишен цикъл, открит около 380г. пр.н.е. от астронома Киданас.

В началото на I хилядолетие пр.н.е. отделни гръцки градове-държави (полиси) са под културното влияние на Изтока. В поемите на Омир е засвидетелствано, че гърците имат известно понятие за слънчев календар. Най-известни са атинския и македонския лунно-слънчев календар. Денонощието при древните гърци е започвало от залеза на Слънцето и се е състояло от нощта и следващия ден до залез. Годината е започвала от зимното слънчево равноденствие, а след това от лятното. През 432г. пр.н.е. е открит метоновия цикъл. С такъв календар са се ползвали атиняните и през VI в. от н.е. а във Византийската империя до края на VII в. от н.е.

В Древен Китай първите сведения за календар са от епохата на полулегендарния император Хуан-ди (2696 – 2597 г. пр.н.е.). Месеците са били 12 и са били означени с името на животно. Месеца се е делял на три десетдневки. Денонощието се е деляло на 12 двойни часове с имена на животни, едноименни с тези на месеците. Най-малката единица време е била равна на минута. Приблизително от XXVI в. пр.н.е. отброяването на времето – денонощието и годината е започнало да става по цикли. За начало на 60-годишния цикъл се смята според едни 2397г. пр.н.е. а според други 2697г. пр.н.е. Съседите на Китай – Монголия, Виетнам, Корея и Япония имат почти еднотипни календари. Монголците ползват подобен календар приблизително от 1027г. от н.е., като например вместо пет стихии използват пет цвята. При тях месеците нямат имена, а при използване се обозначават с поредно число равно на поредния номер на месеца и с прибавянето му към името на годината. Във Виетнам началото на 60-годишния цикъл съвпада с китайския.

В Древен Египет от около II хилядолетие пр.н.е. се е използвал лунен календар. В средата на I хилядолетие пр.н.е. календара се е състоял от 25-годишни цикли от 309 месеца. Годината е била разделена на 12 месеца с по 30 дни всеки. По египетски образец са възникнали три календарни системи: александрийска, иранска и арменска. Александрийската система е въведена след 30г. пр.н.е. когато Египет е завоюван от римляните. Годината се състои от 12 месеца (запазили древноегипетските си имена) от по 30 дни и пет допълнителни дни. Всяка четвърта година се прибавял по още един ден, за отчитане на високосните години. Иранският календар е вариант на египетския, създаден през първата половина на I хилядолетие пр.н.е. от зороастрийците. Имената на месеците и дните са съответствали на имената на боговете. За период от 120 години е изоставал с 30 дни – един месец. Древноарменския календар е на базата на блуждаеща египетска година от 365 дни. Използването му датира от 11 юли 552г. от н.е.

Еврейския календар в основата си е лунно-слънчев, с 19-годишен метонов цикъл. Началото на Новата година не са приемали да е в неделя, сряда и петък. Заимствали са от вавилонците седемдневната седмица. Денонощието им е било разделено на 24 часа, всеки час на 1080 хелека, а всеки хелек на 76 рега (мигновения) и е започвало в 6 часа вечерта. До края на III в.пр.н.е. годината е започвала от есенния месец “нисан” осми по ред (съответства на август). За изходен момент на календара се смята митологическата ера “от сътворяването на света” – 7 октомври 3761г. пр.н.е. в понеделник, 5 часа, 204 хелека по обяд. Затова и сега за да намерим година по еврейската ера към 3760 прибавяме числото на годината по григорианския календар.

Мюсюлманския календар е бил лунен. За начало на летоброенето се приема годината на „преселението” на пророка Мохамед от Мека в Медина – 16 юли 622г. от н.е. Арабите са отчитали денонощието от залез Слънце.

В Древен Рим за събирането на данъци са съществували петгодишни периоди – люстри. По времето на Юлий Цезар на всеки 15 години са започнали да събират данъци и от провинциите – индикти. През 312г. от н.е. император Константин официално е въвел ново летоброене, като началото на годината е било на 23 септември. През 462г. от н.е. от практически съображения началото на годината и на индиктите е пренесено на 1 септември. Така в средновековната римска империя промеждутъка от време равен на 15 години е наречен индиктион и първата година на първия индиктион се отчитала от 1 септември 312г. от н.е. От 537г. при император Юстиниан подобна датировка е задължителна и е спазвана до 1806г. „

Пак там, стр. 238

„В Древна Русия се е утвърдила така наречената българска ера според която създаването на света е било през 5504г. пр.н.е. Тоест ако от съответната година смятана от сътворението на света се извади числото 5504 се получава реалната година. Освен това в древните хронологии на Русия са намерили място и двете византийски ери: по първата от тях летоброенето се е водело от събота 1 септември 5509г. пр.н.е. и създадена по времето на император Констанций (337 – 361г. от н.е.), а според втората влязла в употреба във Византия от VI в. от н.е. ерата на сътворението на света се датира от 1 март 5508г.пр.н.е.”

Глейзер Г.Й. Беседи по история на математиката. част първа, София 1983г. стр.33

„Най-старият писмен източник в Киевска Рус е едно съчинение за календара. Написано е на църковнославянски език около 1136г. и е наречено „Учение им же ведати человеку числа всех лет”. Автор на съчинението е Кирил Новгородски:

През колко години се обновява морето? Морето се обновява през 60 години. За това време е имало 110 такива обновления, а от последното обновяване са минали 44 години.
Обновяване на водата. Водата се обновява през 70 години. От Адам до днешно време е имало 94 такива обновявания и остават още 64 години.
За високосните години. Всяка четвърта година е високосна. От Адам е имало 1660 такива високосни години и още една високосна година –сегашната.
За големия кръг. Големия кръг съдържа 532 години. От Адам са минали 12 такива кръга, а от 13-ия са минали 260 години.
Съобщава се колко месеца са в годината. Да бъде известно, че в една година има 12 календарни месеца, а небесни лунни месеца 12 и 11 дни от 13-та луна…”
Фехер Геза Военното дело на прабългарите. София 1938г. стр. 39
Маразов И. Видимият код. Изкуство и митология. София, 1992г. стр. 7; MAVRODINOV, N. Le trezor protobulgare de Nagy-Szenz-Miklos. Budapest, 1943; LASZLO, G., RACZ, J. Der Goldschats von Nagyszenmiklos. Budapest, 1983
Бешевлиев В. Първобългарски надписи (второ преработено и допълнено издание). София, 1992г., стр. 207-208
Маразов И. Мит, ритуал и изкуство у траките. София, 1992 стр. 319
Агафий О царствовании Юстиниана. М-Л 1953г. стр. 156-158 „От страх те дори забравили и онова изкуство с което били свикнали да се гордеят. Обикновено тези варвари, бързо препускайки назад, са поразявали преследващите ги, като се обръщали и стреляли в тях. Тогава стрелите дълбоко поразявали набелязаната цел, тъй като след като са изстреляни с голяма сила в преследващия, а те от своя страна са се устремили срещу нея от противоположната страна, натъквайки се на стрелата, са си причинявали сериозни рани със своя бяг и удар на стрелата от близко разстояние.”

21.02.2002г.

гр. София