От разискряне на духа

Септември 1992 г , София

проф. д-р  Иван Славов

         Животът се прецежда през душевния ни филтър толкова различно, колкото различни са хората. Той оставя мътна утайка в едни души, неопределима смес при други, кристали и искри при трети.

      Стоян Стоянов принадлежи към последните. В него живее мъдростта на човек, наблюдавал живота с кротката сдържаност на пастиря пред несправед-ливостта, чиято значимост се разсейва пред необглед-ността на полето и небето.

      Много неща и видял, и препатил Ст. Стоянов. И макар да му са ясни първопричините на човешката грешност, той не бърза със сурови присъди и безнадеждни заключения. Той се е убедил,че тъкмо в стълкновението на доброто със злото, на търпимостта с насилието, на великодушието със злопаметството се раждат и философията, и мъдростта, и… афоризмите.

         При него те изкристализират с бавността, с която бисерната мида оформя безценното зърно. Тези искри на мъдростта наистина са уловени в мигове на размисъл, огорчение, разочарование, преминаващи в желание да стигне до корена на нещата. А когато това се оказва трудно или невъзможно, идва ред на догадката, на изискано поднесеното съждение.

         Общоизвестна е поговорката, че за някои автори е важно най-напред да си създадат име, а после то да работи за тях. Ст. Стоянов не успя да се „вреди” навреме като автор. Не се намери някой, който да „пробута” отдавна подготвената книга „Уловени искри”, обогатена напоследък с нови размисли, родени от промените у нас. Ако някой бе избрал преди това тази книга, споменатите афоризми щяха отдавна да намерят път до читателя и вероятно щяха да бъдат възхвалени. Защото мислите и афоризмите в настоящата книжка действително са оригинални, шлифовани, отлежали в ретортата на авторовото въображение. В тях ще намерим много от класически установеното като проблематика – морални, философски, политически, житейски мотиви – но интерпретирани и преосмислени от Ст. Стоянов. Други са специфично нашенски – родени от поводи, събития, промени и очаквания, свързани с българската действителност. Достойнство на авторовите обобщения е стремежът към универсалност, т.е. надмогване на случайното, колоритното, но неразбираемо за читателя извън ситуацията, в която сме напъхани.

         „Уловени искри” предлагат не само кристалчетата от чистопробна мъдрост, но допринасят за омъдряването на читателя. Впрочем той ще открие това и без пояснения.

Мъдростта е знание и изстрадан опит

16.02.1999 г.

проф. д-р Иван Славов – Ямбол

         Ако хората говореха само това, което знаят,

         каква тишина щеше да се възцарува по света”

                                                                  Карел Чапек

         „Мнозина пишат, но малцина после не се срамуват от написаното”, предупреждаваше един велик френски романист, за да предпази поне някои нормални от графоманията. Наистина какво изкушение е белият лист за несъзнаващите рисковете да го покриеш със смислени, трайни, а може би и вековечни слова?

         Сега и прословутият информационен бум, който чрез интернет превръща света в една динамична мозайка, задоволяваща елементарното любопитство, но и води до допълнително обезценяване на словото. И ако в близко време и роботите го ударят на поезия и наложат свой език, тогава на простосмъртните не им остава нищо друго освен да се върнат към езика на жестовете. И без това не липсват безпрецедентни случаи, какъвто ни описва писателят Питър Гарднър, проучвал езика и нравите на племето „палия” в Южна Индия, където „човек стане ли на 40 години, на практика престава изобщо да говори, тъй като вече няма какво повече да каже”.

      А между нас, българите, които отдавна вече конкурираме по словоохотливост и евреи, арменци, италианци и южноамериканци, истинска рядкост са способните да надмогнат тази психоза и отдръпвайки се от „суета суетов” да подбират думите като бисери, да ги шлифоват търпеливо и да ги връщат на хората като скъпоценност.

       Такава една щастлива рядкост, един от подобните отшелници на кристалното слово, е СТОЯН СТОЯНОВ – човек, свързан по произход и професия със земята, от която не се откъсва дори в сънищата си, както и от книгата – негов довереник. Десетилетия наред той тихо, кротко, незабележимо реди сентенция след сентенция, афоризъм след афоризъм, подрежда ги, срамежливо ги поднася от време на време на свои близки за мнение, а накрая 1995 г. се окуражи да издаде своите „Иносказания”, която бе предшествана от първоварианта под формата на „самиздат”, който той раздаваше само на доверени приятели.

         Сега сред безспорния успех на „Иносказания”, подбрал и събрал свои бисери, прибавяйки и още доста нови, Стоян Стоянов иска да зарадва своите приятели и почитатели с нещо по-солидно, юбилейно, под скромното заглавие „Горчиви изкушения”.

         Прелистваме ги бавно, спираме се на всеки от тях, защото това не е повествование, нито етюди. Тук всеки фрагмент е нещо отделно, завършено и същевременно част от една цялостна житейска философия.

              Щом стане дума за този жанр, неизбежно е споменаването на традицията и създаденото в него от гениални предци като Ларошфуко, Лабрюер, Шамфор, Лихтенберг, Монтен, или от нашите автори като Бешков, Чудомир, Е. Карамфилов и др. Споменаването им във връзка с книгата на Стоян Стоянов няма да бъде случайно, нито пресилено. Появата на такива книги свидетелства не само и не толкова за зрелостта на автора, колкото и за способността на родния ни език да сгъсти и синтезира толкова мъдрост в толкова малко думи. Ако тези афоризми бяха написани на друг по-универсален /западен/ език, можем да бъдем сигурни, че те можеха да бъдат издавани и преиздавани по света. Но такава си е нашата българска съдба – да се самооценяваме далеч от погледа на Големия свят. Дано в недалечно бъдеще пробием бариерата, а може би интернет да се окаже такава една врата. Дай Боже, сред огромната мозайка на неговите излъчвания да срещнем и някои от бисерите, сътворени от нашия колкото скромен, толкова умен и талантлив приятел и съгражданин Стоян Стоянов.

         Амин!

НОВИ БИСЕРИ В БРОЕНИЦАТА НА МЪДРОСТТА

19 февруари 2004 г. гр. София

Проф. д-р  Иван СЛАВОВ

         Макар да не блести с оригиналност поради честата му употреба, няма по-точно сравнение между раждането на един афоризъм с бол­ката на бисерната мида, отронваща с мъка драгоценното зърно. Не­говият блясък подвежда към мисълта, че той идва отведнъж, свет­кавично като озарение. Това е само част от истината за сътворение­то. Хрумването само очертава контурите, релефа, след което запо­чва бижутерската доизработка. Така мисълта – прозрение, прецен­ка, присъда, вдъхновение – заема своето място в афористичното бо­гатство на света. Така шансът сътвореното да се открои сред вече известното е повече от труден и рискован. Това сигурно е дало повод на Атанас Далчев да заяви: „Новото не е нищо повече от забравено­то старо.“ Лесно е да се предпазиш от повторението на известен ро­ман, пиеса, стихосбирка, но как да предотвратиш същата заплаха в океана от афоризми поради краткостта им? При това нараства главо­ломно знанието, но не и мъдростта. Напротив, хората все повече се отдалечават от нея, увлечени от шеметния ритъм на все по-динамизиращия се технизиран и прагматизиран свят, където почти няма вре­ме за размисъл и вглъбяване във вечните теми.

         И все по-трудно става да се постигат върхове при обобщенията по тях. Така неимоверно нараства рискът да се опиташ да почукаш пред дверите на един изящен жанр, където вече блестят имената на толкова велики древни гръцки, римски, индийски, китайски мъдреци и техните продължители в новите модерни времена в лицето на Монтен, Паскал, Ларошфуко, Лабрюйер, Шамфор, Ницше, Уайлд, Лец и др. А ако на всичко отгоре нямаш и опората на утвърдена тради­ция в родната литература, освен отделни сполучливи опити в афористиката! И още нещо също затрудняващо – преобладаващият изказ на българина е доста разлят, с множество допълващи, поясняващи думи, от които трудно се извлича концентрат за афоризма. Докато зад гърба на англичанина, французина, немеца стоят могъщи умове, ве­лика словесна традиция, то у нас, особено в по-специфичните жанро­ве, всеки по-сполучлив опит е най-често пионерски.

         Откъде тогава е почерпил смелост иначе известният със скромността си Стоян Стоянов, да навлезе в този жанр и да ни поднесе новата си, пета по ред, книга „Мисли и афоризми“? През каква школа е преминал, в какви светски кръгове се е движил, как е шлифовал своите проблясъци, за да заблестят накрая като истинс­ки бисери на мъдростта?

         Стоянов е потомък, макар далечен, на бога Антей. Той е зе­мен човек, в преносен и в буквален смисъл, с як селски корен, той става агроном и цял живот държи на кръвната си връзка с корени­те на живота. Огромното му любопитство и ненаситна жажда за знания държат погледа му отворен едновременно към книгата и земята и към върховете на културата и проблемите на селото и селските хора, откъдето идват и първите му импулси за творчест­во. Едва ли читателите ще открият осезаемо тази зависимост, тъй като Стоянов използва изключително класическия арсенал на изящ­ните изразни средства и лексика на афористиката. Индивидуалното му оцветяване върху жанра идва само от личните му наблюдения и обобщения. Но ако потърсите източника на богатството и разноообразието на темите и проблемите в „Мисли и афоризми“, просто не забравяйте откъде идва Стоянов и накъде е вървял досега. Неслучайно той бе наречен „Езоп от село Бояново“. Това бе в момен­та, когато и последните от предубедените спрямо неговите опити капитулираха и зад любителя-писач съзряха зрелия и завършен автор.

         Сега пред нас стои с цялата си мъдрост един автор, който мо­же свободно да плува и в морето на европейската афористика. Той е помъдрявал заедно със своите книги. И читателите сигурно ще се питат кой на кого повече е повлиял – книгите на автора или той на тях. Сигурно е обаче, че и читателите ще помъдреят, след внимателното си общуване и неизбежните размисли, към които не­принудено ще ги наведат поднесените им с тази книга перли на мисълта.

ПРЕЧИСТЕНА ГОРЧИЛКА ОТ ЖИВОТА

София, 20.04.2007 г.

проф. д-р Иван Славов

 С редки изключения, големите майстори на афоризмите са от привилегированите среди. Те са вкусили повечето сла­дости от живота, общували са с върховете, където езикът е култивиран, шлифован и не е било толкова трудно да извле­чеш от тях изящния афоризъм. В страни като Франция кра­сноречието е издигнато до една от висшите прояви на духа, така че, както предупреждава Хайне, в тази страна няма да бъдеш разбран, ако не говориш изящно и остроумно.

   По-трудно се ражда афоризмът от страданието, лише­нията и ограничения бит, какъвто е типичен за страната ни. Спомнете си стихотворението на Вапцаров – където обя­снява защо стиховете, които пише, са „навъсени и къси”. За­щото Животът ни бие „направо по зъбите” и вместо красиви думи устата ни изригват закани, протести, проклятия.

   Вглеждайки се в афоризмите на Стоян Стоянов, трудно ще открием белезите на познатото, така наречено „народ­но” мислене, макар самият той да си спечели прозвището „сел­ски мъдрец”. Фразата, стилистиката, философско-поетичния израз са от първокласен европейски разред. Нищо провинциал­но, архаично, недоизпипано. Напротив, много афоризми подвеждат да търсим зад тях имена на големите майстори на жанра. Спомням си преди години, когато поместих първите афоризми на Стоян Стоянов в нашата многотиражка „Со­фийски университет”, как реагираха някои мои колеги. Нап­раво ми звъняха по телефона, упреквайки ме в недоглеждане, тъй като тези афоризми били изплагиатствани от Монтен, Ларошфуко, Шамфор и пр. Какъв по-голям комплимент за един тогава още дебютант!

   Афоризмите на Стоян Стоянов в неговата брилянтна кни­га „Азбучни истини” са кристали на един съдържателен, сми­слен живот, озарени от рядка доброта и човешка отзивчивост. Те ще останат за поколения, тъй като в тях няма нищо по­върхностно, случайно. „Със страдание се учим”, повтаря хо­рът в една древногръцка трагедия.

   Стоян Стоянов е превърнал изстраданото в ценни афори­зми.

От началото на света – към вечността

 16.06.2000 г., Ямбол

Георги Константинов

     Остроумният, находчив и верен на житейските абсурди афоризъм е плод преди всичко на мъдростта човешка. Чудят се специалистите в какъв жанр да го сложат. В него има и поетическа образност и прозаическа конкретност, главно е философската лаконичност – особен жанр. Всъщност афоризмът не е просто литературен жанр или концентрирано хапче философия, не е ексцентрично или дълбоко традиционно мнение по един или друг въпрос, а ценно късче ярък фрагмент от една човешка душевност.

      Вярно е, че мъдростта на човека се проявява и расте с преживените трудно години, но очевидно само броят на трудните години не е достатъчен за появата на афористично мислене и въпреки че древните гърци твърдят, че страданието е знание, не бих поставил в сърцевината на неговия генезис – на афоризма, преди всичко страданието. Тогава ще се окаже, че дълго страдалият глупчо е вече осенен от афористична дарба Божия. Това не е така и ние го знаем. Повече вярвам на един свой пописващ сатирични куплети събрат, който казва, че „всички творци страдат, ала бездарните напразно”.

      Очевидно книгата на Стоян Стоянов “Горчиви изкушения”, която аз намирам за една от височините на българската афористична мисъл, е рожба на специфична дарба, на особена самоконцентрация на мисъл, воля и чувства, нещо, което е присъщо само на отделни човешки екземпляри. Твърде самотна в една компания или едно общество, такава дарба е необходима на много хора и на всички. Така е, разбира се, погледнато в хоризонтална плоскост, но в дълбочината на десетилетията и вековете, Стоян Стоянов не е самотник. Да не стигаме до Адам и Ева, нека си спомним безсмъртните афоризми на древните гърци, които вече споменах по-горе. Чуйте само отделни изречения, останали в паметта ми от нелесните ми изпити по старогръцки език и литература: „Когато котката отсъства, мишките танцуват”, „Жената ще ти завърти ума, за да ти изпразни хамбара”, „Радвай се с мяра и скърби с мяра при беда”.

     За да не бъда упрекнат в липса на родолюбив поглед към афористичното мислене, мога да ви изредя цяла група от любими, неповторими български поговорки, които са пар екселанс европейски афоризми: „Ако не съмва рано, ти подрани”, „На бодлива крава Бог рога не дава”, „Сит на гладен не вярва”.

      Несъмнено зад ямболския мъдрец Стоян Стоянов стоят цяла колона гениални писатели като Ларошфуко, Монтен, Жан-Пол Сартър, които доказват, че народната мъдрост не е възможна без участието на ярки индивидуалности. И слава Богу, че днес всеки по-ярък афоризъм има свое признато лично бащинство.

     Вече споменах по един не съвсем завоалиран начин, че за да пише своите мъдри афоризми Стоян Стоянов има специфична дарба да ги създава без излишни напъни. Хей просто така, но както той отбелязва „всяко просто така, не е така просто”. И за това ще се опитам да отделя съставките на неговото афористично „можене”, а то си е можене без кавички. И ще ви обърна внимание преди всичко на няколко негови компонента в тази скъпоценна амалгама: тънката наблюдателност, природното остроумие, таланта за обобщение, образният език и всичко това в името на голата и неприятна истина. Би трябвало да прибавим и неговото необикновено човеколюбие и най-обикновена човешка почтеност, която лъха от всеки ред, ала това при истинските творци се разбира от само себе си. За Стоян Стоянов може да се говори по-метафорично и това е направил Тенко Тенев в своята съпровождаща бележка към книгата „Горчиви изкушения”, че и неговите откровения извеждат на светло тъжни истини за трудните и редки победи на Човека над себе си и са един лек срещу Безвремието, Пустотата и Бездушието. Изстраданата им житейска и художествена мяра ни окриля с Надеждата, че Изкуството е онази далечна Библия, в която всеки би открил крилати формулировки почти на всичко: за духа и тялото, за ума и безумието, за паметта и съвестта, за принципа и компромиса, за истината и измамата, за любовта и омразата, за времето и безвремието, за победата и поражението, за живота и смъртта.

      Нека професионалните литературни изследова-тели гадаят как един човек, от десетилетия свързан със земята, по силата на своето образование и житейска професия на агроном, успява да стигне до такива небесни мисловни извисявания. Няма да скрия, че ямболският мъдрец Стоян Стоянов и неговите книги са още едно доказателство, че дарбата няма задължителна необходимост от специални условия, че за нея са второстепенни въпросите – къде, какво и как твориш, защото тя ги включва в себе си, сама ги създава и сама ги решава. Не твърдя, че всеки един афоризъм на Стоян Стоянов би могъл да бъде издълбан на камък или сложен в центъра на Ямбол или столицата на България, но съм убеден, че всяка негова крилата мисъл е запалена от действителна искра, че той е един неповторим ловец на мигове, който умело подрежда в дълготрайна редица, която тръгва от началото на света и отива във вечността.

     Може би думите, които изрекох до тук, са своеобразна алтернатива на афористично мислене и тяхната нестройност и подчертана позитивност би могла да подразни слуха на други седящи в тази зала мъдреци.

         За да не бъда голословен, аз ще продължа не със свои думи, а с избраните от мен афоризми на Стоян Стоянов, тези, които според мен са част от истинските доказателства на високата дарба на ямболския мъдрец, които ще ви прочета от представяната ви негова книга „Горчиви изкушения”.

Афоризмите на един българин

Владимир Свинтила

         Стоян Стоянов, авторът на тези афоризми, е агроном. Само това вече звучи парадоксално. Афоризмите са свързани в съзнанието ни с гръцката агора, с парижките салони, с кръговете на хуманистите. Афоризмите са дело винаги на една по-изтънчена среда, където съществува най-точен критерий за човешките стойности, където преценката е вярна и истината никога не заслепява. Какво могат да представляват афоризмите на един агроном?

         Афоризмът не трябва да се смесва с острата, макар и парадоксална образност на остроумните хора от народа. И съвременното „хождение в народ” може най-малко да ползва автора на афоризми. Ние трудно можем да си представим как Стоян Стоянов като председател на трудово-кооперативно стопанство е успял да запази за себе си една „цивилизована атмосфера”, да остане една друга „среда” в морално отношение, което само създава наблюдателя. Несъмнено това е едно качество на човека Стоян Стоянов.

         Мълчалив, слава Богу, без да бъде темерут, той има  едно интересно мото: „Със словото си човек се е отделял от животните, а с мълчанието си от хората”! Мълчанието отделя, разграничава, твори индивидуалностите. Не за да ги противопостави. Те са една и съща субстанция, те всички са общата народностна душа, в която човекът трябва обаче да създаде своя ъгъл на зрение, най-малкото, за да не повтаря, да не подражава, за да бъде творец.

         Разказва ми други, които го познават, че като председател на кооперативно стопанство той е събирал най-много материал върху човешките характери и нрави. Когато селските „остроумници” се опитват да го „излъжат”, ако не за друго, то за да го проверят „колко струва”, този мислещ човек нанася на бележника си за пролетната оран техните черти. Те дори не са и подозирали колко нещо са му дали!

         Но противно на това, което се очаква, Стоян Стоянов е оставал винаги над конкретните нрави, над „селското”, над анекдота. Той безпощадно е търсил, почти бих казал „извън време и пространство” – разбира се, доколкото това е възможно за един наблюдател на нрави – онази постоянна субстанция на човека, благодарение на която той е винаги различен – във времето и пространството – и винаги пази постоянни, изконни черти.

         Авторът на афоризми е моралист във френския смисъл на тази дума – наблюдател на нрави. Но не на нравите като конкретност, а като постоянно възникваща натура. Нищо по-чуждо като проблем за литературата на типичното и характерното /локалното/ от това устройство на мисленето. Да не се интересувам от частното или да виждам в него постоянно класа е нещо забравено от литератора. Литературата се е „дефилософирала”- тя е изравнена с кинокамерата, която познава пластиката само на „нагледа”.

         В това състояние на нещата афоризмите на Стоян Стоянов идват като истинска изненада. Те идват да ни припомнят, че ние, българите, несъзнателно сме обединили своето мислене, ампутирайки собственото си предразположение към класичност.

         В афоризмите на Стоян Стоянов има много нещо от българския живот през последните десет години. Много малко сентенции направо ни отвеждат към определени събития: „самопризнанието на обвиняемия оправдава съдиите”. Плод на опита от тези години ражда сентенции като: „глупостта не е рожба само на бедните по ум”, „страхът от позора не е съвест”, „действително жалките никога не будят съжаление”, „не всяка истина, която харесва на хората, им служи за нещо”. Това е атмосферата на съзнателно възприетата за убеждения глупост, атмосферата на страх и лицемерие през периода на така наречения „култ”, която ражда тези изречения. Тези редове са и присъдата над тази атмосфера.

         Самият живот, самия изживян опит на автора, много повече от тънките томчета на гръцките, френските, немските моралисти са родили тънкото свитъче афоризми, които стоят пред читателя. У Стоян Стоянов, слава Богу, няма никакво намерение да „догонва” развитието на другите литератори. Той пише, както сърцето му диктува и за това, което е видял, което са му разказали, за това, което сме преживяли всички. Той пише с една изключителна искреност и дълго време без каквото и да било намерение да публикува.

         За това предлагаме на вниманието на читателя това интересно творчество. И няма да кажем, че „това е скромен принос към бедната ни афористична отечествена литература” /всъщност не бедна, а никаква/. Работите на Стоян Стоянов са на ниво. Те издържат сравнение и с по-добрите постижения на афористичната литература на западно-европейските народи, откъдето е заета самата форма. Те са плод  на един свободен дух, на един мислещ човек, малко чувствителен, малко тъжен….

Закъсняла премиера на книга от пренебрегван жанр

Александър Миланов

         Премиерата на „Иносказания”, втората книга с афоризми на Стоян Стоянов, закъсня с близо половин година. Но това закъснение е нищо в сравнение със закъснението на творческия му дебют, забавен най-малко с две десетилетия. Защото Стоян Стоянов отдавна пише и публикува афоризми в централния и местния печат. Публикуваните афоризми и афоризмите, които познати и приятели четяха в ръкопис, биваха, както се казва, приемани ласкаво. Ласкава оценка получаваше и книгата с афоризми, която беше стъкмил, но тя обиколи доста издателства, без някое от тях да й даде зелена улица.

         В дебютната книга с мисли и афоризми на Стоян Стоянов „Уловени искри”, излязла през 1992 г., е отбелязано само, че е отпечатана в Ямболската печатница, издател не е посочен, което означава, че е издание на автора, сиреч самиздат. Прибързано обаче ще е заключението, че става въпрос за автор, писал „за чекмеджето”, защото да пишеш  „за чекмеджето” означава да си приел, че е невъзможно ръкописът ти да види бял свят в обозримо бъдеще и изобщо да не правиш опит за издаването му. Но макар че не е писал „за чекмеджето” издателствата са го заставяли да си го държи в чекмеджето. Ще кажете, цензура. Но то и цензура като цензура не е. Макар че измежду афоризмите на Стоян Стоянов има не малко, достойни да бъдат погледнати с подозрение от нашенските цензори, които на обществени начела изпълняваха държавна задача. Още повече, че им бяха окачени не една, а две обеци на ухото: две книги с афоризми на Кунчо Грозев и Георги Тихолов асистираха на „Люти чушки” от Радой Ралин в погромаджийски статии срещу сатирата. Доколкото съм осведомен, в следсептемврийската ни книжнина това май бяха първите книги с афоризми, традиционно пренебрегвани от българските книгоиздателства и в преддеветосептемврийските времена. Изглежда, че на охранителите на устоите, развихрили се след чешките събития, не им се щеше редом с многобройната гилдия на епиграмистите да са появи не по-малко многобройната гилдия от автори на афоризми. За цяло десетилетие бяха прокудени от издателските планове сатиричните стихосбирки, а книгите с афоризми така и не припариха в тях до десетоноемврийската промяна. Казвам ги тези неща, за да утеша Стоян Стоянов, че не само той е бил неизвергнат. Ако не ми вярва, да попита Петко Колев, чиято книга с афоризми десетилетие и половина пролежа по издателства и получи много похвали, но не и пътен лист към печатницата. От само себе си се налага заключението, че дебютът на Стоян Стоянов е закъснял, защото той, един от традиционно пренебрегваните автори от провинцията, се е заловил да твори един традиционно пренебрегван жанр. За да не дам повод за приказки, че такива сме си българите, ще известя, че не само от родните книгоиздателства е пренебрегван този жанр. И не само в нашата епоха. От завоювалите знанието класици чрез афоризми към имената на Монтен, Ларошфуко и Карл Краус няма кой знае колко още да прибавим. В по-нови времена май само полските и югославските книгоиздателства бяха гостоприемни към афоризмите и там има по някой и друг афоризмаджия, номиниран за класик: Станислав Йежи Лец, Влада Голатович- ВИБ, Милован Витезович, Барана Црънчевич…

         В това, че на много от афоризмите, включени в „иносказания”, се е наложило повече от две десетилетия да преодоляват издателски бариери, има и нещо обрадващо: значи те са издържали проверката на едно твърде ускорено променящо се време. Е, заслуга да звучат актуално има и фактът, че нравите и взаимоотношенията между хората хич не са се променили кой-знае колко в това променящо се време. Напротив – възкръснаха и такива вагабонщини, които бихме отнесли към вкаменелостите от следосвобожденската епоха – това е факт, който доказва, че биологическа анабиоза може да няма, но обществено-нравствена анабиоза има. Всъщност май от Аристофан насам мурафетлъците в човешките взаимоотношения не са се облагородили кой знае колко, а това, че Стоян Стоянов може да публикува афоризми, написани и преди две десетилетия, свидетелства, че той не се е задоволявал да фиксира злободневни факти и събития, а се стреми да улови трайни механизми на обществените и човешките взаимоотношения, да ги анализира и осмисли философски.

         Още едно свидетелство за качеството на „иносказания” е фактът, че път на книгата е дало издателство „Фльорир”, което публикува няколко прецизно съставени книги с афоризми, стартира с „Невчесани мисли” на Станислав Йежи Лец, класик на модерния афоризъм.

         „Иносказания” повтаря наименованията, реда и дори епиграфите на шестте раздела от „уловени искри”. Епиграфите са сполучливо подбрани и аз се изкушавам да ги цитирам по реда, по който са публикувани:

         „Качествата определят характера, а липсата на качества – съдбата” (към „екзистенции”), „Всеки помни доброто, което прави. Злото му го напомнят” (към „Инвенции”), „Който много се съобразява, с него много не се съобразяват” (към „Хронограми), „ Иронията е единственото сериозно отношение към несериозните неща” (към „Иронии”), „Двойната истина за нещата разделя хората” (към „Констатации”). Епиграфът „Който може да се налага, не му се налага да може” към „Интроспекции” е заменен с „Достоянията на ума не могат да заменят недостъпното за сърцето”.

         Слабости в някои афоризми се забелязват най-вече в разделите „Констатации” и „Интроспекции”, когато в редица случаи не се отива отвъд констатациите. Друга слабост на някои афоризми е, че словесният изказ не е на фокус. Например афоризмите: „На чуждата трагедия се смеят. На своята комедия плачат”, „Освен всякаквите подходи има и още два: добронамереният и обратният на него”…

         Не тези слабости обаче дават облика на „Иносказания”. Афоризми като „На свободата си словото се отплаща, като я удавя в думи”, „Завистта не прави чест никому, но и честта не буди завист у никого”, „Любовта може да не срещне зависимост. Омразата -никога”, „Преоценяват миналото, за да повишат цената си”, „Преди да бъдат отричани, нещата биват пренаричани” (тук искам да вмъкна, че римуваните афоризми на Стоян Стоянов, без изключение, са сполучливи). Няма да цитирам повече, цитатите подбрах напосоки, като четях книгата, си водех бележки, както правех при подготовката на изпит в студентските години и както правя винаги, когато се заловя винаги да пиша отзив или рецензия за книга. Отбелязах си кои афоризми заслужават да бъдат цитирани и кои са столични, но ако взема да ги изреждам, ще трябва да ви изнеса цял рецитал, а не съм забелязал у себе си артистичен талант.

         В „Иносказания” има и седем нови раздела: „Паралелизми”, „Сравнения”, „Тези и антитези”, „Тропи и иносказания”, „Фрази и парафрази”, „Алитерации” и „Инверсии”. Повторените раздели не повтарят изцяло включените в тях афоризми. Има и отпаднали, има и новоприбавени, а има и доста афоризми от първите шест раздела на „уловени искри”, които са откомандировани в новъзникналите раздели на „иносказания” в зависимост от характера и тоналността си. Композицията на разделите в „иносказания” е по-добра, макар че самото название на книгата не е по-сполучливо от названието „Уловени искри”, пък и не е съвсем точно. Доста от поместените афоризми не са иносказания, което не е техен недостатък, а особеност.

         Афоризмите в една книга са като фрагментите във фреската. Всеки има сам за себе си стойност, но за да получи цялост, трябва да има обща философска основа, общ възглед за света. Иначе ще се нижат взаимно изключващи се сентенции, при което читателят ще си каже „кои са в края на краищата божествата на този автор”.

         Стоян Стоянов е избегнал разнопосочността. Скептик, но не нихилист, не приемащ нищо на доверие, но не всеотрицаващ, ироничен и язвителен, но не злорад и ехиден, мъдър, но не мъдруващ, в книгата си той гледа на света с болка, но и с надежда. Казано с народна поговорка, той не е склонен наедно с мръсната вода в коритото да изхвърли и детето. Той не дидактични, а изразява загриженост, не поучава, а споделя. Споделя по впечатляващ начин и заслужава да бъде чут. Иначе казано, прочетен.

Мъдрост в шепа

Стефан Чирпанлиев

         Да се говори за творец като Стоян Стоянов е отговорно, а и опасно. Това е човек, обречен на един жанр – афористичния. На този труден жанр той не е изневерил даже насън, не съм чул да е написал даже една дописка. Не си сложи един запомнящ се псевдоним. Изобщо – човек не само мъдрец, но малко нещо чудак.

         На времето Оскар Уайлд е написал: „Притеснен съм от мъдрост и остроумие. Днес всеки е остроумен. Никъде не можеш да отидеш, без да срещнеш остроумни хора. Това започва да се превръща в обществено зло. Бих искал за Бога, да останат сред нази и неколцина глупаци.”.

         Разбира се, ние схващаме парадокса на Уайлд напълно в неговия стил – елегантен, по своему красив и винаги злостно провокационен.

         Не са чак толкова много мъдреците, нито толкова малко глупците, та да се съгласим с Уайлда. Нашият мъдрец има много българско име – Стоян Стоянов. Агроном по професия. Моралист по призвание. Спомняме си предговора на неговия кръстник проф. Иван Славов към неговата изстрадана книга с афоризми „Уловени искри”. Тя се явяваше като призрак във вид на скромен самиздат, който авторът грижливо подвързваше. Какво ли друго можеше да направи в това монополистко време, когато малцина бяха калесани по две, три книги годишно и да се преиздават, макар че от предишните издания биваха продавани книги по-малко от пръстите на една ръка. Но това е минало-неважно. „Уловени искри”, писа премъдро Иван Славов, предлагат не само кристали чистопробна мъдрост, но и допринасят за омъдрява-нето на читателите”. Професорът съзря и друго едно качество – универсалността на тия бисери на мъдрост-та, качество, което виждаме у класиците на този дефицитен жанр – Ларошфуко, Лабрюйер, Шанфор, Лихтенберг, да не говорим за древните – Ювенал, Вергилий, Платон, Хораций…

         Стоян Стоянов е човек скромен, вгледан в себе си, повече замислен или усмихващ се загадъчно. Обича да присвива очи, да наблюдава остро. Мъчно се намират зрънцата мъдрост сред грамадните купни от мисловна плява.

         Пак ще повторя – не винаги хората са се възхищавали от Стояновото философско творчество. Неговите хапливи мисли са будели гняв у властимащите до неотдавна, но не съм чул Стоян да се прави на репресиран, както сега е модерно. Впрочем Вергилий го е казал много мъдро и проницателно на времето: „Малцина обичат справедливия Юпитер”…

         Най-сетне се появи книгата му „Иносказания”, също събрала доста положителни отзиви от авторитет-ни и сериозни ценители. Ала авторът не обича да остава насред път. Сега той готви солиден том, в който, заедно с доброто старо, ще има и родило се и преродило се ново.

         Неговите нови сполучливи афоризми са отмора за душата, заострят ума, подготвят човека за по-леко преминаване на многобройните и ненадейни житейски трудности.

         Неговите афоризми са, на пръв поглед, лековъзприемаеми, прости по конструкция. С това те се родеят с народните пословици и поговорки, получили простотата и изяществото с годините, както камъчетата на речното дъно стават лъскави и гладки, когато се шлайфат от чистите води.

         Признавам си – респектира ме новият том с афоризми на Стоян. Има и някои от тях, които спокойно могат да намерят пристан в големите книги на живота, които ще ни преживеят.

         Ето някои от тях – неоспорими, библейски мъдри, наситени с мисъл и прорицание: „Само от изминатият път не може да се отклоним”, „От двете злини винаги избираме тая, която можем по-лесно да прехвърлим на ближния си”, „Безвремието прави времето разделно”,”В омраза не се обясняват”,”След любовта идва безразличието, а след омразата – примирието” , „Страшно е да се завърнеш в себе си, след като са се ровили в душата ти”.

         Такива сполучливи афоризми можем да открием в съкровищницата на Стоян -десетки, стотици, да не кажа повече от хиляда… а това вече не е един обикно-вен творчески успех. Това е творческо завоевание с особена цена.

         Повечето от афоризмите му са повече от уникални, въздействащи, провокиращи ум и разум.

         В много от афоризмите съзираме самоирония във волтеровския смисъл на думата. А това вече е висш израз на еманацията на духа. Колцина наши големи писатели са достигнали до този феномен. Броят се на пръсти. Захари Стоянов, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Симеон Радев… в наше време Борис Делчев, Владимир Полянов, Ефрем Карамфилов…

         Пак ще процитирам нашият съгражданин, днес дипломат Иван Славов, който написа за първата книга на Стоян: „В него живее мъдростта на человек, наблюдавал живота с кротката сдържаност на пастиря пред несправедливостта, чиято значимост се разсейва пред необгледността на полето и небето.”

         Малко са авторите на афоризми, които са печатали в такива сериозни издания като „Философски преглед”, да са печатали във всички хумористични издания, във всички сатирични раздели на сериозни списания…

         Стоян Стоянов не е от людете, които се поддават на похвали, или, не дай Боже, се самооблащават. Той само наблюдава дали семената на неговите мъдрости попадат на добра почва, дали все още има кълняемост, дали ще радват окото, като пораснат, и дай Боже, дадат плод…Това е висшето удовлетворение.

         Струва ми се, че пред неговите очи е един друг афоризъм на Оскар Уайлд: „Мъдростта не винаги е най-доброто. Понякога пада до нивото на трезвия разум.”

         Достатъчно е стотина человека божии да те прочетат и разберат, значи неусетно са станали твои съмишленици. А това вече не е малко.

         Отеква във вечността един блестящ негов афоризъм: „Менят се времената и ставаме ту добре, ту добри”.

         В подобни афоризми има една своего рода полифоничност, която може да се загуби при превод. Стоян Стоянов все повече съзнава, а и използва необикновеното богатство на българския език – често низвергнат и подценяван. А той може да бъде щит за отбрана, меч за борба, огън за студенокръвните, средство за отрезняване и промисъл.

         Едно е важно – Стоян Стоянов върви по своята пъртина – спокоен, все по-мъдър и уверен в себе си, усмихващ се на нищите духом, опиращ се на съмишленици и омъдрели ценители.

         На времето го нарекохме „човекът, който улавя искри”, сетне „човек на иносказания и екзистенции”, а след това?

         Отговорите са безброй и всъщност само един – бъди, Стояне, верен единствено на себе си, всеизмервай се с мъдрите и никога не се снишавай до низшите духом. Ти си оцелял в духовните пространства, остава ти една единствена посока – към върха!

Достойнството да бъдеш мъдър

Стефан Чирпанлиев

         А ето и вторият сборник с афоризми на нашия земляк и приятел Стоян Стоянов, онасловен „Иносказания”, е вече на книжната лавица.

         Читателите си спомнят въздействието на първия сборник, излязъл от печат преди няколко години – „Уловени искри”. За него каза твърде ласкави думи проф. Иван Славов. Какъв ти първи сборник, преди това Стоян Стоянов създаде няколко самиздата, които се четяха трескаво от неговите почитатели и започнаха да го наричат без ирония ямболския Ларошфуко.

         Като всеки самороден талант моралистът Стоян Стоянов мъчно пробиваше в тогавашните книжовни твърдини. По същата причина той бързо превзе читателската аудитория с наистина искрящите, оригиналните, жизнени афоризми, които виждаме стройно представени в няколко раздела на „Иносказания”. Екзистенции и инвенции, констатации и ретроспекции, тези и антитези, фрази и перифрази – всеки афоризъм просто е дошъл на мястото си. Читателят е улеснен в своя избор и предпочитания.

       Впрочем, както е писал Монтен, мъдри можем да бъдем само със собствената си мъдрост. Тя не идва само с годините и белите коси, тя идва обикновено през страдания изпитани. Да си спомним бъчвата на Диоген и бича на Езоповата гърбина. Да си спомним какво е слетяло Овидий, та се намерил в самия край на безкрайната в тогавашните представи Римска империя.

         Можем да кажем с чиста съвест – в този сборник, чиито редактор е поетът Георги Братанов, мисълта е изчистена от многословие и обстоятелственост, мъдростта извира бисерно чиста, завладяващо въздействаща.

         Още нещо прави впечатление в тази втора, категорична изява на мъдреца от елховското село Бояново. По професия той е агроном и може би има способността да чува шепота на земята, да събира мъдрост от възрастните хора преди него. Тук е изворът на жизнеността и свежестта на неговите мисли.

         Сборникът с афоризми е и мъчно четиво, защото всеки ред е зареден със сгъстена мисъл. „Всичко свое нося със себе си” казва Цицерон, като се опира на един от прочутите седем древни мъдреци. Обилен духовен плод носи с творчеството си Стоян Стоянов, неговата книга ни обогатява, вдъхва увереност, самочувствие и оптимизъм.

         „Качествата определят хората, а липсата на качества – съдбата” – с тази мисъл авторът ни провоки-ра – благородно, безхитростно. Неговите афоризми не са нито уловки, нито еквилибристики. Всичко е наглед просто, но и твърде сложно и мисловно в своята простота.

         „ Когато мисълта изпревари чувството, тя дава път на съображенията”. Не е ли това една ръководна житейска мисъл, която спестява лекомислие и наивност, особено в днешното време на изпитания. Афоризмите на Стоян Стоянов са удивително осъвременени. Някои ще кажат – това е задължително условие, иначе те ще се превърнат в приумици на времето, ще излинеят. Истината е проста, докато се намеси интересът – предупреждава авторът или: „С надеждата се залъгваме сами. За илюзиите ни помагат други”.

         Много от афоризмите са истинско огледало на душата, на нейните филигранни движения.

         „Лошата дума е като стрелата. За нея няма обратен път.” – мисъл, с която като че ли се събуждаш всяка сутрин като със своя, а всъщност е внушена от един мъдрец.

         Има и едно изречение от Библията, която ни кара да се замислим. В книгата на Еклесиаст е писано: „Голяма мъдрост, голямо страдание, който трупа познания, трупа тъга.”

         Това са тайнствени, иносказателни думи, които са и ключ към това странно творчество, от което са изкушени малцина. И ето един обикновен наглед човек от Тунджалъка, цял живот чиновник, но и агроном на младини, ни смайва със словотворчество, което мъчно се поддава на оценка. Или по-скоро оценката ще дойде много след нас, след като големият съдник – времето, каже своята тежка дума.

         „Не бъдете по-мъдри, отколкото трябва. Бъдете мъдри с мярка.”- следва ново предупреждение, чрез вечната книга Библията, чрез посланието на апостол Павел до римляните. Мисля, че Стоян Стоянов има своя мярка в афористичното творчество, която е при-дошла с годините и опита, с мъчителното вглеждане в себе си и трогателната равносметка от постигнатото.

         „Времената се менят и ставаме ту добре, ту добри” – тази игрословица е подсказала една дълбока мисъл, тъй като римата довежда мъдрост в стиха, изненада в хрумването.

         „Достоянията на ума не могат да заменят недостъпното за сърцето” – това е епиграф на Стояновите „интроспекции”. Изворът е дълбок, но авторът успява да види дъното му. Или да се увери в бездънността му.

         Тия духовни бисери като всички бисери се раждат, когато нещо ги раздразва и провокира. Това е нашият живот – многолик и изстрадан, поднасящ ни всеки ден изненади, повечето неприятни. В такова време такава книга е повече от необходимост. Това е балсам за душата, отмора за сърцето, мобилизация на волята.

         Книгата с афоризми ни подбужда към собствен размисъл, прави ни самовзискателни, мъдри, доброжелателни. Защото, ако мъдростта не е у тебе, както е писал Публий Сир, напразно ще слушаш мъдреците…

ДУМИ ЗА СТОЯН СТОЯНОВ

/Към първото издание/

Тенко Тенев

поет

  Един тих мъдрец, чиито откровения дълбаят в душата.

  ГОРЧИВИТЕ МУ ИЗКУШЕНИЯ водят към нейните глъбини, от където извеждат ТЪЖНИ ИСТИНИ за трудните и редки победи на Човека над себе си.

  Тонът е изповеден, а попаденията точни. Без да искаме, те остават в нас. Запомнят се. И са един лек срещу Безвремието, Пустотата и Бездушието.

  Изстраданата им житейска и художествена мяра ни окриля с Надеждата, че Изкуството е онази делнична Библия, без която просто не можем.

С ирония срещу човешкото несъвършенство

Димитър Бечев

         Втората книга на Стоян Стоянов „Иноказания” преповтаря елитна подборка от най-добрите афоризми, сътворени от автора, в един доста голям отрязък от време. Този път обаче авторският и редакторския подбор са се спрели и на някои нови обединителни белези, като освен познатите ни вече „екзистенции”, „инвенции”, „хронограми”, „констатации” и т.н. са добавили нови микроравнища – „тези и антитези”, „тропи и иносказания”, „фрази и перифрази” и пр. Всичко това отразява в себе си дългогодишни открития на мисълта, противоборствата на разума, подводните течения на страстта.

В тези свои инвенции, екзистенции, хронограми и пр. Стоян Стоянов е по-скоро иронично-скептичен като всеки истински тракиец, отколкото философски отвлечен. Наистина забранената сатира не може да каже много, разрешената нищо, а когато всичко ни е смешно, както е от доста години насам, това едва ли е от чувство за хумор. Тъкмо ироничното оттласкване от пределно горчивите констатации на човешкото несъвършенство придава свежест на тези афоризми, иначе всичко би било убийствено сериозно и скучно като поученията на духовник.

Интересно е друго – колко бързо се мени общественият и социалният контекст на времето, в което се възприема една и съща книга. Помислете си как звучеше всичко това през недалечната 1992 година, когато се появи на бял свят „Уловени искри” и как с нова, актуална сила звучи днес – коментарите са излишни и са право на всеки интелигентен читател.

1066 разноцветни камъчета

в. Тракиец, бр. 8 от 28 ян. 1996 г.

Димитър Стоевски

         В края на миналата годи­на на претрупания книжен пазар се появи една необикновена книга. И който разбира от книжовност, тутакси си я купи. Тя не е предназначена да краси домашната библиотека, малка и спретната, нейното място трябва да е или на нощното шкафче, или на маса­та, за да посягаме към нея всеки божи ден. Защото тази книга е написана от мъдрец. Нейният автор е Стоян Стоянов, по професия агроном, талантлив човек, особен, повече мълчаливец, отколкото приказлив. Той е сбирал своите 1066 разноцветни камъчета цели 33 години, взирал се е в живота, от доброто и лошото е извличал поуката, слагал е на кантара амбиции и заблуди, лъжа и истина, омраза и любов, красиво и грозно, упо­рито и търпеливо е търка­лял думите, за да ги извае до блясък, да ги облече със съдържание и философия, да им вдъхне нов живот и интере­сен подтекст… И е успял, този истински, нашенски мъдрец от с. Бояново. Каза­но направо – всеки не би мо­гъл да пише афоризми. Жан­рът иде от древността, не­обичаен, сложен, странен. Малцина са тези, които мо­гат така ювелирно да под­редят думите, за да се роди афоризъм.

         Своята втора книга Стоян Стоянов е кръстил „Иносказания“, през 1992 г. се появи първата му книга „Уловени искри“. /Аз не броя онова красиво джобно изда­ние, което Стоянов сам си натъкми, за да го раздава на приятелите си!/ Редактор на изключителната книга е по­етът Георги Братанов, а художник на корицата и илюстрациите е известният Ишхан Нигохосян.

         Авторът е подредил сво­ите афоризми в 13 раздела, от екзистенциите до инверсиите. Повечето от тези афоризми са излизали в пери­одичния печат: в сп. „Философска мисъл“, „Пламък“, „Наша родина“, „Тракия“, „Чи­талище“ и др., по вестници­те „Стършел“, ‘Труд“, „Кооперативно село“, „Пардон“ и т.н.

         А ето какво сподели, спе­циално за ‘Тракиец“, Стоян Стоянов:

         – Чрез афоризмите и сен­тенциите, по неусетно придобит през годините на­чин, непосредствено и емо­ционално съм реагирал на различните предизвикател­ства на сложното време, в което живях. С тяхната иносказателност и пределна краткост компенсирах недостатъчната си сме­лост, както и малкото вре­ме, с което можех да разполагам извън всепоглъщащите задължения и щрихи на ежедневието.

         Читателю, непременно си вземи тази книга! Тя не се чете на един дъх, че­те се бавно всеки ден – и всеки път, когато човек я разлиства, ще намира за себе си и за битието по едно вълшебно камъче!

Той не измени на жанра

в. Тракиец, бр. 11 от 28 март 2003 г.

Димитър Стоевски

            Особен човек е Стоян Стоянов, агроном е по професия, а твори в един труден и   прастар жанр, в който са посветени малцина.

            Щото се иска не само особена душевност и наблюдателност, но и страшна   лаконичност на словото, пестеливост на израза и в същото време вглъбеност на мъдрец. И в живота той е такъв – скъперник е на приказки, а през всичките тези години той никога не посегна към друг жанр. Остана му верен, афоризмът също му отвърна с   последователност.

            „Горчиви изкушения” е второ допълнено издание, това е една книга от   афористични послания, която може да се чете всеки ден и да се преоткрива всеки път.

            Ето само два афоризма: „И който се бори срещу властта, се бори за власт” и „Никоя   диктатура не е вечна. Винаги ще се намери нова да я смени” – не звучат ли актуално   вчера, днес, сигурно и утре…

            Не зная как се раждат афоризмите при Стоян Стоянов, но те са така ювелирно изсечени, че не може да се измести нито дума. Всъщност те са бисери, както ги назовава проф. д-р Иван Славов.

            Скромен човек е творецът, скромен е и днес. Сега е тръгнал в една найлонова торбичка да предлага на бизнесмените своите мъдрости, за да покрие малко от разходите по книгата си. Ами, Стояне, някои от тях не могат да четат, те знаят само да броят!

            На 31 март от 17,30 ч. УС на КДК урежда среща с автора и неговия сборник. Тя е по случай Деня на хумора и шегата – 1 април.

            Впрочем няма да се рони буен смях в залата, а мъдри послания за размисъл върху философията на битието и нещата около него…

ДОБЪР ЧОВЕК, ТАЛАНТЛИВ ТВОРЕЦ И МЪДРЕЦ

/Афористично- чрез Него за Него /

Радко Стоянов

* Не е велик, но не е и дребен, за да не бъде забелязан от всички.

* Излъчва собствена светлина, чуждата не го заслепява.

* В афоризмите му е много тясно, но има място за много азбучни истини.

* Вярва, затова е оптимист, мисли, но не е песимист.

* Има собствен ум, но умее да се ползва и от ума на другите.

* 3нае истината за себе си, но не я противопоставя на истината за другите.

* Работи срещу семето на злото, като засява семето на доброто.

* Понася живота, който живее, но е готов да понесе и живота, който харесва да живее.

* Той е един от малкото, които са щастливи от малко.

* Не е изгубил доверието на другите, но това не означава, че е девствен.

* Не прави зло на добрите, критикува злото на злите, за да им направи добро.

* Не притежава букета на пороците, защото носи цветето на добродетелта.

* Не счита само себе си за добър и не смята, че всички други са лоши.

* Прави добро и без добри намерения.

* Умее да се радва с другите, но страданието понася сам.

* Разкрива и признава своите слабости, затова не му е нужно да прави приятелите си врагове.

* Не изпитва чувство на самодоволство, защото не е егоист и гледа надалече.

* Не робува на вещите, които има, но не робува и на вещите, които няма.

* Познава радостта, защото не завижда.

* Не злорадства, макар понякога да ненавижда.

* Понася равенството, но не приема уравниловката.

* Парите му не са много, но не е зависим от тях.

* Умее да се шегува със себе си, не само когато е осъзнал безсилието си.

* Афоризмите за него са храна и удоволствие, но никога не изпитва пресищане и досада от тях.

* В душата му има много чувство, а в духа му – и разум, и чувство. С две думи: Творец- Мъдрец.

  Да е жив и здрав и да ни радва

 с още много нови мъдри бисери!

Агрономът,

който се прочу с афоризмите си

в. Тунджа, бр. 35, 13 май 2004 г.

Диана Бончева

         Езоп от село Бояново. Така го нарекоха в момента, когато и предубедените спрямо неговите опити да пише афоризми капитулираха и зад любителя-писач съзряха зрелия и завършен автор, напомни проф. д-р Иван Славов преди месец по повод петата книга на Стоян Стоянов. Проф. Славов е първият „признат писател“, който дава шанс на младия по онова време агроном от елховското село и отпечатва негови мисли в столичните издания.

         „Аз толкова бях и агроном, спомня си сега Стоян Стоянов. Извикаха ме в съвета и ме напра­виха шеф на кооперацията. Седнах на бюрото и това е. Ама листи имах“, разказва бояновецът. А, за да напишеш един афоризъм, трябват много лис­ти. „Първо трябва да напишеш цял роман, след това да вземеш молива и да зачертваш. Ако нищо не остане, значи романът не струва. А в афоризмите е толкова тясно, че има място само за едната истина“, обяснява Стоян Стоянов. И допълва: „Афоризмите се пишат, когато има какво да кажеш, но няма на кого“. Например, няма на кого /по прос­тата причина, че никой от управляващите през последните 12 години не иска да чуе/ да опишеш болката си от разрухата на българското село и селското стопанство, особено, ако си станал неволен свидетел на това. „Това беше при­чината преди повече от чети­ридесет години да пропиша и да запиша своите тъжни мис­ли и размисли, които впоследствие неусетно за себе си изведох до моралните обобщения на афоризма и сентенци­ята. Открих, че афористиката по своята същност е нравствена философия, а по своето назначение – моралистика и че афоризмът е средство, сечиво, инструмент за дисекция и ана­лиз, диагноза и предписание, нравствена присъда и санкция на човешкото поведение и обществения морал“, обяснява Стоян Стоянов.

         „Умът се измъчва над онова, което трябва да бъде, а сърцето и за онова, дето не е било“, твърди още авторът. В днешно време „все по-малко са щастливите от малко“, „с трохите от сиромашките трапези се хранят пойните птички, а с отпадъците от богатските – угояват свине“, защото „лакомията е гладът на ситите“, а „убедят ли те, че не всички могат да бъдат богати, ве­че са те съгласили да си останеш беден“. „Силните на деня имат силата да изнасилят и миналото, и бъдещето“. „Богатите много държат на морала на бедните, за да ги държат далеч от собствения си морал“. В крайна сметка „всеки има своя истина за себе си. Истината му за другите е друга“, но „преди да осъдиш лицемерието на другите“, трябва да си дадеш сметка „дали ще понесеш откровеността им“, защото „всеки помни доброто, което прави. Злото му го напомнят“. Ала „животът не е нито тъжен, нито смешен. Такъв го правят очите, които го гледат“, убеден е Стоян Стоянов.

           Това е и основната сентен­ция, изведена на корицата на последния му сборник „Мисли и афоризми“, издадена по ини­циатива на Териториалната организация на Научно-техническите съюзи в Ямбол по слу­чай 75 години от рождението на автора, който е дългогоди­шен член на съюза и 70 години от създаването на НТС в Ямбол. В книгата са подбрани афоризми на Стоян Стоянов, писани от 1963 г. до 2003 г.

СТОЯН СТОЯНОВ – АФОРИСТИЧНИЯТ УМ

НА МЪДРОСТТА

Валентин Вълчев

Няма да са минали сто-двеста години и някой удивен читател ще възкликне отново: “Боже, каква свежа мисъл има този човек, ще трябва да го потърся и да се запозная с него!” Удивеният читател със сигурност ще е прочел следният афоризъм: „Спра­ведливост може да има само между бога­тите; за бедните ос­тава цялата несправедливост!“ Или този: „Само богатият може да бъде свободен – за съжаление; само бедният може да бъде борец за свобода!“

Авторът на тези „горчиви изкушения“ на мисълта, породени от горчивата, пълна с изкушения действи­телност, се казва Стоян Стоянов – наш съвременник, познат на мнозина и удостоен с честта да остане съв­ременник на всички четящи и след сто, и след двеста години. Понеже като истинс­ки мъдрец е прозрял, че колкото и да се променя светът, човешкият материал, от който той е граден, си остава един и същ.

Това стана ясно на поредната вечер в Дома на виното и из­куството „Огняновец“, където вече се утвърждава традицията да се представят ямболски творци и бизнесмени. Президентът на фирма „Митекс“ – Йовчо Митков и неговата съпруга, както и Асен Миланов, също със своята половинка – добре познат с щедростта си в средите на художници и други интелектуалци, представляваха света на капитала; от другата страна бяха тези, които обикновено биват използвани от капитала за собственото му безсмъртие – художници, поети, писатели, артисти…

Обичайно непринуденият домакин Минчо Огнянов помоли актьора Кольо Пехливанов да предаде щафетата на поредния участник – Стоян Стоянов. Кольо побърза да обясни, че заради предаването на щафетата не се е прибирал в къщи през целия ден, за да не го заподозре жена му, че ще ходи някъде. След това обяснение актьорът „предаде“ щафета шпеков на Стоян Стоянов, който с удоволствие я прие. Подир този очарователен виц, дойде още по-хубавият момент. Гръмогласният Христо Карастоянов разказа като свидетел и участник в събитията историята на първата публикация (един афоризъм само!) на Ст. Стоянов в единствения през вече далечната и тогава перестроечна 1987 година вестник „Народен другар“. „Времената се променят: ставаме ту ДОБРЕ, ту ДОБРИ!“ – след публикацията на тези осем думи в редакцията настанал див ужас: от ОК на БКП се сипел огън и жупел, заплахи за уволнения и изключване от Партията… Слава Богу, че от високото място не знаели, че този афоризъм е бил написан през още по-далечната и съвсем не перестроечна 1976 година – какво ли щеше да се случи на автора, дори и без да го беше публикувал? Днес можеше изобщо нищо да не узнаем за това, за автора също.

(Защото афоризмът е жанр, опасен за всяка власт – Хр. К.)

Няма да спестя казаното в предговора към най-представи­телната книга на Стоян Стоянов „Горчиви изкушения“: „…ако тези афоризми бяха написани на западен език, може да бъдем сигурни, че можеха да бъдат издавани и преиздавани по света. Но такава си е нашата съдба – да се самооценяваме, далеч от погледа на Големия свят… Дай Боже, сред огромната мозайка на неговите излъчвания (на Интернет – бел. авт.) да срещнем някоя мъдрост от бисерите, сътворени от нашия, колкото скромен, толкова умен и талантлив приятел и съгражданин Стоян Стоянов. Амин!“ (Проф. д-р Иван Славов)

А какво казва самият Ст. Стоянов? Казва, че „…всички не могат да бъдат щастливи – нали трябва да има и кой да им завижда!?“ Е, ако талантът е щастие, то Стоян Стоянов трябва да е много щастлив човек, заедно с всичко, което му се по­лага в такива случаи.

Мъдростта – сладкото изкушение

в. „Лик” – Ямбол, бр. 6 от 29.03.2000 г.

Гергана Методиева

      Дали е по-добре да създадеш една подобна книга с мъдрости или да напишеш десетина други – туй е въпросът. Стоян Стоянов се изкушава от думите и от премълчаването им, от кратките и точни думи, от напълно изреченото. Неговите горчиви изкушения са изкушенията на зрелостта и знанието, на помъдряването и желанието то да се роди в думи. Между иронията и тъгуването на човека, между болката от съществуването и радостното откриване на света върви авторът.

         Той открива отново думите, преодолял изкушението да създаде роман, преодолял безкрайността на словото. Всъщност безкрайността на думите е събрана в едно малко цяло, каквото е афоризмът. Всеки от тези афоризми е късче от цялото на книгата, всеки върви към следващия и следва от предишния. Тази взаимосвързаност между тях е обединяващото в книгата, авторът ни дава нишката, която да ни отведе ту до едно, ту до друго откровение. От едно прозрение върви към друго, сякаш за да осъзнаеш, че истините са много, отговорите – също. И че човешкото е толкова различно и необяснимо, логично и чудно едновременно.

           Тази книга непрекъснато бяга от крайните и претенциозни съждения, въпреки че е афористична книга. Тя ту казва някоя истина, ту ни подмята, че все пак си е истината на автора, а той може и да сгреши, нали е човек. Това е другото преодоляно изкушение на Стоян Стоянов – изкушението да даваш концепции, да определяш правилности. Той дава   своите концепции на читателя като една от многото възможности, от безкрайното много отговори. Тази книга наистина демонстрира скромност – тя не казва, че е мъдра, тя казва, че всеки е мъдър, но и незнаещ едновременно. Тя признава, че никой – нито човеците,   нито техните думи, не могат да определят живота ни докрай. Но все пак опитва.

От ПРЕМИЕРАТА НА „УЛОВЕНИ ИСКРИ”

гр. Ямбол, 21.ІV.1993 г.

 Тенко Тенев:

 Тук ние сме се събрали, за да уважим труда на нашия член на Дружеството на писателите в гр. Ямбол – Стоян Стоянов и неговата книга „Уловени искри”. Стоян Стоянов е един деликатен и вглъбен човек, ненатрапчив, бил казал, човек зад кадър. Всеки, който се е докоснал до него и до неговото творчество, е разбрал това. Мисля, че винаги в написаното от него се е намирало нещо, което трудно в наше време може да бъде пренебрегнато. Той е като онези златни зърна, които с времето са ни нужни все повече и повече. Радвам се също така, че книгата на Стоян Стоянов ще бъде представена от един еретичен ум като проф. Иван Славов, един автор също с интересно творчество, който в последните двайсет години ни изненадва с интересни заглавия.

  За да има начало нашата среща, използвам една наша традиция и давам думата на актрисата Илиана Вълчанова, която да ни въведе в света на твореца Стоян Стоянов.

Иван Славов:

Когато стане дума за сентенции си спомням една чудесна мисъл на един френски автор, която имам идеята да предложа да бъде поставена в домовете за бракосъчетаване, където до скоро се мъдреше един тъповат лозунг: „На борба за десетмилионния българин!” Разбира се, тъй и не можахме да го направим този десетмилионен българин. Само стигнахме до осем и половина съмнителни българи. Тази мисъл гласеше… то не е късно всеки от вас да си я запише. Аз я знам, но за съжаление не я прилагам, поради което и не мога да се похваля с блестящ семеен живот. Мисълта е следната: „Когато една жена сгреши, първото нещо, което трябва да направи мъжът е, да поиска тя да му прости”. Имаше и една друга сентенция, че „С радио и със жена не се спори.” Тъй като няма обратна връзка.

  Сега, връщайки се към сентенциите на моя приятел Стоян Стоянов, искам да кажа, че неговата слабост към тях произтича просто от неговата натура. Той е човек стабилен, флегматичен, което означава мързелив. Той бавно възприема нещата. Оставя ги бавно да се утаяват в неговото съзнание. След това дума по дума ги изпробва как ще рефлектират върху съзнанието на другите и след това ги сглобява. Оставя ги да отлежат. После ги шлифова. После пак ги връща, поради което, обратно на технологията, по която се правят роман след роман, пиеса след пиеса, поток след поток, той издаде една единствена книжка. Но в тази малка книжка има, както се казва, аргументи в негова полза. Има и големи автори, които са останали в литературата с по една единствена книжка. Достатъчно е да спомена, че един Вапцаров остана с „Моторни песни”, Далчев с неговата единствена стихосбирка приживе. И Димчо Дебелянов издаде една единствена стихосбирка приживе. Така че в тази поредица смятам Стоянов няма да се чувства толкова зле.

Навремето когато Стоянов правеше първите си опити „да просветне” в печата, което беше трудно. Защото не само сега, а и преди печатът е бил окупиран. Понеже никъде не вирее повече суетността и грандоманията, както в света на пишещите. По-малко сред художниците и не толкова сред артистите. Понеже по-лесно се пише. Необходимо бе само хартия, до скоро беше молив, сега химикал и както се казва и един приятел – редактор, който да пробута текста. Стоянов не можеше да намери такъв вариант. Защото просто е свенлив. /Предполагам, с това се обяснява защо, както се казва, жена му не само успя да го хване в своите обятия и, и да даде на света три-четири деца. Едно от други по-здрави и читави/. Тъй че Стоянов не е пробивен човек. Той не е от тия, които успяват да се пласират. Той е срамежлив човек. Поради което в нашите разговори след дълги и неудобни за него моменти той деликатно подпитваше дали не би могло нещо от неговите афоризми да бъде публикувано. И като член на редколегията на нашия „Софийски университет” преди доста години аз се опитах и в едно каре пуснахме около седем-осем негови сентенции. Но само като излезе броят ми се обаждат двама-трима колеги, едни от които проф. Мирослав Янакиев и доц. Цанко Младенов с въпроса: „Кой е този автор? Ти знаеш ли, че той е изплагиатствал всичко от Ларошфуко!” Аз разбира се, се смутих. Първо, защото не зная целия Ларошфуко и второ – не допусках, че един почтен човек би могъл да служи с плагиатство. Разбира се, направих съпоставка и установих, че в случая се касае до далечни съвпадения по принципа на теорията за вероятностите. Вие знаете, че едни и същи чувства и отношения могат да се повтарят в сродни варианти и да предизвикват близки реакции, което далеч не свидетелства за плагиатство.

  Както знаете, постоянната тема на любовната лирика е самата любов, така че всички текстове са свързани с едно и също чувство, поради което те се повтарят. Даже 1976 година бях направил в сп. „Шпигел” една статистика, колко от думите на познатите шлагери се повтарят в шлагерите от предшестващата година. Установи се, че словесният оборот, речниковият фонд на тези текстовици се извършва с 300-350 думи, т.е. толкова, колкото е речникът на едно дете от 2 до 3-годишна възраст. При което, разбира се има патентовани думи. Като стане дума за любов, то се знае, ще има лазури, ще има облаци, ще има дъжд, ще има сълзи, раздели и пр. и пр. Е, питаме, може ли да не се говори за повторяемост? В края на краищата, аз се натъкнах на един такъв афоризъм /той е много известен/, че „Езикът ни е даден, за да приказваме това, което мислим.” В едни текстове пише, че е от Фуше, в други – от Талейран. После се оказа, че е от Хенрих VІ.

Не съм филолог да правя много такива справки, но се оказа, че има много истина в едно разкритие, направено преди десетина-петнадесет години. При разкопките във Вавилон са открили един клинописен текст от Хекската култура – /VІ век преди новата ера/, който гласи „Настанаха лоши времена. Всеки пише, никой не чете!” Представете си при ония примитивни условия, когато са пишели върху керамични плочки. Върху такава плочка и тухлички да напишеш роман. Първо, за да го занесеш някъде, ще се бастисаш под тежестта му. Второ, шансът му да бъде тиражиран, е почти невъзможен. Но, както виждате, излиза  от текста, че и тогава е имало графомани… с други думи, ние не можем никога да установим кой е истинският, оригиналният първообраз на дадена сентенция. Следователно, всеки има право на авторство. Той може да преоткрие истините и да ги изкаже по новому.

В това отношение, смятам че Стоянов има колкото предшественици, толкова и независимост спрямо тях. Той обича афористичната литература. Аз съм ползвал от негови колекции произведения от известни автори-афористи. Знае се, че осемнайсетия век се крепи върху големите френски моралисти, като започнете от Паскал, Ларошфуко, Лабрюер и др. Всички те са хора, които са дали на света този екзистенциален език. Това е умението да се каже много с малко думи. При употреба думите имат склонността да се разводняват и тяхната дестилация се постига с подбор от умения и с традиции. Ние нямаме такава традиция. Ние почваме от Паисий, докато ония започват от няколко хиляди години преди Паскал. Затова всеки автор извървява сам пътя към сентенцията, към сблъсъка на словото, към онова слово, което от само себе си изключва възможността за друга интерпретация.

В музиката, по думите на Едуард Бърнстейн, има един закон, наречен Закон на неизбежността. Той дава пример с четирите такта на Бетховеновата симфония. Според него те не могат да бъдат нито пет, нито три. Тя не може да има и друго темпо. С други думи тя е монолитна обвивка. Все едно, че по някакъв природен закон, тя е самосъздала се. Все едно, че човекът няма никакво присъствие. Истинският афоризъм, сентенцията имат същите качества. Тя е толкова чиста като словесна дестилация и толкова точна като мисъл, че наистина по никакъв начин не може да бъде преиначена.

В случая ние с вас имаме среща с един такъв човек, който наистина бавно, търпеливо, постепенно и упорито, ползвайки своя богат жизнен опит създава своите афоризми. Стоян Стоянов не е интелигент. Той е един човек, в най-добрия смисъл на думата, човек тръгнал от народа и останал със своята душевност при народа. Той е имал възможността да види живота не чрез литературата, а тя само доосветлява неговото разбиране на живота. Така, че истините в неговите афоризми не са литературен екстракт. Те не са преразказани или повторени, а са негови наблюдения и обобщения, които той би могъл, ако беше склонен към езиково разточителство, да предаде като репортаж, като очерк, като есе, като антрефиле, като размисъл. Но той е избегнал тази съблазън, понеже нашата литература и без това страда от достатъчно такова разточителство.

За щастие на света има и такива хора, като тези моралисти, за които стана дума и които с блестящата се сентенциозна мисъл респектират. Респектиран се чувства и Стоянов, навлязъл в една такава сфера, в която други преди него са създали такива образци, че ако той прекрачи техните невидими граници, вече поема рискът да не може да бъде сравняван с тях – той е поел риск и отстоява себе си. Всяка сентенция в неговата малка по обем книжка, както почувствах по вашите реакции, дава повод за размисъл, повод за самостоятелно премисляне на това, какво се крие зад всяка една от тези лаконични и лапидарни фрази.

Вие знаете, че в ежедневието ние страдаме от излишество на думи. Думите до голяма степен са обезсилени, обезсмислени. И няма да забравя какво казва Хенри ІV в известната пиеса на Пирандело. Той казва: „Вие преживявате мислите на мъртвите.” В края на краищата, девет десети от онова, което ние смятаме като лично свое езиково достояние, това са думите на мъртвите, които са имали това щастие да ни предшестват и да кажат истините за своето време, които ние само, както се казва, разменяме като отблясък, като реминисценция. От друга страна, много е трудно човек да създаде една нова жива мисъл, която да има безспорна негова авторска претенция. Когато един репортер попитал Айнщайн как записва своите мисли, той се поколебал, усмихнал се и казал: „За съжаление, не мога да Ви бъда полезен, защото аз рядко бивам озарен от някакви ярки мисли. В досегашния ми живот ме е озарила една единствена идея. Това е идеята за относителността на времето и пространството, върху работата през целия си живот.” Това е мисъл. Т.е. нещо оригинално, нещо неказано, нещо нечуто, неизвестно преди тебе. Повечето от останалото, което ние обикновено повтаряме, не знаейки неговите действителни автори, често добросъвестно се заблуждаваме като считаме за свое, а не рядко ползвайки неосведомеността на другите съзнателно приписваме за свое. Не случайно, когато защитават дисертации винаги изтъкват приноса на автора, съпоставяйки го с други като него. Ако се сравнява с други, които имат действително големи идеи, веднага ще се намали неговият мащаб.

            Тази книжка, която нашият приятел и съгражданин предлага, е едно откровение.   Той е в своята книга и тя живее чрез него. Това не е книга, в която, тъй да се каже, той се проектира като писател, или който като човек търси някакъв пиедестал за някаква посмъртна слава. Това е книга, която е написана по принципа на Толстой. Според Толстой човек трябва да пише, само когато не може да премълчи онова, което го вълнува. И тук е водоразделът между грамофоните и истинските писатели. Това е една книжка, която не би могъл да не напише. И не случайно тази му книга го преследва през целия му живот. И за съжаление, не се намери нито едно издателство да направи този жест, а трябваше той сам да се пребори и сам да проправи път за своята книга. Още         повече, че сега, знаете, конюнктурата е толкова неизгодна за духовната книга, не дай си боже, за сентенции, за да се намери някой да поеме риска да я издаде.