Ритуал – посвещаване на бога на войната,

младежите навършили пълнолетие в определена година.

(не установен, но предполагаем ритуал на българите)

       Преки свидетелства за наличието на подобен ритуал все още не са открити. Основание за подобно предположение са редица исторически факти от военното дело на българите до VI век.

       Съгласно Panegirici Latini (Латински похвални слова) император Теодосий (379-395г.): „Най-после на варварските народи, които обещават да ти служат доброволно, ти предоставяш правото да изпълняват съвместна военна служба с нас, за да се отстранят от лимеса тези подозрителни пълчища и да се превърнат те в помощници на нашата войска. Привлечени от тая твоя благосклонност, всички скитски племена се стичаха в такова голямо множество, та изглеждаше, че си пратил заповед за събиране на военен набор измежду своите варвари. … И готът, и хунът, и аланът се отзоваваха при повикване и се редуваха да стоят на стража и се бояха да не бъдат забелязани, че отсъствуват.” ¹  

     През 480г. император Зенон сключва политически съюз с българите², като наема български отряди в борбата си с остготите. Според логиката на войната всеки който се стреми към победа, не му достигат собствени сили, обаче има богатство и средства да заплаща – винаги търси кого да наеме, за да се бие вместо него. При такъв подход не се наема който му попадне, а само изявили се във военното дело племена и народи. Към тях, на основата на цитираните примери и други факти от по-късно време са спадали българските племена, особено след разпадането на империята на Атила.

       Основа за търсене информация за наличието на определен, малко известен ритуал сред прабългарските племена е едно известие на византийския хронист Менандър. ³ „И тъй Баян казал: ‘Такива войници ще изпратя срещу ромейската държава, че дори да загинат, няма да изпитам никаква мъка’ Той заповядал десет хиляди от хуните, които се наричат кутригури, да преминат реката Сава и да опустошат земите в Далмация. Сам той с цялата своя войска преминал Истър и се установил в пределите на гепидите.” ⁴

      Времето на посоченото събитие не е конкретизирано в рамките на определена година. За първата част на цитата се посочва като най-вероятна 568 година, а за втората част – нахлуването на аварите в земите на гепидите около 579 година.⁴ На пръв поглед посочения цитат е убийствен за състоянието на българското племе кутригури. Убийствен ако се възприеме буквално. Т.е. кутригурите са били толкова зависими от властта на аварския каган Баян, че безропотно са изпращали своите воини на смърт. Дали това е така и какъв е вероятният скрит смисъл на подобен исторически акт?

      За основа на разсъжденията е целесъобразно да се подложат на кратък анализ събитията от тези години.

      Първо. Най-подробна информация за българското племе кутригури получаваме от Прокопий. В нея е отразено тяхното възникване и земите, които са владеели. Тя ни разкрива съдържанието на древните български митове относно: ролята на култовите животни елен/кошута в техния живот; практиката собственото име на наследствения владетел да се дава за име на племето; наследствеността на царската власт и т.н..⁵ В анализа на историческите събития се натъкваме на следните факти:

        – около 550 г. кутригурите в кратки срокове подготвят и събират една войска от 12 000 воина, под ръководството на опитния във военното дело Хиниалон.⁶ Ако приемем, че се касае за западната част от племето под ръководството на Хиниалон, и че съотношението воин, брой семейства и брой население е както 1:1:5 (съобразно с възприетото китайското съотношение при хуните), то излиза, че се касае за интересите от похода на 12 000 семейства състоящи се от около 60 000 души. Можем да си представим приблизително, колко многобройно е било цялото племе кутригури;

       – няколко години по-късно, през 558 г. вожда на кутригурите Заберган с над 8 000 души напада Източната римска империя (Византия).⁷ Той провежда нападение, като след достигане на Тракия разделя войската на три самостоятелно действащи отряда: първия срещу Константинопол, втория срещу Тракийски Херсонес и третия към Термопилите.

       – за земите на кутригурите древните хронисти съобщават, че на изток граничат с тези на утигурите по река Дон, на запад и юг със северното крайбрежие на Черно море при което, “Хуните обаче, като слезли в земите на юг, се настанили не далеч от брега на река Истър, там където счели за удобно.” ⁸

       Въз основа на тези факти, може да се стигне до извода, че българското племе кутригури е било твърде многобройно. Същото не е било пренебрегвано като военна сила нито от императорите на Източната римска империя (Византия), нито от съседните племена.

    Второ. Сведението на Менандър предизвиква противоречиви чувства въз основа на съдържанието си. Съдържание, което се различава от първия извод. Противоречието е в това, че след около двадесет години в резултат на загубите от войните с утигурите, кутригурите излиза, че са в пълна зависимост от решенията на аварския каган Баян, който си позволява цинични изявления по техен адрес. Дотолкова са “зависими и немощни”, че 10 000 воина от тях отиват без особена причина на война с ромеите. То ест от една страна въпреки загубите и пораженията, те остават многобройни като население и като способност да излъчват от своите среди значителен боеспособен воински контингент, а от друга страна безропотно изпълняват заповедите на един аварски каган за воденето на опасни самостоятелни военни действия срещу ромеите в Далмация. 

      Трето. На базата на горните два извода, може да се каже, че българите-кутригури са останали в своите земи, за които стана на въпрос преди това. Появата на значителен военен контингент в района на река Сава, под ръководството на аварския каган Баян, не е свързано с преселение на значителни маси от племето на запад, особено след 50 ^–те години на VІ век. Още повече, няма данни за масово преселение на повече от 10 000 кутригурски семейства, на запад към Панония. При това положение може да се направи извода, че става въпрос за наемен воински кутригурски отряд или за напуснали племето воини, търсещи самостоятелни военни подвизи и плячка в земите на Централна Европа.

       В такъв случай да се върнем няколко века назад във времето, на Пуническите войни между Рим и Картаген през ІІІ век пр.н.е.⁹. В онези времена „…италийските племена имали особен обичай. Веднъж на няколко години в началото на пролетта, момчетата навършили през тази година пълнолетие, били посвещавани на бог Марс (или Мамерс) ¹⁰. Оглавявани от своя предводител – <царя на младежта>, <децата на Марс> или мамертинците трябвало завинаги да напуснат родината си и да търсят щастието си в чужбина. Смятало се, че отсега нататък самият Марс ще се грижи за младите воини. Този обичай младежта да се посвещава на Марс и да се преселва на нови места се наричал ‘свещена пролет’ “.¹¹   

     При подобно положение на историческите факти възниква въпроса дали подобен обичай е имало през І хилядолетие от н.е. и сред номадските племена от Евразия. Спрямо българите този въпрос също не е маловажен. В началото без да изчерпваме всички налични данни, посочихме редица случаи за т.н. „наемни” български отряди. Така например по времето на остготския крал Теодорих Велики (493-526г.) във войната между остготи и гепиди, Византия е на страната на последните. В бойните действия участва и 10 000 военен контингент български воини. За тях Енодий пише: “Пиция, щом съзря необузданата българска младеж…”¹²  

      В тази роля са били използвани и редица други известни с бойното си майсторство „варварски” народи. Може да се предполага, че за подобни мисии са били изпращани определени воински контингенти, без да се посяга на личните дружини от „воини-професионалисти” от обкръжението на кана. По този начин съответното племе на практика не участва във военните действия и не понася човешки загуби; участниците са най-вероятно от средата на младите воини, без военен опит. Не на последно място подобни отряди се появяват безразборно по територията на Европа и Мала Азия, без техните действия да са пряко свързани със съдбата на племето.

      Да погледнем на цитирания факт и от друга страна. Цитата се отнася за събития около 568-579 година. От Именника на българските ханове, началото на българската история започва с първия митичен владетел от рода Дуло – Авитохол. Основната част от изследователите за изходно време считат средата на ІІ век от н.е.: М.Москов – 153г.; В.Златарски – 146г.; Ив. Богданов – 145г.; Г.Фехер – 158г.; О.Прицак – 153г.¹³ ; П.Добрев – 153г.¹⁴ . Разликата в разглежданите години 568-579 и началото на календара около 153 година, ни довежда до средната цифра от 420 години, които от своя страна са точно седем 60 годишни цикли или тридесет и пет 12 годишни цикъла от календара на българите. Прекалено кръгла годишнина. Може да се предполага, че на всеки 12 годишен и по-малко вероятно на всеки 60 годишен цикъл в определена година младежите навършили пълнолетие са били обричани на бога-воин. По-късно с възникването на наследствената власт и българската държава, същите са били основата за непрекъснато попълване на дружината на кана, наместника на бога на земята. Поради тази причина по-всяка вероятност е останал скрит от древните хронисти съществуването на подобен ритуал сред българските племена.

         Като допълнение към анализа на фактите е и наличието сред българите на воини и вождове, участници в редица войни на Византия. „Веднага две хиляди души от хуните, които били победени в сражението и бягайки от утигурите, пристигнали в ромейската земя заедно с жените и децата си. Един от техните вождове бил Синион, който много време преди това участвал с Велизарий  в похода против Гелимер и вандалите. (533-534г.)” ¹⁵ Как и по какъв повод българския вожд Синион е участвал в посочения поход не се конкретизира. Още повече, че за активни военни действия от страна на българските племена все още няма данни. В такъв случай най-вероятното е, той да е нает заедно с други воини от византийците. Другата вероятност е според разисквания ритуал да е един от оцелелите воини, посветени на бога на войната.

        Само по този начин можем да си обясним циничните думи на аварския каган Баян и липсата на данни за реакция от страна на българите-кутригури на подобно изявление.

БЕЛЕЖКИ: 

1. Латински извори за българската история, том 1, София, 1958г., стр. 108-109

2. История на България, том 2, София, 1981г., стр. 62

3. Българско военно изкуство през феодализма, София, 1958г., стр. 266-267. Менандър е роден във Византия около средата на VІ век. Изучавал право и се готвел за адвокат. След възкачване на престола на Маврикий (582г.) постъпил на служба в императорската гвардия. Продължава историята на Агатий, като описва събитията между 558 и 582г.

4. Българско военно изкуство през феодализма, София, 1958г., стр. 337.

5. Прокопий из Кесарии „Война с готами” Москва 1950г. стр. 386-387. „Веднъж на един техен цар се родили двама сина: единият на име Утигур, а другият Кутригур. След като умрял баща им, те разделили властта помежду си и дали имената на своите подвластни, така, че дори до наше време едните се наричат утигури, а другите кутригури. Те всички живеели там, имали във всичко общи обичаи и не се сношавали с людете, които живеели отвъд блатото и неговия оток. … Разказват, ако разказът е верен, – че след известно време веднъж, когато неколцина младежи кимерийци били на лов, една сърна като бягала от тях, скочила в тези води. Младежите – обзети било от честолюбие, било от някаква ревност, или пък подтикнати от някаква тайна воля – последвали сърната и никак не я изоставили, докато не стигнали заедно с нея отсрещния бряг. И това, което те гонели, каквото и да било то, изведнъж изчезнало. Наистина младежите не сполучили в лова, но намерили неочакван повод за нови битки и плячка. Защото като се завърнали с най-голяма бързина в родните места, те съобщили на всички кимерийци, че тези води могат да се преминават от тях. Тогава всички кимерийци вкупом веднага грабнали оръжието, преминали водите и незабавно се отзовали на отсрещния бряг (вероятно около 376г.), … И тъй кимерийците като нападнали внезапно готите, които населявали тамошната равнина, избили мнозина, а всички останали прогонили. Всички онези (готи), които успели да избягат, като се вдигнали от там заедно с децата и жените, напуснали родните си места, преминали реката Истър и се озовали в ромейската земя. … След като избили едни от тях, а другите принудили да се изселят, както се каза вече, хуните завладели тази земя. От тези хуни, кутригурите повикали децата и жените си и се заселили на това място, където и до днес живеят. Всяка година те получават от императора много дарове, но въпреки това, като преминават реката Истър, постоянно нападат ромейската земя, тъй че са едновременно и съюзници, и врагове на ромеите. А утигурите заедно със своя вожд решили да се завърнат в родината си, за да живеят занапред сами там.”

6. Прокопий из Кесарии „Война с готами” Москва 1950г. стр. 434. „Кутригурите веднага им изпратили дванадесет хиляди души, които били предвождани наред с другите от Хиниалон – извънредно вещ във военните дела.“

7. Агафий „О царствовании Юстиниана” М-Л 1953г. стр. 148-149.

„Обаче в онази година, когато заразна болест нападнала града (Цариград), някои хунски племена били запазени и все още били страшни със силата си. Хуните обаче, като слезли в земите на юг, се настанили не далеч от брега на река Истър, там където счели за удобно. Когато настъпила зимата, водите на тази река, както обикновено, се покрили с лед и замръзнали на такава дълбочина, че е станала проходима за пеша и конна войска. Заберган вожда на хуните, наричани кутригури, превеждайки голяма конна войска през реката като по суша, с лекота преминал на територията на Римската империя. Като намерил тамошните земи запустели, той без никаква трудност напреднал към вътрешността на страната, като бързо преодолял Мизия и Скития, нахлул в Тракия. Тук той разделил войската си: една част от нея изпратил в Гърция, за да нападне незащитените от гарнизони тамошни места и да ги опустоши. Другата част от войската изпратил в тракийския Херсонес.”

8. Агафий „О царствовании Юстиниана” М-Л 1953г. стр. 148-149.

9. Тит Ливий „Достопаметни герои и деяния” София 1989г. стр. 119, 241 Пуническите войни са били между Рим и Картаген за надмощие и контрол на морската търговия в Западното Средиземноморие. Първата пуническа война 260 – 241 г.пр.н.е. завършва с поражение за Картаген и превземане от римляните на остров Сицилия. Втората пуническа война 218 – 201 г.пр.н.е. отново с победа на римляните. Картаген е разрушен.

10. Тит Ливий „Достопаметни герои и деяния” София 1989г. стр. 296

Марс или Маворс – едно от древните божества на Италия и Рим, един от тримата богове, които първоначално образували римския пантеон. Съществуват различни мнения за първоначалната природа на бога – смятат го и за божество на плодородието и растителността, и за бог на дивата природа, на всичко неизвестно и опасно намиращо се извън поселището и за бог на войната. Негови свещени животни били конят, кълвачът, бикът и вълкът (понякога хтоничен – с три глави). Марс Градив (шестващият) съпровождал воините, които отивали на бой. 

11. Немировски А.И. „Пуническите войни” София 1965г. стр. 9

12. Българско военно изкуство през феодализма, София, 1958г., стр. 329

13. Моско Москов „Именник на българските ханове (ново тълкуване)” София, 1988г., стр. 360-362

14. Добрев П. „Преоткриването на прабългарския календар” София 1994г. стр. 31

15. Гръцки извори за българската история, том ІІ, София, 1958г., стр.144

2002 г. гр. София

© интернет версия – Димитър Манчоров