Анализ на войни и битки на Спартак, Атила, Траки, Скити, Хуни, Българи в Евразия
НАЧАЛНИК НА ВОЕННА ПОЩА „УРАГАН”
НАЧАЛНИК НА ВОЕННА ПОЩА „УРАГАН”
КЪМ БРОНИРАНАТА БРИГАДА- СОФИЯ
В началото на месеца – 4.ХІІ на 1941 год. бях на работа в „хюга”, когато нашите „приятели” от Телеграфо-пощенското училище ми съобщиха, че съм предвиден за евентуална мобилизация за началник Военна поща. Доста време и доста остро поспорихме с „другарите” В.Ризов, К.Арнаудов и др. относно това дали е чест за мене за началник на Военна поща или е наказание. Щом това е чест, защо не удостоите Д.Симеонов, К.Арнаудов и други. „Не се бой, пощата е в дълбок тил и няма опасност.” Както и да е, заповедта си е заповед, но се забави изпълнението й доста време и почти забравихме.
Но! животът си върви, събитията следват своя път и през 1942 год. на 8.V получих Повиквателна заповед №169 – да се явя в щаба на Бронираната бригада –София.
Заедно с мене, за същото поделение се явиха още 15-тина младежи. Приемащият ни кап. Панов ми каза, че съм началник на ВП „Ураган” и да пристъпя към обучение на мобилизираните – в подготовка на Военно-пощенските служби. (Досега още не бях ставал и началник на военна поща?!). Разбрах задачата и започнах „обучението”. На третия ден докладвах на капитана, че съм подготвил войниците, а той от своя страна уведоми командира на бригадата. След около един час дойде командирът, за да разбере какво сме научили за три дена. Кратко, но ясно му докладвах за „науката” ни, задачите, които ни предстоят и начина, по който трябва да ги изпълняваме. Видимо доволен, командирът от своя страна между другото каза: ”Високо ценя благородната Ви служба и като имам предвид какво значи едно писмо навреме получено от боеца, ще дам мотоциклет, лека кола, джипка, дори и танк, но писмото бързо да стигне до боеца”. (Това впоследствие беше реализирано). Благодарих му за хубавите обещания, с това завърших „обучението” и веднага „демобилизираха” Военната поща.
Мина доста време, събитията се развиваха с шеметна бързина. Бомбардировки, евакуация, напрежение – нямах време да помисля за мобилизацията си, но на 10 май 1944г. получих повиквателна заповед да се явя в щаба на Бронетанковата бригада в с.Живково, Ихтиманско. Главната дирекция на ПТТ (Пощи, Телеграфи, Телефони), където работех, беше евакуирана в с. Момин проход същата околия. Веднага се явих в частта си. Само преди няколко дена бяха дошли при мене в Момин проход Донка, Петьо и Маргаритка, но службата си е служба и семейството остава на втори план. Всеки случай и за тях се погрижих, оставяйки ги на грижите и вниманието на добрите другари: Дано Петров, Васил Качамаков, Панчо Димитров и др.
Сега вече в Живково започнахме по-конкретно обучение. Само за военната поща бяха войниците:
– Георги Несторов – земеделец от с.Буново, Пирдопско – подофицер
– Георги Мутафчиев – раздавач в Централна поща – София
– Лазар Цанов – в п.т.т. ст. Траяново, Бургаско
– Георги Петков – шофьор от Самоков
– Тако Милков – предприемач-строител от София
– Кирил Митев Пъчев от гара Левски – земеделец
– Стефан Методиев Немски – контрольор в Главна дирекция- началник на Бронирания полк.
– Найден Стефанов – земеделец от с.Губислав, Софийско, войник при Немски.
Военната поща с наименование В.П.”Ихтиман” беше зачислена към щабната рота, командир на която беше поручик Иринков, а фелдфебел на ротата – Смрикаров.
Трима от мобилизираните: Стефан Немски, Георги Мутафчиев и Лазар Цанов бяха пощенци и ми бяха добри помощници.
На 18.VІ.44г. открих Военната поща „Ихтиман” в помещение на втория етаж, заедно с лекарите, над полицейския участък. Монтирахме сгъваемите маси, столове и сортировъчни шкафове, куриерите започнаха да носят изходящите писма и сега вече започна истинската практическа работа. Направихме необходимите списъци на селата от цялата страна и станциите, които ги обслужват – нещо като трактов указател, дадох конкретни указания как да правят връзките с писмата и на кои подвижни пощенски станции да се предават. Тук през Ихтиман минаваха само подвижни пощенски станции София-Бургас и Бургас–София. Работата им се видя интересна, положиха старание и за два-три дена вече добре сортираха.
Обработването на входящата поща беше много по-лесно. Тъй като всяко поделение си имаше графа в шкафа и работата беше безпогрешна.
На 6.ІХ.1944г. стана едно произшествие, което се изкушавам да опиша. Под напора на Съветската армия започна бързото изтегляне – бягство на елитната германска армия „Принц Ойген” от българо-турската граница. Пътят им беше през Ихтиман. Нашата интендантска част беше настанена в училището, оградено с дувар в основата, а нагоре с дървени летви. Войниците от домакинската част се облъкатили на дувара и през летвите наблюдавали бягащата елитна армия. Улицата също беше задръстена от любопитни граждани. Водещият колоната помислил, че това са войници, взели „за стрелба”, дава заповед и от челото на колоната заграчи картечен откос във въздуха. В същото време командирът на Интендантската част полк. Стоименов излиза с колата из двора на училището и се вклинява в колоната. Чувайки стрелбата и той започнал да стреля напред и назад, без да знае какво е станало.
При тази стрелба и суматоха гражданството в паника и с писъци само за минута опразни улицата и колоната имаше възможност да ускори движението си.
Стрелбата ясно се чу и при нас и аз, не знаейки на какво се дължи, за всеки случай изкомандвах „В оръжие!”, сам грабнах една пушка и залегнахме на балкона, готови за стрелба. Суматохата обаче беше толкова кратка, че докато дам команда „за стрелба”, колоната вече мирно се изнизваше пред погледа ни.
Този инцидент се разпространил из страната в страшно преувеличени размери и започнаха запитвания по телефон и с телеграми живи ли са техните близки.
На 9.ІХ. 1944г. партизаните влязоха в Ихтиман и движейки се в полукръг, завзеха полицейския участък без съпротива, защото много от стражарите бяха граждани, мобилизирани в полицията и това за тях беше освобождение.
След завземане на участъка слязох при партизаните, а насреща ми един от тях каза: „Колега, как върви пощата?” Похвалих момчетата, че работят добре и го попитах за обстановката.
– Обстановката е много добра. С войската действуваме съвместно, Вие спокойно си гледайте работата.
Много близко познат ми се стори този партизанин, което се затвърди и от обръщението му към мене – „колега”. Докато го попитам къде е работил по пощите, набързо го повикаха за уреждане на други важни въпроси, а такива имаше много.
В момента Бронираният полк, който пряко подпомогна за завземането на властта, беше в София, а след това замина на запад. Тръгнаха на Запад и останалите полкове от бригадата и пребиваването на В.П. в гр. Ихтиман стана безпредметно.
На 18.ІХ.1944г. получих радиограма да се придвижа и установя в София. Веднага бяха дадени съответни нареждания до възловите п.т.т. станции и подвижните пощенски станции щото: всичката поща за военнослужещите от Бронираната бригада да се отправя до София, а не в Ихтиман.
Пощата за В.П.”Ихтиман” идваше вече в София, веднага се обработваше и препращаше с куриерите (войници) по поделенията. Новото ми местонахождение изискваше нова подготовка за сортирането на изходящата поща, но тя се извърши за по-кратко време.
Тук бяха започнали да идват близки на войниците, но понеже те бяха заминали на запад, вземахме донесените подаръци, правехме ги на колети и ги препращахме чрез куриерите. Така по силата на обстоятелствата въведохме Колетна служба.
Бригадата беше заминала доста на запад, което наложи да се придвижа и аз напред.
На 22.ІХ.1944г. нова радиограма – да се придвижа в Пирот. Тук пристигнахме късно. Квартириер ни заведе в определената за нас къща, но тя беше заключена, поради което до сутринта прекарахме на крак – на двора, а времето застудяваше вече. Сутринта бързо, по войнишки се настанихме и започна нормална работа. Тук работата беше повече – пристигаха и колети, но, осмелявам се да кажа, организацията ни беше добра и леко вървеше.
След установяването в Пирот докладвах на майор Сурдулов да изпратя в София в казармата войник, който да приеме от все още идващи родители колетите и да ги препраща в Пирот. Др. Сурдулов прецени предложението ми като уместно и каза: „Действувай!”
На 10.Х.1944г. изпратих ст. подофицера Георги Несторов, а след това други по за една седмица. Мероприятието беше удачно. Ежедневно получавахме по двадесетина колета, които до тогава се губеха. След третия пратеник трафикът съвсем се прекрати – народът разбра, че войниците са вече далеч от София и изпращаха колетите направо на фронта – на верния адрес вече В.П.”Ураган”.
Бях доволен от това мероприятие, но доволството ми се помрачи от следните два случая.
1. Около 15.ХІ.44г. ми се наложи да отида до щаба на бригадата, който по това време се намираше около с.Блато на 12-15 км от Пирот и 5-6 км от с. Власотинци, където в момента се водеха ожесточени боеве. Отидох с мотоциклета на куриера от Моторизирания полк, а се надявах да се върна с друго моторно средство. Поради боевете и близостта на фронта моторното движение беше крайно ограничено, затова към 16.30ч. си тръгнах пеша, въпреки увещанията на майор Панов и капитан Кожухаров да нощувам при тях, като се надявах, че по пътя ще ме настигне някаква кола. Изминах около 3 км и вече съвсем тъмно, изневиделица изскочи часовой и ми изкомандва: „Стой! Кой си и къде отиваш?” Обадих се. Той ме позна. Всички войници гледаха на В.П. с уважение и признателност за бързото доставяне на пратките. Дори един войник се изразил: „Ужасно бързо идват писмата ни. За три дена получавам писмо от Елхово.”
„Тук при нас ще спиш – ми каза часовоят. – Няма да те пусна пеша да ходиш до Пирот. По пътищата върлуват дражевисти и е рисковано нощното пътуване.” През това време минаха каруци, конници, но те не отиваха за Пирот, а по други задачи. Примирих се да спя при войниците, но в това време се чу моторно бръмчете и се появиха габаритни фарове. Докато се обърна и вдигна ръка шофьорът за миг ме освети и ослепи, а веднага от колата излезе полковник Стоян Кръстев – бивш мой началник на курса в Телеграфо-пощенското училище, тогава капитан -1927/28 г. Едва ме попита: „Соколов, какво търсиш тука?” и се намерих в широката му прегръдка. Никакво време за разговори нямахме, само ме попита: „За къде си?” и „Качвай се в колата!” Тук той ме разпита за съучениците, които за голямо мое учудване и удоволствие помнеше всички по име.
Времето в колата беше минимално и недостатъчно да се преговорят 16 години и затова ми каза: „Ела утре в Щаба на Армията след 18 часа да се видим на спокойствие за повече време.”
С нетърпение дочаках 18 ч. на утрешния ден, но часовоят ми каза, че полк. Кръстев още не се е върнал. Отидох в 20ч – още го няма.Отидох на другата сутрин, за да чуя страшната новина, че полк. Кръстев геройски загинал във вчерашния бой край Власотинци с немско-фашистките завоеватели. Съкрушен се прибрах в станцията, разказах на войниците за ужасната новина и дадох воля на сълзите си за този тъй добър човек. Но война като война, не избира жертвите си. От друга страна ми беше мило, че го видях преди загиването му и че си спомнихме, макар и за 10 минути, за прекрасното време преди толкова години.
Още не заглъхнала тъгата по тежката загуба, втората неприятност пристигна с пристигането на Армейската Военна поща с началник Никола Мирчев. Последният дойде една вечер при нас, но дали на гости или за проверка не знаехме, обаче се зарадвахме на посещението на висшестоящото началство – мой познат от службите. Ако беше на гости, можехме да го нагостим, ако е по проверка, можехме да се похвалим с добрата служба, но за наше най-голямо огорчение въпросът изби съвсем на друга страна.
– Вие – казва началство му- трябва да си намерите друга квартира, а тук ще настаня Армейската поща.
– В града има Квартирна комисия – казах аз – която работи безупречно, а ние, макар че пристигнахме през нощта, настаниха ни веднага. Отнеси се към тях.
– Дадоха ми квартира, но е много далеч и не мога там да отида, защото сръбските партизани ще ни избият някоя нощ.
– Ами ако отидем там, ние сме само 9 души и не ще удържим на едно нападение, а вие сте три пъти повече от нас и ще можете да се защитите.
Стараех се да отговарям спокойно, но когато ми каза с повелителен тон: „Ти си останал 100 км зад частта си и още утре заминавай да ги гониш!” все пак аз чинно му отговорих: „Добре, ще замина, но дай ми писменна заповед с указания кога да тръгна, къде да се установя и ми дай два камиона за превозване на станцията.” Той се обърка и отговори: „Ще искаш от вашия щаб.” Аз чувствах доброто отношение на командирите от Бронираната бригада към нашата служба и още повече, че се смятах прав във спора, затова и така остро му отговорих.
– Нашият щаб досега три пъти ме е придвижвал и когато дойде времето и четвърти път ще стори това. Тази е негова работа и никому другиму. Ако намериш слабост в работата по пощенска връзка – критикувай, ще изпълнявам, но току-що дадените ти нареждания не мога да изпълня.
Началство му наговори още някои безсмислици, които възмутиха войниците и те бяха готови с ругатни да го изгонят. Но той си отиде, без да постигне целта, за която беше дошъл.
Действително, след разгрома на хитлеристите в Ниш, нашата бригада ги гонеше безспирно. През това време дори куриерите не идваха. Събра се много поща.
Във връзка с това предложих на войниците ние да търсим частите. Всеки изяви желание пръв да тръгне по неизвестния и опасен път, но предпочетох Стефан Немски и Лазар Цанов като действащи пощенци.
Свое превозно средство още нямахме, но всички шофьори, пътуващи от фронта за тила или обратно винаги се отбиваха в станцията, нахранвахме ги, отпочиваха, ако е вечер късно и нощуваха при нас. На такъв камион, идващ от тила за фронта, натоварихме всичката поща и изпратихме двамата охотници с пожелание бързо да намерят частите и да предадат пощата. До третия ден пратениците не се върнаха, нито куриерите идват, което наложи изпращането на втора двойка- Т.Милков и Г. Несторов – с нова поща. На шестия ден се върна първата двойка, а вече и куриерите от поделенията започнаха да идват редовно и не се наложи да изпращам трета двойка. Работата се нормализира, но получих радиограма да се придвижа до град Прокупье. Тук се получи едно писмо от пощенската военна секция, в което ме мъмрят, че съм останал на 100 км назад от частите.
Беше ясно. След като армейският началник не можа да ме застави да напусна квартирата и след като не успя да ме прогони напред, веднага е донесъл в Секцията, в резултат на което се получи и това писмо-мъмрене. Много ме засегна и огорчи този факт, затова реших да се оплача на прекия отговорник за пощата – кап. Кожухаров. Той, обаче, не беше в щаба в Прокупье, а напред, на бойното поле. Случаят не беше спешен, но мъката не ми даваше спокойствие, затова реших да отида до предните линии, да намеря капитан Кожухаров и да му се оплача. На следващия ден от получаване на „Мъмренето” с куриера-мотоциклетист на Бронирания полк заминах при капитана по посока към гр.Куршумлия. Намерих танковете в една падина, където танкистите почиваха след един бой. Разказах на Кожухаров за репликата ни с началника на Армейската поща и за неприятното писмо от Секцията, а той едвам успя да ми каже:
– Соколов, ръководството на бригадата и всички войници са много доволни от нашата поща. А за всичко друго отговарям аз. Не се тревожи!
Разговорът ни беше прекъснат от сигнала „Тревога”, при който командири, в това число и Кожухаров и войници наскачаха и в миг танковете запращяха напред, на запад към Косово поле, а аз – обратно в Прокуплье.
Няколко дни след нас и Армейската поща напусна Пирот и се установи в Нишки бани, където отивахме за пощата със случайни коли, за да я разменяме.
В Прокуплье бяха събрани трофейни коли. Поисках от завеждащия автопарка поручик Пушков една за нуждите на пощата.
– Нашето „ПТТ” заслужава кола – ми каза Пушков и ме заведе да си избирам. Аз не разбирам от коли, затова повиках шофьора си Георги Самоковчето, който се спря на един „Хорх” – купе с монтирана вътре радиостанция. Колата беше много надупчена от куршуми, радиостанцията –унищожена, но моторът – в отлично състояние, с двойно предаване. Демонтираха остатъците от радиостанцията и купето се оказа отлично за нашата служба.
В първия курс аз придружих шофьора до разменния пункт Нишки бани, а след това – войниците поред. Но Лазар като пощенец смяташе, че е негово право и задължение да оправя пощата, затова най-често той пътуваше.
Със „собствена” кола пощата се движеше много редовно, а и за войниците беше по-леко, че няма да чакат с часове по кръстопътищата за случайни коли. Поради естеството на работата ни да бъдем непрекъснато в станцията и по-специално около обед, когато пристигаше колата с пощата, помолих интенданта полк. Стоименов и той разреши храната за войниците-пощенци да се дава отделно и да се хранят в помещението си. От същите съображения и аз се хранех там.
Изходящата поща изпращахме сутрин рано. Колата тръгваше в 6ч. към Нишки бани, 36 км, размяна на пощата и връщане около обед. Много често ни заварваше на ядене, в който случай прекъсвахме обеда, обработвахме пощата и след като изпратим куриерите, продължавахме спокойно яденето. Горните факти подчертават грижата ми всяка пощенска пратка – писмо, колет или пакет- бързо и сигурно да достигне до адресанта. За целта предварително така бях наагитирал преди всичко куриерите от поделенията и всеки войник поотделно, когато му възлагах да предаде на другаря си някаква пратка, че не оставяха нито едно писмо недоставено на бойците. В случай, че някой войник е преместен в друго поделение или в болница, куриерът предава пратката на колегата си от съответното поделение или ако не го намери, връща пратката в пощата с указание за новото местопребиваване и ние го пращахме със съответния куриер или със случайни войници-шофьори, но писмото се доставяше. Имаше случаи, когато съм предавал и препоръчани пратки или колети на случайни шофьори, в които имах доверие. А такова имах във всички войници, които с готовност подписваха „разписка” – хвърчаща, разбира се, но пратката стигаше до адресанта.
Един ден в Прокуплье пристигна камион, придружаван от Христо Николов от Министерството с 800 колета (те биваха обикновено малки, до 3 кг бройката). В станцията не можеха да се приберат. С моите войници не можехме да ги разпределим. Явиха се куриерите от поделенията и започнаха да „грабят”. Всеки вземаше за поделението си и за два часа „грамадата” се стопи. Описахме ги и куриерите отпътуваха.
За акуратната работа на войниците-пощенци, на куриерите от поделенията и на „извънредните куриери”- случайни войници и шофьори говори и фактът, че от хилядите колети, получени във В.П.”Ураган”, имаше една-единствено преписка за „изгубен” колет. Фелдфебел Смрикаров, на когото предадох архивата, не знаеше да направи справка и ме помоли аз да свърша тази работа. Взех архивата и констатирах, че въпросното колетче, поради липса на точен адрес е върнато на подателя, за което същият беше уведомен писмено.
Един ден се получи второ писмо от Секцията, в което се изказва този път похвала на В.П. „Ураган” за най-добра работа, най-бързо придвижване на пощата. Гледам подписа- същият, майор Найков, инициалите същите –Р.Д.- и се чудя кое е вярното – мъмренето или похвалата, но махнах с ръка и продължихме работата си по сортировката. Така, без нито един ден да прекъсне работата си, В.П.”Ураган” завърши мисията си.
На връщане към София -1-2.ХІІ.44г.- бригадата нощува в гара Драгоман. Тук началникът на п.т.т. станция – Танчо Григоров Танчев, мой приятел и съученик от Т.П.училище – ни подслони за нощуване в станцията.
На другия ден бяхме в София. За няколко дена издадох инвентара и архивата и на 12.ХІІ.44г.се върнах на цивилната си работа в Министерството на пощите. Така мина и военно-пощенската ми служба във В.П.”Ураган”, преценка за която се даде в похвалното писмо, получено още в Прокуплье, а впоследствие с писмо №8390/27.VІІІ.45 от Министерството на войната. Преценявайки службата на „Ураган” като отлична, ми поискаха мнение на какво се дължи и препоръки за организацията на военните пощи за в бъдеще. Препоръките, които дадох с писмо № 17402/28.ІХ.45 като първо условие поставих всяка военна поща да има свое моторно превозно средство, Началникът на военната поща да познава добре службата и съобразно с дадени ситуации да взема решения, осигуряващи редовното доставяне на пощата на бойците. И не на последно място – войниците от пощенската станция да са проникнати от съзнанието, че службата им е високо хуманна и да работят съвестно. За случая получих и два медала от съветската и българската армия.
