Казано и премълчано за Атила от Приск Панийски

Приск е възможно най-добрия първоизточник за всеки изследовател на историческите събития и взаимоотношения на Атила със Западната и Източната римски империи. С красноречието и конкретността на ритор, възпитан в традициите на своето време, в сказанието си за „варварите” е описал видяното и чутото по време на своите пътувания с посолствата на Източната империя. В случаите когато разказвал за личности и събития на които не е бил свидетел, той е посочвал с кратко описание източника си.

За живота на Приск малко неща са известни. Информация се черпи от споменатото от него в собственото му съчинение или от кратки бележки в други източници. Смята се, че е бил роден в тракийския град Пания, на брега на Мраморно море, близо до Ираклия. От там е презимето му Панийски или както още са го наричали Тракиец. Според лексикона Свидас, Приск бил софист, т.е. философ в ролята на професионален учител по мъдрост и красноречие. Евагрий Схоластик пък писал, че бил ритор – оратор: „17. В тези времена скитския цар Атила започнал онази война, за която толкова много се  говорело и която толкова обстоятелствено и красноречиво описал ритора Приск, с великолепна занимателност разказвайки, как Атила нападал източните и западните области на империята, колко и какви е превзел и покорил градове, и след кои дела напуснал този живот.” (превод на автора) ¹ В колкото си искаме томове да пишеме и да анализираме личността и творчеството на Приск, едва ли ще напишем нещо по-различно от кратката характеристика на Евагрий. Нещо повече, това е оценка дадена почти един век след творчеството на Приск Тракийски.

Приск е взел непосредствено участие в редица посолства на Източната римска империя: на север при Атила; на запад в Рим и на изток. Най-впечатляващо и подробно описал посолството при Атила. В случая не трябва да забравяме, че до нас е достигнала само част от творчеството му. Друга част е по-цитати и преразкази на по-късни автори, какъвто е Йордан. От него научаваме подробности за намирането на древния и свещен скитски меч на бога Марс, „битката на народите” – Каталунската битка, както и за погребението на Атила.

***

При многократно препрочитане на достигналото до нас „Сказание на Приск Панийски” в превод от С. Дестунис от 1861 г., прави впечатление, че Приск по отношение на Атила и неговия народ, използвал три наименования: „хуни”, „варвари” и „скити”.

В случая медиевистите, водейки непрекъснати спорове около подобни наименования, когато се касае за локализирането на конкретни племена и народи   веднага се насочват към обобщаващи наименования от типа – находка на „номадски народи”. Няма да ги обвиняваме в лично пристрастие към собствени тези или в  подчинение на наложените им политически и исторически идеологеми на общността в която творят. Това не е рожба на съвременната цивилизация изтъкана от реалностите от XX и началото на XXI век. То не е рожба и на миналото. Още от древността, в човека се е зародил манталитета на величието. Величие пренебрегващо всичко живо около него и пораждащо снизхождение или презрение към различното и неразбираемото. В миналото и особено днес, всеки търси своите корени в дълбоката древност. Така древните римляни се смятали за наследници на оцелелите от Омирова Троя, но за такива се смятали и кръстоносците на Балдуин след превземането на Константинопол.

Медиевистите срещайки в текстовете от миналото наименованието „варвар” са го възприемали и го възприемат съгласно неговия древногръцки произход βάρβαρος –негрък или чужденец; а в превод – див, груб, необразован. Отначало древните елини наричали „варвари” всички представители на други племена и народи, чийто език е бил неразбираем за тях. От там античното понятие „варвар” е било възприето в Древен Рим и наследено в христианска Византия и Западна Европа, където след приемане на християнството за официална религия е придобило значението на „безбожник” и „езичник”. Нещо повече в миналото е било предимство да те наричат „варварин”, отколкото еретик. Не на последно място подобна трактовка и отношение е имало не само в Европа. На изток и от страна на Древната китайска империя е имало подобно отношение към хуните и останалите народи около нея.

Интерес предизвиква използваното от Приск, наименование „скити”. Накратко скитите се приемат като етнос обединен от различни номадски племена, който се оформил в земите на Централна Азия и се разселил на запад в периода 800 – 600 г.пр.н.е. Съгласно достигнали до нас първоизточници и възприето мнение, скитите „изчезнали” около I в.пр.н.е. Най-значимите от тях обитавали земите между реките Днепър и Дон, като достигали до устието на река Дунав. За тях от археологически открития и описания най-вече от Херодот са утвърдени редица характеристики. Аристократите били погребвани в погребални камери в кургани. Носели панталони с подплата, затъкнати в ботушите и туники. Яздели коне покрити само с потник (парче плат на гърба на коня) без седло. При нужда пиели кръв от конете си. Войнолюбиви и добили известност като конници стрелци с лък. Допуска се, скитските жени-воини да са били прототип на мита за амазонките. Посочените от Приск „царски скити”, според Херодот били най-източното племе, което обитавало степите на Крим и чиито земи се простирали до река Дон.

Самите хронисти от миналото са  споделяли, че има земи за чиито народи са имали малко или никакви знания. Поради това подхождайки като към „варвари” носители на неизвестното, страховитото и застрашаващото тяхната сигурност, са им присвоявали обобщаващо наименование. Във всеки един случай то е имало отношение към областите на живот, начин на съществуване или водене на война. Амиан Марцелин най-известният римски историк от IV в. от н.е. относно нахлуването на хуните от изток е споделил: „Тия слухове били посрещнати от нашите първоначално пренебрежително, понеже обикновено те се научават за войните, които се водят в тия далечни страни, или когато са вече завършени, или когато са вече на заглъхване.” ² Често хронистите от Евразия са нямали възможност да различават племената и народите. Поради това са възприемали наименования дадени от по-древни писатели. Така за Европа още от античността се е наложил Херодот. Придържайки се към него, дори хронистите от епохата на Великото преселение на народите, когато племена и народи са сменяли земите си с голяма скорост в рамките на един човешки живот, са използвали установените още в античността наименования. Най-често за база са служели земите за обитаване и начина за водене на бойните действия. Така в степите от Причерноморието до Каспийско море, всеки новопоявил се и докато се опознаел народ е бил наричан с общото наименование „скити”.

Впоследствие такива обобщаващи наименования са били: „хуни”, „авари”, „тюрки”, „татари”, „монголи” и т.н. Затова често в описанията на хронистите срещаме двойни наименования, каквото е при самия Приск за събитията след 453 г. – „хуни-кидарити”. В същия момент винаги разделно са ползвали наименованията „скити” и „хуни”.

Поради това и поставяме въпроса – какво е казал и какво е премълчал възпитаника и представителя на своето време Приск Панийски или Приск Тракийски?

Както подчертахме по-горе, Приск използвал три основни наименования: „хуни”; „варвари” и „скити”. На анализ беше подложен текста възпроизведен по изданието „Сказания Приска Паниского” в превод от С. Дестунис от 1861 г. от стр. 18 до стр. 82. ³ В тях става въпрос за събития в периода 433 – 453 г. Анализа касае само посоченото издание, без цитирани пасажи от по-късни хронисти, като Йордан или Прокопий. Анализа на текста, доверявайки се на добросъвестния превод на С. Дестунис ни показва няколко основни момента, касаещи премълчаното и казаното от Приск и написаното по-горе за мненията на медиевистите.

В случая ще разгледаме три основни аспекта: статистически анализ на броя пъти използвани наименования; съдържанието на наименованията в текста и изводи пораждани от възлово изречение на Приск.

Статистическия анализ за честотата на използване на наименованията – „хуни”; „варвари” и „скити” показва следното:

– наименованието „хуни” е използвано 29 пъти;

– наименованието „варвари” – 55 пъти;

– наименованието „скити” – 92 пъти.

Не е ли смущаващо? Защо Приск, като участник в посолството на Източната римска империя отивайки на среща с царя на хуните Атила, вместо да пише „хуни”, три пъти повече е използвал наименованието „скити”. Дали е знаел в същност с кои „варвари” се е срещнал? А, може би като представител на върховната власт на Източната римска империя, го е интересувала основно върхушката на „варварската” империя и изпълнението на мисията. Най-вероятно, той не е имал достъп до информация от Тайната канцелария на императора. Може би поради това и императора и самият посланик Максимин са разчитали не на неговите познания за „варварите”, а на професионалните му умения да убеждавал другата страна. Въпреки това, наблюдателния Приск установил наличието на различия не само в срещаните обикновени „варвари”, но и в средите на висшия елит около Атила. Познавайки трудовете на древните и най-вече на Херодот, от собствен опит установил наличието на значителна разлика в съдържанието и житейската реалност между наименованията „хуни” и „скити”.

Нещо повече в труда си достигнал до нас, той изобщо не е споменал и дума за въоръжението и снаряжението, и за бойните умения на „хуните” – „скитите”. Няма и дума за въоръжението и снаряжението на съпровождащите посолството воини. За него е бил впечатляващ бита, външния вид, ритуалите и поведението на всички срещнати. Дори и от такава позиция на знание и незнание е успял да направи първо за себе си, а след това и за труда си определени изводи. Поради тези изводи вероятно правел разлика между „хун” и „скит”.

Защо имаме основание за подобна констатация?

Да анализираме освен количеството, самите случаи и съдържание на използваните наименования. Всеки хронист по вътрешна убеденост, налични знания или наблюдения, влагал в тях определено отношение на откривател, първо за себе си.

Приск в посочения параметър използвал наименованието „хуни” както следва: хунско царство – 1 път (след смъртта на Руа); цар на хуните по отношение на Атила – 2 пъти; хунски език – 2 пъти и обобщаващото хуни – 24 пъти. Най-често се среща обобщаващия израз „между Римляни и Хуни”.

Интереса нараства при анализа на наименованието „варвари”. В случая са налице единични използвания на словосъчетанията: „варварски народ”; „варварски посланици”; „варварски обувки” и „варварски земи”. Използвано е наименованието „варварка”, при срещите на Приск с жената на мъртвия Бледа и Крека съпругата на Атила. Учудването на Приск е от политическото значение и присъствие на жената в обкръжението на Атила. Жената на Бледа има властови пълномощия. Тя не е в немилост. Това навежда на мисълта, че хронистите не са разчели правилно, същността на новината за смъртта на Бледа и единовластието на Атила. Защото по древна хунска традиция жените на бащата и на брата след тяхната смърт, биха били притежание и жени на Атила. В случая без да ни обяснява ситуацията Приск, констатира, че се намирали в селище под властта на жената на Бледа и дори когато и поднасят дарове я нарича „царица”. ⁴ Явно има нещо недоизяснено в ситуацията относно взаимоотношенията между Бледа и Атила и най-вече за смъртта на Бледа.

Налице са четири случая, когато спрямо Атила е използвал наименованието „варварин”: в очаквания от него кротък и снизходителен отговор; при приема когато Максимин се приближил към него; когато получили неговите искания и когато евнуха Хрисафий му изпратил голямо количество злато. Колкото и да е смущаващо за посочване на владетел, при Приск в случая звучи като възприятие към владетел различен от императора на Източната империя. Неведнъж той подчертавал неговият външен вид, поведение и властови инсигнии. Направило му впечатление, че по време на пир особено в присъствие на чужденци, дрехите му са били обикновени, елегантни и чисти. На другите се сервирало в сребърни съдове и чаши, а пред него имало само дървени съдове. Докато останалите се кичели със злато и скъпоценности по дрехите и сбруята на коня по скитски обичай, при него липсвали. Приск е бил смутен. Какво искал да покаже на присъстващите, този страшен за околните владетел на множество племена и народи? Дали истината, че величието не е в дрехите, скъпоценностите и богатството. Видимо един владетел може да е велик и уважаван, когато е предоставил на своето обкръжение възможността да се кичи, изпъквайки с богатството и заслугите си. Вероятно моралната и жестоката му авторитарна сила се криела във факта, че те му принадлежали, а той разчитал на тях и се радвал на благополучието им. Защото от това зависела и неговата съдба на владетел, според древните традиции. Явно различието в поведението и външната пищност на приемите между византийския императорски двор и този на Атила са направили на Приск изключително впечатление. Обаче като възпитаник на своето време за него това било чуждо, неразбираемо и е използвал наименованието „варварин”.

В останалите случаи, Приск използвал наименованието „варвари”, когато искал да изрази безлично отношение към присъствие на множество хора или на значителна охрана на вожда. Така автора използвал едно традиционно за времето си обръщение, както и когато е избягвал повторението на едни и същи наименования в едно изречение, съгласно изискванията на риториката.

Особен интерес представлява най-честото използване на наименованието „скити”. Използваните словосъчетания са извънредно много и разнообразни. Сравнително малко, от един до десет пъти са използвани: „скитски народ”; „скитско племе”; „скитска войска”; „скитския цар”; „скитска земя”; „скитски език”; „скитски закон”; „скитски песни”; „скитски дрехи”; „скитски начин на живот” и „скитски велможи”. Веднага може да попитаме, защо Приск е използвал „скитски”, а не „хунски”. Явно се касаело за толкова значителни и видими различия, че съвестта не му е давала да ги нарече „хунски”. Вероятно ставало дума за древни прояви и разбирания. По негово време от земите на „скитите” са били познати действията на алани и готи, които се разделили на вестготи и остготи. Някои медиевисти са възприели, че Приск използвайки наименованието „скити” бил подразбирал известните на Източната империя готи и последствията от техните нашествия. Едва ли това е реално, след като вестготите са били вече в южна Галия, а остготите близо до Панония в подчинение на Атила. Едва ли дори такъв лаик като Приск, по отношение на племената и народите по границата на империята би допуснал да осъвместява „готи” със „скити”.

В подкрепа на подобно предположение е описанието за хуните на Амиан Марцелин: „Те никога не се подслоняват в сгради, а ги избягват, като че ли са гробници, ненужни за всекидневния живот. У тях не може да се намери дори покрита с тръстика колиба… те не влизат под покрив, освен ако крайна нужда не ги застави да сторят това, защото мислят, че не могат да бъдат в безопасност под покрив” ⁵ Явно хуните за малко повече от половин век изведнъж се научили да живеят под покрив. Не само това, но Атила и неговото обкръжение имали поселения от дърво с ограда, къщи и бани. Населението в тези селища живеело и посрещало своите владетели със скитски обичаи. Може ли за толкова кратко време да се промени традицията и психологията на бита. Явно се касаело за „скити” възприели полуномадски начин на живот, различен от хуните. Те имали своите стационарни селища построени от дърво, а по време на поход или пътуване използвали обичайните шатри/юрти. Ако това касаело техните владетели, то какво оставало за останалия народ. Най-вероятно и сред тях се е установил полуномадския начин на живот: едни в постоянни селища, а други със стадата.

Приск е използвал твърде много, около 11 пъти, термина Скития, като земя и провинция. Терминология характерна за Древна Елада, Римската империя и нейната наследничка – Източната римска империя (Византия). Можем да приемем, че това е територия желана да е под власт, но безкрайна и непредвидима като реакция на живеещите там племена и народи. Въпреки това там е имало народи за които дори Приск е споменал и разказал, каквито са акацирите.

Приск е използвал и словосъчетанията: „царски скитски род” и „царски скити”. От къде ли той е знаел и най-вече преценил, че ставало въпрос за т.нар. царски скити? Според Херотод скитите се разделяли на няколко големи племена. Господстващи били царските скити — най-източното от скитските племена, граничещи по река Дон със савроматите и вероятно обитавали и степния Крим. Скитите били конен народ. Основна въоръжена сила била конницата им. Остава загадка какво е искал да каже Приск с думите: „да плащат на царските скити по 700 литри злато всяка година”; „(Верих и Курсих) мъже от царски скитски род и началници на многобройна войска”; „…им подари коне и животински кожи с които се украсяваха Царските скити”. Явно колкото и „варварско” да е било обкръжението на Атила с което се е срещнал, на Приск му направило определено впечатление, че в определени моменти се сблъсквал с проявите на един различен от „хуните” и „готите” народ. Народ с традиции, песни, ритуали, закони, възпитание и собствен език.

На базата на изложеното до момента стигаме до същността на една много значима мисъл на Приск: „Скитите бивайки сборище на различни народи, освен своя собствен варварски език, свободно използват езика на хуните, готите или Авсониевия при срещите си с римляните”. ⁶ От това изречение произлиза въпроса, как един лаик спрямо информацията в тайната канцелария на императорския двор се е ориентирал за какви езици става въпрос, по време на пребиваването му в резиденцията на Атила. Това изречение разбива на пух и прах всички твърдения, че под „скити” ставало въпрос за готи, както и мисълта, че „хуни” и „скити” са едно цяло или едно племе или народ. Тогава кои са били тези скити? Кой всъщност е бил Атила? Към кой род са принадлежали Мандзук, Руа, Бледа и Атила, и другите знайни и незнайни вождове? Кои са били тогава споменатите от Приск – Царски скити?

Всепризнато е, че в „Анонимен латински хронограф” от 334 г. е било отразено, че в земите на Скития са обитавали българите. За да стигне до Рим и да се отрази писмено тази информация били необходими години, а защо не и десетилетия. Тяхното признаване трябва да е било аргументирано не само с присъствие, но и с наличието на военни сблъсъци – войни. Владетелските им традиции, език, закони, бит, ритуали, песни са намерили отражение върху външните и вътрешните изяви на т.нар. Империя на хуните, която в същност е Империя на скитите – не на аланите, не на сарматите и не на готите. Кой тогава? Другия значим народ признат като присъствие дори и от Рим са българите. Може ли да сменим полюсите, че става въпрос: не за Империя на хуните, а за Империя на българите с участие на хуните?

Според мен отговора за хуните и тайнствените скити на Приск се съдържа в печелещата все повече признание за истинност „Джагфар тарихи” („История на Джагфар”) на Бахши Иман. В нея става въпрос за живота и управлението на дядото на Атила – Алъп-би. Той бил син на Хонския (Хунския) кан. Начело на армия от българи и хуни, той разбил 80 000 армия на румския кан Балин. Става дума за сражението на 8 август 378 г. при Адрианопол (град Дере), където била разгромена византийската армия водена от император Валент (Флавий Юлий Валент). Императора загинал, изгаряйки в постройка в която се скрил ранен. По време на пира в чест на победата Хонския кан внезапно починал. Алъп-би станал кан на образувалата се в Саклан Хонска държава, като получил и името кан-Дере, в чест на победата. Преди смъртта си той заповядал да поставят на гроба му знака на рода Дуло. Българите почитали Алъп-би, тъй като при управлението му станали господстващ народ в Хонската държава. В историята накратко пише: „Внука на Алъп-би, сина на Айбат (Мундзук), кан Атила Айбат по прякор Аудан (Аудон) Дуло…”.¹¹ Какво трябва да си мислим, въз основа на гореизложеното за бащата на Атила – Мундзук (Айбат), за неговите братя Октар (Оптар), Руа (Роас, Ругила) и Оиварсий, както и за неговите синове Бледа и Атила. Изложеното се отнася и за синовете на Атила – Елак, Ернак и Денгизих (Иллак, Тингиз и Бел-Кермек според Джагфар тарихи). Най-вероятно всички те са били представители на прославения и дълго време управляващ български род Дуло.

Според мен изложеното запълва премълчаното, чрез използваната терминология от Приск за описание на личните му впечатления и прикриване несъгласието с официалната политика на Източната римска империя. Може би е дошло време да се преосмисли и реконструира същността на Атила и на т.нар. Империя на хуните.

Освен изложения анализ, относно използваните от Приск наименования, в достигналия до нас текст са налице още няколко момента.

***

Приск в описанията си нито един път не е посочил истинската титла на Атила и как са се обръщали към него не само обкръжението и народа му, но и чуждите пратеници, в това число и Максимин. В повечето случаи използвал словосъчетанията: „скитски цар”, „царувал над хуните” или „варварина”. Не мога да не отбележа, че в достигналия до нас текст, също така няма обръщение и титла дори на собствения император. Защо ли Приск е премълчал този елементарен елемент от ежедневието на двете държавни формирования?

Още в началото на пътуването на делегацията, той си позволил да сподели: „пристигнахме в Сердика, отстояща от Константинопол на тринадесет дни път за добър пешеходец. Спирайки тук, ние сметнахме за благоприличие да поканим на обяд Едекон със съпровождащите го варвари. Купихме от туземците (местните жители) овце и бикове и заколвайки ги, приготвихме обяд. Когато по време на пира варварите започнаха да възхваляват Атила, а ние — императора, Бигила казал, че е несправедливо да се сравнява бог с човека, подразбирайки за човек Атила, а за бог — Теодосий. Хуните се обидиха на това и постепенно разпалвайки се започнаха да се сърдят. Ние насочихме разговора към друга тема и се опитвахме любезно да омекотим техния гняв.” ⁷ В случая, Приск е загатнал как се възприемал владетеля в християнската Източна римска империя и в езическата „варварска” империя, но не споменал титлата му.

***

Приск, независимо от подробните си описания, пропуснал да спомене, за знамената на „скитската войска”. Смятам, че ги е виждал при срещата с Атила в полето и в неговия дворец. Едва ли владетеля и свитата му са се движели без да ги носят. Дори когато се установявал на място за пренощуване на местността, те са маркирали мястото му. Та нали чрез тях са демонстрирали сред околните неговото присъствие. Едва ли са били толкова близки по своя външен вид и символика до тези на Източната римска империя, та Приск да не им обърне внимание. Подобен пропуск единствено мога да го възприема, като наличие на неразбиране, а защо не и пренебрежение към всичко „скитско” и „варварско”, дори и към владетелските инсигнии.

***

В труда си, Приск е избегнал всякакво описание за дрехите, обувките, въоръжението и снаряжението на охраната, свитата и воините на Атила. От време на време само уточнявал, че всички яздели коне, независимо от времето като денонощие или сезон и разстоянието за изминаване. За всичко останало използвал стандартното категоризиране – „варварски” или „скитски”: „… когото взех за варварин по скитските му дрехи, … приличаше на богат скит, така добре беше облечен и остриган в кръг.” ⁸ или  „бродираха разноцветни шарки върху тъканите, които се намятаха отгоре за украса на варварските дрехи.” ⁹  Само на едно място, по време на пира при Атила е споменал за външния вид на близкото му обкръжение „нито висящия на кръста му меч, нито връзките на варварските обувки, нито юздата на неговия кон бяха украсени, както при другите скити със злато, камъни или нещо друго ценно”. ¹⁰

***

В труда си Приск, отбелязал организираността по „варварските земи” относно преодоляване на водни прегради. Първия път, когато с лодки и салове са прехвърлили посолството през Истър. По този повод споменал, че преди тях била прехвърлена войска, която по заповед на Атила щяла да участва в лов. Претекст и действие, който много пъти в миналото бил използван за водене на война. Трябва да отчитаме, че воините и свитата на Атила, дори тръгвайки на лов били с въоръжение и снаряжение, с  което са водели битки.

Второто споменаване от Приск, е когато посолството било прехвърляно през реки и блата. По негови думи „скитите” са превозвали на каруци салове и лодки. Подобна организация навежда на мисълта, че щом са били в състояние да заделят хора и средства дори за едно от многото посолства, то това е била установена практика и за всеки по-значим отряд на „варварите”. Предполагам, че разузнаването и преодоляването на водни прегради била една от задачите на изпратените напред военни отряди. Не изключвам възможността, главните сили в своите преходи, по предварително разузнати и осигурени маршрути, да са били осигурени с хора и средства дори за построяване на временни плавателни мостове.

На практика с казаното и премълчаното Приск не дава интересуващите ни отговори, а предопределя поставянето на нови въпроси и търсенето на отговори.

Бележки:

1. Евагрий Схоластик „Церковная история” / Перев. СПб. Духовной Академии, пересмотрен и исправлен Серповой В.В.; примеч.: Калинин А. – М.: Экономическое образование, 1997 г.
2. ЛИБИ т. 1 София 1958 г. стр. 162
3. Превод С. Дестунис „Сказания Приска Панийского” Ученые записки второго отделения императорской академии наук. Книга VIII Выпуск 1. СПб 1861 г.
4. Виж 3 стр. 47
5. ЛИБИ т. 1 София 1958 г. стр. 158
6. Превод С. Дестунис „Сказания Приска Панийского” Ученые записки второго отделения императорской академии наук. Книга VIII Выпуск 1. СПб 1861 г. стр. 52
7. Превод С. Дестунис „Сказания Приска Панийского” Ученые записки второго отделения императорской академии наук. Книга VIII Выпуск 1. СПб 1861 г. стр. 33 – 34
8. Превод С. Дестунис „Сказания Приска Панийского” Ученые записки второго отделения императорской академии наук. Книга VIII Выпуск 1. СПб 1861 г. стр. 52
9. Превод С. Дестунис „Сказания Приска Панийского” Ученые записки второго отделения императорской академии наук. Книга VIII Выпуск 1. СПб 1861 г. стр. 60
10. Превод С. Дестунис „Сказания Приска Панийского” Ученые записки второго отделения императорской академии наук. Книга VIII Выпуск 1. СПб 1861 г. стр. 68
11. Бахши Иман „Джагфар тарихы. Свод болгарских летописей” т. 1 Издательский дом Огледало, София, 2001 г., стр. 13-14 (превод мой)

„(Глава 2) Идел при управлението на хонските царе

Сина на Хонския (Хунския) кан, Алъп-би, с корпус (войска) от българи и хони (хуни) разгромил садумците (скандинавци) и ги принудил да бягат в Алтън Баш (Рим) и Рум (Византия). След това Алъп-би със своите българи, които преживяли в Азербейджан (северо-западен Иран, Мидия) немалко неприятности от румците (византийците), се прехвърлил през Сулу (река Дунав) и при град Дере (вероятно Адрианопол, дн. Одрин) разбива 80 000 румска войска (8 август 378 г.). Румския кан Балин (император Валент) избягал в своя дворец, обаче бил обкръжен и изгорен от хоните, които по такъв начин се разправяли с вражеските вождове. Когато двореца изгорял, Алъп-би пристигнал на пепелището и открил канската корона. Той я взел и занесъл на баща си, който се провъзгласил за кан, но внезапно умрял на пира в чест на победата. Алъп-би станал кан на образуваната в Саклан (скитската степ в Източната част на Европа и Предкавказието) Хонска държава и живял/починал в своето време на планината Куян-тау или Кук-Куян (планините където бил основан града Башту-Кий-Киев). Преди смъртта си кан-Дере, както още са го наричали, заповядал да поставят на гроба му огромния знак на рода Дуло – „балтавар”. А той изглежда така: „Ψ”, където със знака „І” се изобразява брадва и със знака „O” лък. Тези предмети се смятали за български символи на царската власт. На мястото на погребението на кан-Дере се заселили урусите, които го почитали за разгрома на своите врагове – садумците и построили поселението Аскал (селище в района на река Кама). Българите също почитали Алъп-би, тъй като по негово време станали господстващ народ в Хонската държава. Твърде скоро част от хоните формирала с българите едно племе, което приело името българи и тюркския език на хоните. За главни родове на българите се признават: ердим; бакил или бояндур; себер; агачир; харка; утиг; кимер…

Внука на Алъп-би, сина на Айбат, кан Атиле Айбат по прякор Аудан (Аудон) Дуло, тръгнал срещу алманците (германците) и фарангите (живеещите около река Рейн) за това, че техния цар отровил своята жена – сестра на кана. Разбивайки силното алманско племе галидж така, че част от него избягала по морето Кук дингез (Баренцево море) на островите Садум (Скандинавски полуостров) и Галидж (град Ладога, Новгород Велики или дн. Галич). Атила през нощта обсадил столицата на фарангите Алтън Баш. Тя получила своето име поради златните покриви на своите къщи. Сутринта когато изгряло слънцето, блясъка на златните покриви ослепили българите. Уплашените българи избягали през глава, без да избират пътища и тяхното влияние след това се сринало. Атила, когото улчийците наричали Мишдаули, умрял при отстъплението в земята на алманците и държавата се разпаднала.

Тримата синове на Атила, тримата братя – Иллак, Тингиз и Бел-Кермек, заедно с българите и улчийците се укрепили срещу фарангите в лагер, но били разбити. Иллак загинал в боя, а Тингиз и Бел-Кермек с българите получили разрешение да излязат от лагера. Те се изтеглили към устието на Бури-чай (река Днепър) и по пътя изгубили Тингиз, убит от засада от галиджийците. При пробива през това обкръжение Бел-Кермек за първи път заповядал да се издигне в качеството на знаме червения флаг на асите с полумесец върху пилон. От Бел-Кермек започнал рода на българските царе, които били наричани или „канове” или „балтавари”, тъй като думата „балтавар” приела смисъла на „вожд”.