ЗАПИСКИ ПО ИСТОРИЯ НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ

     До нас не са достигнали конкретни военно-теоретични трудове или преки данни за организирането и воденето на военното разузнаване през античността и средновековието. За него има отделни откъслечни данни в средновековните хроники. Реално това е бил въпрос, по който не се е пишело и говорело открито и е държан в дълбока тайна. Поради което в повечето случаи се търсят неговите прояви в контекста на сведенията и историческите събития.

1. Примери от световната история на военното разузнаване през античността и средните векове.

    През периода IV – края на I хилядолетие преди н.е. с оформянето на древните градове-държави и първите антични държави, може да се предполага, че започва оформянето на първите елементарни форми на военното изкуство. През тази далечна епоха се заражда и разузнаването, като елемент не само на бойното осигуряване но и на политиката на владетелите. За нас представлява определен интерес организацията и воденето на разузнаването в Древен Египет, в държавите от Двуречието – Шумер, Вавилон и Асирия, при хетите в Мала Азия, при урарту и скитите, в Древна Гърция, Персия, Индия, Древен Рим, Хунската и китайската империи.

    При тях се развива концепцията за абсолютната наследствена монархия, тясно обвързана с божествения произход на властта, създаване на религиозен култ и съответна култура. За реализиране на властта на цели династии и родове, завоевателната политика в по-широк мащаб във времето и пространството, е налагала събирането и наличието на жизнено необходима информация не само за състоянието и настроенията на собственото население и редовната армия, но и за завладените територии и за противостоящите вражески такива. Поради това древните държави и империи са ни завещали първите прояви на военното разузнаване.

     Древен Египет.

     Историята му се дели на три основни периода:

– Древно царство (края на IV хилядолетие пр.н.е.-края на III хилядолетие пр.н.е.). Политическата централизация на властта е била база и за военната централизация. Върховната власт е принадлежала на фараона, който назначавал началника не само на войската, но и на отрядите и флота. В папирусите се споменава за наличието на “дом на оръжието” – своеобразен тип на военна администрация. В неговите приоритети е влизало изработката на оръжия, строителството на кораби, снабдяване на войската и строителството на отбранителни съоръжения. Войската се е състояла от отряди с неустановена численост.

– Средно царство (края на III хилядолетие пр.н.е.- XVI век пр.н.е.). Територията на Египет през това време е била около 35 хиляди квадратни километра с население приблизително около 7 милиона. Подразделенията и отрядите от войската са имали определена численост. Пред отрядите са били изпращани разузнавачи за разузнаване на местността и за наличие на противник.

– Ново царство (XVI век пр.н.е.-  )

     През всичкото това време египетските фараони са отделяли специално внимание на разузнаването. Проявите са били в няколко аспекта. На първо място са “вестоносците”, чиито длъжности често пъти са носели екзотични имена – “главен кочияш на Негово величество”, “спътник на краката на Господаря на двете земи” или “царски вестоносец до всички страни”. На второ място са били търговските кервани, пътуващи от Вавилония до Сирия, Палестина и Египет. На трето място са гарнизоните на граничните крепости, като центрове за събиране на разузнавателна информация за съседните територии и племена. Интересен пример е един надпис от Асуан, датиращ от времето на управлението на фараон Тутмос II от XVIII династия, който гласи: “Дойде един човек да съобщи на Негово величество следното: неверните от Куш се бунтуват – онези които бяха под управлението на Господаря на Двете земи, възнамеряват да започнат вражда, като го низвергнат. Жителите на Египет [египетските заселници в Нубия] се готвят да отведат стадата си зад крепостта, която техният баща построи по време на походите си … за да отблъснат разбунтуваните варвари … [Когато това разузнавателно съобщение достигна до Тива, резиденцията на фараона], Негово величество се разгневи като пантера…” (Дворник стр. 20).

     Пример за използване на войсково разузнаване е битката на фараон Рамзес II (1317-1251г.пр.н.е.) с хетите при Кадеш през 1312г.пр.н.е. Египетската войска след двадесет и девет дневен поход достигнала околностите на крепостта и устроила лагер на височините южно, на разстояние един дневен преход. През цялото това време специално изпратен отряд е разузнавал и докладвал, че наблизо няма противник. През това време при фараона довели двама бегълци, които се представили като пратеници на вождовете на две племена, които били противници на хетите. Същите заявили, че войската на хетите и техните съюзници се намира в района на град Тунип, на 150 км от Кадеш. Думите на бегълците били потвърдени от донесенията на разузнавателния отряд и това е довело до спадане на бдителността на египетската войска. При такава изходна обстановка е започнала битката при крепостта. Египетската войска се разтеглила, като при преодоляването на река Оронт нейната дължина с бойните колесници и обоза е достигнала до 15км. Времето което било необходимо за форсиране е било не по-малко от 5-6 часа. Вследствие на слабо организираното разузнаване от Рамзес II, хетите успели да извършат скрит флангови маньовър и внезапно да го атакуват при придвижването им и в слабо укрепения лагер. В случая в действията на хетите заслужава внимание съчетаването на дезинформацията на противника със скрито разполагане на цялата войска и извършване на маньовър за изненадващ удар във фланг.

      Държави от Двуречието.

    Държавите от двуречието са тези намиращи се в басейна на реките Тигър и Ефрат. За техните войски също е било характерно наличието на бойни колесници. През първата четвърт на III хилядолетие пр.н.е. под името Шумер са съществували редица градове-държави, а жреците се оформили като техни владетели. През XIX в.пр.н.е. се е появил нов център Вавилон, а в горното течение на река Тигър – Асирия.

    За първи път може да се каже, че с наличие на система за организиране на агентурно разузнаване срещаме в асирийската държава. Те разработили цялостна система за външно разузнаване и разузнаване в окупираните територии. Довели до съвършенство средствата за бързо предаване на важни разузнавателни сведения. Командването на асирийската войска е имало подробни данни за вътрешното и външното състояние на противника. Тези данни са били доставяни от шпиони, които действали на територията на съседните племена и народности. В своите донесения те обръщали внимание на наличието и изострянето на едни или други вътрешни противоречия, за провежданите военни мероприятия, за строителството на отбранителни съоръжения, за количеството на хранителните запаси, боеспособността на войската, за пътищата и преправите през реките и други данни. За по-бързо предаване на съобщенията и придвижване на войската до всички краища на държавата, асирийците изграждали военни пътища. На тях е имало пощенски станции и оборудвани сигнализационни пунктове за предаване на съобщения.

    В асирийско писмо публикувано от Р.Ф.Харпър е налице доклад относно действията на шпиони в Армения: “По отношение на това, което царя писа, нареждайки ‘Изпрати шпиони’, аз изпратих такива на два пъти; някои от тях се върнаха и докладваха изложеното в писмото за това, че петима вражески лейтенанти са влезли в Уеси в Армения заедно с командири на части от ездачи на камили; те са довели със себе си и войските си, които били доста многобройни.” (Дворник 33)

     Урарта.

    През XIII-XII век пр.н.е. в района на езерото Ван на земите между Кавказ, северна Месопотамия, северозападен Иран и Мала Азия са съществували редица племенни съюзи. Развитието на коневъдството е било база за наличие на конница и бойни колесници. Непрекъснатите войни с асирийците са намерили отражение в редица надписи. В един от тях се съобщава, че благодарение на спечелената победата, асирийците са си осигурили 1200 коня за своите бойни колесници и конница.

    По-късно през IX в.пр.н.е. в района на езерото Ван е възникнала държавата Урарту, сериозен съперник на асирийците. В един от многото походи към Закавказието са участвали около 65 бойни колесници, 15760 пеши воина и около 1000 конника. Малкия брой конници за действие в планинска местност предполага тяхното използване предимно за разузнаване и бързо доставяне на получената информация. Успешното противопоставяне на асирийската система за агентурно разузнаване, предполага че владетелите на Урарту са водели успешна борба със шпионите на противника. Интерес представляват походите за разширяване на територията през VIII в.пр.н.е. В един от тях урартската войска е преминала около 500-600км в условията на труднодостъпна местност и съпротива на местните племена. В един от тези походи са били пленени около 19000 души, 606 коня, 184 камили и около 40000 глави едър и дребен рогат добитък. Провеждането на подобни военни действия е изисквало наличието на непрекъснато разузнаване пред действащата войска, а постигнатите успехи говорят за неговата ефективност.

     Скити.

   Войните на скитите са оказали голямо влияние върху развитието на военното изкуство през античността. Древните военни теоретици са препоръчвали изучаване, осмисляне и прилагане на опита от техните действия. Скитските племена са обитавали основно Средна Азия, територията на Казахстан. Така наречените европейски скити са живеели основно в прикаспийските и причерноморските степи. През VII в.пр.н.е. водели предимно настъпателни войни, а през VI-V в.пр.н.е. предимно отбранителни, като една от най-успешните е била отразяване нахлуването на персийската войска. При тях всички мъже са били воини. Аристотел пише че: “При скитите по време на един от празниците не се позволява да пие от чашата, от която пият всички в кръга, на този който не е убил нито един враг.” Според Овидий тяхната сила се е заключавала в стрелите, пълния колчан и в бързия не знаещ умора кон.

     Скитите първи разделили войската си на два взаимодействащи си отряда, като единият се е намирал пред фронта на настъпващите перси, а другия в постоянна готовност да им нанася удари във фланг и тил. Широко са използвали способи за водене на бойни действия, които още древните гръцки и римски автори наричали “малка война”. Те устройвали засади, увличали са противника в безсмислено и изтощително преследване, внезапно са нападали денем и нощем, бързо се изтегляли. Използването на подобни способи за воюване е изисквало наличието на определени сили за водене на денонощно разузнаване, своевременно доставяне на информацията и организиране на взаимодействието. Интерес представлява, че тези отряди са се намирали на един ден път от персийската войска и поне на два дни път един от друг.

      Древна Гърция.

    За водените бойни действия между Спарта и Атина, дори и по време на гръко-персийските войни, древните гърци не са проявявали особен пиетет към организирането и воденето на военно разузнаване. В повечето случаи бойните действия се водели на собствена територия и не са изисквали особени усилия за воденето на такова. Още повече, че боевете са били традиционни – строй на фалангата, като на лявото крило се строявали най-слабите, а на противоположното най-боеспособните. Противника строявал своята фаланга обратно, т.е. силни срещу слаби. Боя се е решавал от това кой пръв ще пробие фронта на фалангата.

     За пионер на това изкуство се смята Ксенофонт. През 401г.пр.н.е. за първи път в древната история на Гърция, значителна по-количество войскова част от наемници е участвала в похода на Кир младши срещу неговия брат Артаксеркс II на земите на Персия. След провала на експедицията и избиването на гръцките вождове, начело е поставен Ксенофонт, който успява да ги мобилизира и изведе през пустините на Кюрдистан, платата на Армения и Грузия до Гърция. За да постигне целта на непозната територия и сред неизвестни племена, Ксенофонт отделял специални подразделения от подбрани воини, със задачата да разузнават проходимостта на непознатите терени, да разкриват позициите и силите на врага и да установяват настроението на местното население спрямо гърците. По-такъв начин са успявали да избегнат устройваните засади, предпазвали са се от неочаквани нападения и са осигурявали прехрана за оцеляването си.

     Древен Рим

    През периода на съществуване на Римската република, все още не може да се установят данни за наличието на система за събиране на данни за съседните народи и за вражеските войски. Вероятно в повечето случаи са разчитали на сведенията получавани от своите съюзници и не са правили опити за използването на разузнавачи. Опирайки се на описанията на Ливий, може да се направи извода, че така наречената доброволна осведомителна служба е работила достатъчно добре, докато за съседните и съюзните племена е било от изгода да са на страната на Рим. В основата са били римските колонисти заселили се на завладените територии. В бойните действия на легионите най-често са били използвани сведенията получени от пленници и дезертьори. По време на Пуническата война, Рим се натъкнал на организирано разузнаване от страна на картагенците начело с Ханибал. Последните използвали хитроумен способ за предаване на секретна информация, чрез изписването и върху табличка от дърво, преди да бъде покрита с восък. Отделно Ханибал е използвал предварително уговорени тайни знаци и символи за разпознаване на тайните пратеници и особено тези които умишлено са изпратени с подправени писма изпълнени с лъжлива информация. За нивото на разузнаването на Картаген говори факта, че през 205 г.пр.н.е., когато римляните начело с Лелий извършили нощен десант близо до Ипос в Африка, картагенския сенат научил за станалото още на следващия ден. В случая трябва да се има в предвид, че разстоянието между Ипос и Картаген е около 250 км.Т.е. без добре организирано разузнаване по крайбрежието на Африка и предварително изградена и подържана система за предаване на информация, това би било невъзможно. За техния опит в разузнаването, говори и факта, че веднага след превземането на крепостта Сагунтум, Ханибал е изпратил агенти за привличане на галските племена за съюзници и е организирал предварително разузнаване на проходите в Алпите. Т.е Ханибал се слави, че с необучена за действие в алпийски условия армия през зимата е преодолял Алпите, като е водел със себе си и слонове. Освен това в северна Италия го чакали новите съюзници – галите. Така римляните до последния момент не разбрали неговия стратегически замисъл за нахлуване в пределите на империята.

     Най-големи успехи римското разузнаване печели при Цезар, който бил не само изключителен пълководец, но и имал определени разбирания за ролята на военното разузнаване. Преди всяко свое начинание, той правел всичко възможно да събере, колкото се може повече информация за страната и земята на предстоящите бойни действия, за обичаите на местните жители, за институциите им за власт, история и икономическо състояние. Показателно за подобен подход, е че в своята “История за Галските войни” започва изложението с описание на всичко което знае за земята и етнографията на галите и чак след това преминава към тяхната история.

            Всяка тактическа единица – в миналото римският легион, който обаче вече се наричал bandon или tagma – наброявала около 400 души и била разделена на роти от по 100, всяка от които имала взводове от по 10 и 5 души. Всяка тагма не само притежавала пълна окомплектовка от офицери и подофицери, но наред с личния състав, квартирмайстера и началника на обоза и собствени съгледвачи, които се придвижвали пред тагмата и проучвали терена. Когато установявали наличието на враг, съгледвачите донасяли за това на военачалника – commes, наричан още tribunus – трибун, който подавал сигнал на войската си чрез своя тръбач. Дълга на стратега – военачалника на всяка армия – било да получи от съгледвачите по всички възможни начини цялостна информация за характера, ресурсите, запасите от вода и населението на провинциите, през които трябвало да премине армията му или която трябвало да се окупира. За тази цел използвал специални части, наричани cursores или trapezitai, личният състав на които често се събирал измежду местното население на провинциите, през които преминавала армията, или от граничните застави. Тези части действали самостоятелно и по собствена инициатива, като подготвяли засади за откъснали се напред поделения на врага и залавяли пленници, които биха могли да дадат пвече разузнавателни сведения за врага. Тези части също така охранявали фланговете на армията по време на почивка и лагери.

     Древен Китай

    През XII в.пр.н.е. в китайската войска са преобладавали бойните колесници и  конницата. Структурата и е била организационно по-стройна от тези на древните армии от Предна Азия. Според тях “Колесниците са крилата на армията – те сриват здравите позиции, поразяват силния противник и преграждат пътя на бягащите. Конницата е разузнаването на армията – тя преследва разбития противник, отрязва пътищата за подвоз на храни и разпръсква неговите най-добри отряди.”

     След III в.пр.н.е. са водени непрекъснати войни с хуните. Последните са имали масова бързоподвижна конница, която със своите нашествия непрекъснато опустошавала северните провинции на Китай. Борбата на китайската армия с тях е била изключително трудна. Хуните с лекота се измъквали от нейните удари и се оттегляли на собствена територия, докато спре преследването. Веднага след това организирали ново нашествие от друга най-малко очаквана посока. На практика през този период в китайската армия е била най-добре организирана системата за охранение, за сметка на военното разузнаване. В случая то просто е отсъствало и всички усилия са били насочени за получаване на сведения за противника от широко организираната мрежа за шпионаж. С тази цел при противника най-често са били изпращани парламентьори под предлог за водене на преговори, а на практика с цел разузнаване. Освен това се е разчитало на получените сведения от пленници след подкуп, заплаха или мъчение. Слабата ефективност на подобен подход е проличала от безсилието им да противодействат на нашествията на хуните.

     В трактата на пълководеца, той и военен съветник Сун-цзи (514-495 г.пр.н.е.) се отделя особено внимание на разузнаването. Въпреки това и той приоритетно разглежда въпросите за използване на агентурно разузнаване (“използване на шпиони”). Факта, че нищо не споменава за войсково разузнаване, ни навежда на мисълта, че такова просто не е съществувало и същият не е имал знания и опит от неговото използване. В трактата основно са посочени признаците по които може да се установи наличието и характера на действията на противника, а също така и наличието на засади. Обосновавайки разходите за агентурно разузнаване, Сун-цзи пише: “Защитават се един от друг няколко години, а победата се печели за един ден.”,  поради което прави извод за предвидливостта. Според него информация за бъдещето не може да се получи нито от боговете, нито от демоните. Такава може да се събере само от хората и по-точно от шпионите. “Използването на шпиони е най-същественото по време на война. Това е тази опора, опирайки се на която действа армията”. Те трябва да бъдат награждавани повече от останалите, а техните дела да се пазят в дълбока тайна. За успешното ръководство на действията им е целесъобразно да са налице определени знания, да се използва хуманен и справедлив подход, чувствителност и проницателност. Според него, шпионите биват пет вида: местни, вътрешни, обратни, шпиони на смъртта и живота. Местните шпиони – това е местното населения на противниковата страна, вътрешни – неговите чиновници, обратни са шпионите на противника. Обратните шпиони, които предават на противника лъжливи сведения –  са на смъртта, а тези от тях, които се завръщат с донесение – са на живота. Сун-цзи препоръчва преди да се започне каквото и да е военно действие, чрез шпионите да се получи изчерпателна информация за противника като цяло и в частност за неговите пълководци, началници на охраната воините-стражи. След това чрез шпионите да се дезинформира противника. Така съвкупността от изброените действия неминуемо води до успех в начинанията.

      Средни векове.

  Един от най-разпространените методи за реализация на късноантичната дипломация и външна политика, може да се смята разузнаването. Даните от изворите свидетелстват, че през V и в VI в.от н.е. системата за «политически шпионаж» е била достатъчно разработена и развърната.

     Най-подробно този въпрос разглежда Прокопий Кесарийский. В съчинението му «Война с персите» е налице отклонение, посветено на темата разузнаване: «При римляните и персите отдавна съществува правилото да поддържат за сметка на хазната разузнавачи (kataskopus), които обикновено тайно проникват сред противника, с цел внимателно да огледат всичко, а след като се завърнат да докладват на властите. Голяма част от тях, както следва да се очаква  от чувство на симпатия към съплеменниците от всички сили се стараят да им бъдат от полза; други пък разкриват всички тайни на врага. Дори и тогава един такъв разузнавач, изпратен от персите при римляните (oun ek ton Person kataskopos), се явил пред василевса Юстиниан и му разказал много от това, какво става при варварите, в това число и това, че племето масагети, е замислило зло спрямо римляните. Научавайки за това и знаейки на дело предаността на този човек, василевса щедро го наградил с пари и успял да го убеди да отиде във войската на персите, която обсаждала Мартиропол, и да разкаже на намиращите се там варвари, че масагетите, купени за пари от василевса на римляните, имат намерение в най-близко време да тръгнат срещу тях. Този човек така и направил. Пристигайки в лагера на варварите, той казал на ханаранга и другите вождове, че войска от враждебни на тях хуни скоро ще се присъедини към римляните. Научавайки за това, персите се уплашили и не знаели, какво трябва да направят при това обстоятелство» (Procop. B.P.I..21.11-17). Този фрагмент свидетелства не само за традиционното наличие на институции за външно разузнаване между двете «свръхдържави», но и за практиката още тогава да се презавербуват противниковите разузнавачи. Прокопий отбелязва, че на Юстиниан му е било известно за предаността (peiran te ede tou anthropou aletheias peri es hauton ehon) на разузнавача, изпратен от персите, т.е. по всяка вероятност, той не за първи път е изпълнявал задачи и на василевса. Възможно е, той да е бил просто «презавербуван» от Константинопол, но не е изключено и това, че е продолжавал да сътрудничи и на Персия, явявайки се «двоен агент».

    В своето съчинение «Тайна история», Прокопий още веднъж разказва за структурата на външното разузнаване във Византия и Персия: «А с разузнавачите (kataskopon) работите бяха следните. От древни времена за сметка на хазната са били издържани множество хора, които били изпращани на вражеска територия, проникавали са в царството на персите, като търговци или под някакъв друг предлог, и след като внимателно разузнавали всичко, връщайки се на римска земя информирали началниците за вражеските тайни. Последните, предварително предупредени, били подготвени и нищо от това което е ставало, не било за тях неочаквано. Същото отдавна е съществувало и при мидийците (персите). Хозров, увеличавайки, както говорят, заплащането на разузнавачите (kataskopon), спечелил от своята предвидливост. Така нищо от това което става при римляните, не оставало скрито от него. Юстиниан пък от своя страна, не похарчил за тях нищо и даже самото звание разузнавач (kataskopon onoma) изкоренил от римската земя. Вследствие на това, наред и с много други грешки, които били допуснати, Лазика е била покорена от враговете, тъй като римляните така и не успялли да разузнаят, къде всъщност се намира персийския цар със своята войска.» (Procop.Н.А. 30.12-14).

     Прокопий и в двете си произведения, отбелязва традицията да има разузнаване. Давайки пример с презавербувания шпион на противниковата страна, а не с някой византийски «суперагент», по-всяка вероятност иска да отрази новата политика на Юстиниан, т.е. разузнаването е било «преориентирано»: пари са се давали не за издръжка на собствени разузнавачи, а за вербуване на «двойни агенти». Тази политика, според мнението на Прокопий е била неефективна.

     Прокопий отбелязва, че шпионите са прониквали на територията на съседната държава и като търговци (Procop.Н.А. 30.12). Логично е да се предположи, че и дипломатическите мисии също са били в състояние да изпълняват «разузнавателни» задачи. Делегациите обикновенно са били твърде многобройни като състав: посланик, секретари, съпровождащи лица, преводачи, охрана и слуги. В изворите няма преки данни за шпионската дейност на посланиците и това е напълно естествено — съдържанието на донесенията не би трябвало да става публично достояние. Тези предположения могат да бъдат потвърдени с косвени факти. Менандър Протектор подробно разказва за сключения през 562г. договор между ромеите и персите за вечен мир. Менандър цитира пасаж от съдържанието на договора, чиято четвърта точка регламентира правилата за приемане на посланици: «Посланиците и вестоносците носещи писма, използват пощенски коне за осигуряването на бърза езда и тези пристигащи от Персия в римските земи, и тези от римските в персийските, трябва да се посрещат по начин съответстващ на тяхното звание; като им се осигурява полагащо се осигуряване. Те са длъжни да остават в земята, където пристигат, за кратко време…” (Menendr. fr.8). По всяка вероятност тази клауза в договора е трябвало да ограничи възможностите им за разузнаване.

    Практиката да се изпращат разузнавачи в съседните земи е била нещо традиционно не само за римляните, но и за персите. Вероятно, Константинопол е използвал тази практика по отношение на всички съседни територии. Ненапразно  Приск, като участник в делегация до хуните е описал как по време на завръщането си от двореца на Атила, е присъствал при арестуването на шпионин – «скит, преминал от римската земя във варварската, като разузнавач (kataskopes heneka)» (Prisc. fr.8). След разпита, по заповед на вожда на хуните Атила, същият е набит на кол. С думата «скит», по всяка вероятност Приск е желаел да посочи, че става въпрос за бивш поданик на Атила, който е преминал на страната на Византия. Повод за подобно сурово наказание може да бъде не само шпионската дейност но и извършеното предателство.

2. Военното разузнаване при българите.

     2.1. Кратки сведения за произхода на българите.

    За произхода на българите и историята им през годините на т.нар. Първо и Второ българско царство до освобождаването от турско робство собствените изворови данни са крайно недостатъчни. В повечето случаи сме принудени да използваме чужди източници, които в редица случаи страдат от специфичното отношение на автора към “варварите”, а от друга страна са писани по информации получавани нерядко от втора или трета ръка.

     За изходна база можем да приемем хронологията на “Именника на българските канове”. По най-скромни разчети началото на управлението на Авитохол от рода Дуло датира от около 150 г. от н.е. Обаче българите са съществували по всяка вероятност и преди това. За тази ера може би най-характерно е процеса на обособяване на отделни етнически групи от състава на единната средноазиатска алтайска езиково-етническа общност, обитаваща земите с предполагаеми граници долината на река Орхон, Урал, Тян-шан и Памир. На базата на редица археологически и антропологически данни се предполага, че прародина на българите е областта Туран (дн. Източен Казахстан). Данни за живота по тези земи се съдържат основно в китайските хроники, в които всяко племе и народ за които става на въпрос (език, обичаи, стопанство и военно дело) са били сравнявани с тези на хунну. Приоритет е била конницата, въоръжена с лъкове и свирещи стрели, която с непрекъснати нападения и оттегляния е изтощавала противника. Връхна проява на военното дело, като причина и следствие от противоборството между номадите хунну и Китай е построяването през IV-III век пр.н.е. на великата китайска стена. Конкретни прояви на българите през този период не могат да бъдат проследени. Това не изключва като цяло, българската теза на Б.Симеонов за идентификацията с племето пу-гу/бу-гу обитавало земите на запад и северозапад от Тян-шан, в Седморечието и западно от реките Сър Даря и Аму Даря. Към края на I в. от н.е. известната от китайските източници “империя хунну” е в процес на разпад. Под ударите на китайската империя, южните хунну се подчинили на Китай, а северните се оттеглили на запад от езерото Баркул, а в последствие към средата на II век, под натиска на сянбийците част от хунну останала в Седморечието и образувала подвластната област Юебан, а останалите се оттеглили още по на запад към степите на Приуралието. За съдбата и участието на българските племена в това преселение нямаме конкретни исторически данни.

     Втората ера от 515 години (от средата на ІІ век до средата на VІІ век) съобразно съдържанието на текста може условно да се раздели на три периода: период на Авитохол от 300 години; период на Ирник от 150 години и период на Курт = Кубрат от 65 години (като прибавим и годините на Гостун и Безмер).

      Най-вероятно първият период от 300 години, обхваща времето от средата на II в. от н.е. до средата на V век (453г. на смъртта на Атила). За времето от 155г. до 350г. когато хуните (преселилата се част от хунну) е започнала упорита борба с аланите няма конкретни данни. Същото се отнася и за българите, т.е. не може да се каже със сигурност дали са изтласквани или са действали съвместно с хуните. От IV век (334, 354година) датира първото писмено споменаване на българите, като за тях пише и арменския историк Мойсей Хоренски. Същите вече са локализирани по земите на Закавказието и Приазовието. Най-конкретна характеристика им дава готския историк Йордан “…над Понтийско море са местата където живеят българите, които са се прославили, заради нашите грехове.” ²⁴ През този период най-известни процеси са: великото преселение на народите от изток на запад; през 313г. приемане на християнството за официална религия в Римската империя; разделяне на Късно римската империя през 395г. на Западна със столица Рим и Източна със столица Константинопол; поход на хуните на запад, създаване на Хунска империя начело с Атила и “битката на народите” (Каталунската битка) през 451г. По всяка вероятност част от българските племена са участвали в похода на хуните на запад и се заселили в Панония. Лангобардския историк Павел Дякон описва нощно нападение от българите (в началото на Vв.), в района на северозападните Карпати, довело до поражение на лангобардите.

     Вторият период от 150 години обхваща времето от смъртта на Атила през 453г. до началото на VII век. Основни процеси са: разпадане на Хунската империя; самостоятелен процес на развитие и нашествия на германски, славянски и български племена към земите на Източната римска империя (Византия); строителство на Анастасиевата стена; през втората половина на VІ век поход на запад на аварите и заселване в Панония; политика на Византия за наемане на федерати за охрана на границите и разпространение на християнството; през 50^те години създаване на Тюркския хаганат, като след победата над жужаните хан Тумин приема титлата ил-каган; през 558г. преследвайки аварите, тюрките достигат р. Волга. Писмени данни локализират поселения на българите в земите на Закавказието, северното Причерноморие, Прикаспието, Балканския полуостров като федерати на Византия, Панония и Италия. След втората половина на VІ век част от българските племена са под властта на аварите, а останалите на тюрките. Непрекъснати самостоятелни, съюзни и наемнически участия на българите във войни, нашествия и походи – търсени като съюзници и нежелани като врагове.

    Трети период от 65 години (VІІ век). Полагане основите на българската държавност. Българите и сродните им племена, след като се обединили около кан Кубрат през 631-635г. се освободили от зависимостта си от Западно тюркския хаганат и формирали свое ханство – Стара Велика България с граници: на изток – р. Кубан; на запад – р. Днепър; на север – р. Донецк и на юг – Азовско и Черно море. Българите поемат удара и отблъскват арабската експанзия в източната част на Предкавказието в средата на века. След 651г. върху разпадащия се съюз на западните тюрки, от обединението между хазари и алани, възникнал Хазарския хаганат, нова заплаха за българите.

     Трета ера в съответствие с Именника – от средата на VII век до средата на IX век. Най-характерно е отделянето на Котраг и Аспарух от държавата на Кубрат. Котраг се заселил в земите на Средна Волга, където през X век, българите и съседните племена образували самостоятелно ханство, със столица Велики Болгар, известно по-късно под наименованието Волжско-Камска България. По същото време приемат исляма за официална религия. Тя просъществувала до 30^те години на XIII век. Аспарух се оттеглил към р. Дунав и се заселил в Онгъла (Онглос, Оглос). В последствие аспаруховите българи в продължение на два века на самостойно вътрешно развитие, съвместно с местното население и славяните са изграждали собствен модел на държава. Този процес на реализация е изпълнен с поредица от вътрешни противоречия и непрекъснати във времето и пространството войни с Византийската империя и съседните народи и държави. Периода се характеризира с върхове във военното дело на българите: кан Аспарух разбива византийската армия (680г.); кан Тервел спира арабската експанзия към Европа (718г.) и се намесва успешно във вътрешните работи на Византия; кан Крум разбива византийската армия на Никифор І Геник (811г.) и провежда победен поход до стените на Константинопол (813г.) и ред други прояви наложили близки и далечни народи да се съобразяват с присъствието и силата на българите.

     2.2. Примери от военната история на българите.

     За да говорим за прояви на българско разузнаване в миналото и то през ранното средновековие е желателно да си изясним още няколко възлови въпроса. На първо място възпитанието на детето докато стане воин.

     За живота на българина от детските му години до достигане на възрастта да стане воин, малко се знае. За него можем да предполагаме по сведения от съседните народи и племена. Хуните възпитавали своите деца на основите на военното дело още от детска възраст. “Момчето, щом достигне възраст да може да язди овен, започва да стреля с лък по птици и дребни зверове. След като поотрасне малко започва да ловува лисици и зайци и да ги използва за ядене. Всички умеещи да си служат с лък са в състава на бронираната конница.”  Явно детето, можем да предполагаме без съществена разлика дали става въпрос за момче или момиче, до достигане възраста да станат мъж и жена са се занимавали с едно и също. Усвояване ездаческото изкуство, стрелбата с лък от движение, осигуряване на храна от лов, грижа за коня и други под формата на игри, и взаимни състезания.

      С достигането на възрастта да е воин то е ставало член на воинското братство, а впоследствие и казано на съвременен език воин-професионалист. Той не се е страхувал със своя другар – бойния кон да препуска из безкрайните простори на Евразия. Според Енодий (края на V и началото на VІ век), не са го “възпирали, както обикновенно става, нито планински грамади, нито изпречилите се на пътя реки, нито пък липсата на храна, могла да му навреди по силата на природния закон, и смятал за достатъчно удоволствие да пие кобилешко мляко.”¹ Навсякъде откъдето е минал е оставил материални следи за своето пребиваване. Империи и народи са прекланяли пред него своите знамена и оръжие в знак на поражение. Той не се е страхувал да завоюва и живее в развити в “икономическо, социално и културно отношение” земи и сред народи с различна от неговата култура и вяра. В повечето случаи неговите постижения и най-доброто е възприемано от съседните държави и племена. За него всеки древен хронист и писател е отделял място за няколко изречения: “българите разтреперили света” (Енодий), “страшни за целия свят българи” (Касиодор), че “заради нашите грехове станали известни” с действията си (Йордан) и много други. ²

      До настоящия момент изследователите опирайки се на описанията на Теофилакт Симоката и Псевдо-Маврикий за бойния ред на аварите и тюрките, които според техните думи са имали сходна военна организация с тази на българите, са реконструирали бойния ред на българската войска. В повечето случаи се цитира схемата предложена от И. Дуйчев в “Българското военно изкуство през феодализма”на стр. 35. Обаче, освен боен ред на войската за битка, тя има и организационна структура на отделните отряди. В повечето случаи се цитират от “Чудесата на св. Димитър Солунски” книга ІІ, действията на Мавър (доверен първенец на Кубер), който пребивавайки в Солун назначавал за стотници, петдесетници и десетници свои съмишленици, въз основа на което е възприето, че българската войска организационно е спазвала десетичния принцип. В резултат на изложеното до момента и особено за правата на длъжностните лица от инвентарните надписи, считаме за възможно да определим числения състав и организация на отделните отряди от българската войска.

      За изходна база ще използваме цялостния обобщаващ надпис за въоръжението на юк боила и на четирите длъжностни лица изписани след него – ичиргу багаин, юк и бири багаин и зиткомир. С основание се смята, че последните са били подчинени на юк боила. В подкрепа на това твърдение е и факта, че съобразно логиката на военната йерархия е невъзможно юк боила и юк багаина, да имат почти равен брой ризници, съответно 26 на 22 броя. Следователно, в неговия отряд са влизали изброените още четири длъжностни лица, при което на практика се получава: юк боила (26 риз.) + ичиргу багаина (12 риз.) + зиткомира (17 риз.) + юк багаина (22 риз.) + бири багаина (22 риз.) = 99 души или най-малкото юк боила е бил стотник. В разчетите ще допускаме още едно основание, за което споменахме преди това. Посочения отряд е от редовни “професионални” воини, които са подготвени командири на пет или десет редови воини. Нещо повече те са подбраните елитни воини или още по-точно строяващите се в първите редици. Следователно, ние ще посочваме отделно и предполагаемия реален състав на тези отряди след попълване за участие във война.

  Да разгледаме съставните части на отряда на юк боила:

– ичиргу багаина има 12 ризници. Следователно неговия отряд се състои от:

        * ичиргу багаин – получава длъжност (ризница и шлем) от по-висш по длъжност;

                * двама началници – две ризници връчвани от ичиргу багаина;

               * два отряда от по пет “професинални” воина, общо десет души, с ризници от ичиргу багаина.

     По този начин най-общо казано веднъж ичиргу багаина е командир на 10 воина, т.е. десетник, при “мобилизиране” на пет редови воини става командир на петдесет воина при десет – на сто воина, без да се броят командирите. Определено затруднение предизвиква наименованието на длъжността на двамата командири. На основата на тези разчети се убеждаваме, че наименованието на длъжността не дава информация за числеността на отряда, както е например в турския език “binbaşı” – “началник на хиляда души” и т.н.

– зиткомир има 17 ризници. При него се оформя друг тип отряд:

         * зиткомир – получава длъжност (ризница и шлем) от по-висш по длъжност;

         * двама началници – две ризници връчвани от зиткомира, шлема от по-висшестоящ;

         * три отряда от по пет “професинални” воина, общо петнадесет души, с ризници от зиткомира

    Следователно зиткомира връчва седемнадесет ризници и оформя облика на своя отряд. Същият при “мобилизиране на пет души, става 75 души воини и  17 души командири общо 92 души, при 10 души – 150 воина, без командирите.

  – юк багаина има 22 ризници. Аналогичен на неговата структура ще е и отряда на бири багаина, който също има 22 ризници.

         * Юк (бири) багаин – получава длъжност (ризница и шлем) от по-висш по длъжност;

         * двама началници десетници – две ризници връчвани от юк (бири) багаина, шлема от по-висшестоящ;

       * два отряда от по десет “професинални” воина, общо двадесет души, с ризници от юк (бири) багаин.

    Следователно юк (бири) багаина имат по 22 “професионални” воина, при “мобилизиране” на пет воина – 100 воина, а при 10 – 200 воина.

     След като оформихме числеността и структурата на подчинените да разгледаме и правата на юк боила с неговите 26 ризници:

               – Юк боил – получава длъжност (ризница и шлем) от по-висш по длъжност;

         – четири ризници връчвани от юк боила на ичиргу, юк и бири багаина и зиткомира;

             – двама началници десетници – две ризници връчвани от юк боила, шлема от по-висшестоящ;

          – два отряда от по десет “професинални” воина, общо двадесет души, с ризници от юк боила.

    Следователно юк боила има “личен” отряд равностоен на тези на юк (бири) багаина. В същото време избира и предлага за длъжност командирите на останалите подчинени му отряди. Така се оформят до момента три основни типа по численост и структура отряди на българите. В резултат на извършените разчети и развърната структура се оформя следният вариант на боен ред на отряда на юк боила:

• в центъра отряда на юк боила;
• в авангард и за разузнаване отряда на ичиргу багаина;
• на левия фланг отряда на юк багаина;
• на десния фланг отряда на бири багаина;
• в тила отряда на зиткомира.

     На какво основание в главните сили разполагаме отрядите на юк и бири багаина и на юк боила? Съгласно законите на войната най-многобройните формирования са в състава на главните сили за водене на настъпателен и отбранителен бой. Освен това при наличие на 99 “професионални” воина-командири при “мобилизиране на пет души юк боила ще командва общо – 425 воина без началниците, а при десет души силите му нарастват до 850 воина, т.е. отряда му ще наброява с командирите 950 души, командир на почти хиляда воина. Такъв отряд е в състояние да действа както в състава на войската, така и да изпълнява самостоятелни задачи.

     Втория въпрос е защо избрано подобно разположение на отрядите особено за тези на юк и бири багаина? Съгласно мнението на Прицак, отразено и от Бешевлиев един от вариантите за дешифриране смисъла на длъжността “бири” в съответствие със старотюркските рунни надписи е “юг, дясна страна”. В противовес на бири, юк, като еднакъв по състав и численост отряд би трябвало да е от лявата страна на бойния ред или на левия фланг, а не както се предлага да е отряд от обоза. В унисон с разчетите отряда на ичиргу багаина би трябвало да е отпред и да се използва за разузнавателни задачи, авангард, а защо не и за първи удар по противника и чрез отстъпление да го подведе към главните сили. Следователно отряда на зиткомира по състав и численост отговаря на изискванията за резерв, за поставяне в засада или при необходимост за усилване на търпящия сериозни загуби отряд от бойния ред на главните сили.

      Следващ по възможност за реконструиране е отряда на багатур багаина – 53 ризници и 45 шлема. Първия въпрос който възниква съгласно изложеното до момента е, че багатур багаина има право да избира но и да утвърждава определени низши длъжности чрез връчването на шлем. Право което няма дадено на юк боила. Въпрос, който изисква допълнително изследване и наличие на още изворов материал. За най-общ първоначален вариант на отговор, можем да предположим, че багатур багаина, аналогично и сетит багатура са чисто военни длъжности, които в хода на боя би трябвало да взимат самостоятелни командирски решения и при смърт на част от командния състав, веднага да назначават нов такъв от подчинените. За отряда на багатур багаина най близката структура е три отряда от типа на ичиргу багаина и един на зиткомира. На практика има 45 низши командири на петици на които връчва ризница и шлем и още 8 воина командири от състава на отрядите на багаините и зиткомира на които връчва само ризница. Длъжностите на подчинените му багаини и зиткомир – четири, се утвърждават от по-висш командир в йерархията.

     Според византиийския хронист Лъв VI философ българите за разлика от други “варварски” племена са имали определен боен ред за построяване преди битка: “При сражения не се нареждат в три мери, както ромеите, т.е. на отделни отреди, а се приближават плътно един до други, като отредите имат малко разстояние помежду си, така че изглежда да е една редица. Те имат в запас вън от строя известна войскова част, която изпращат в засада срещу непредпазливия противник или я пазят за подкрепа на [някой] обременен [от неприятеля] отред. Военния  си багаж държат наблизо зад бойния строй, отдясно или отляво на бойния строй, на една-две мили, като му отделят неголяма охрана. Понякога те свързват излишните коне в тила, т. е. зад бойния им строй, и ги превръщат в бойна охрана. Те обръщат голямо внимание на дълбочината на редиците на бойния им строй и правят равни и сгъстени челните редици.” От цитираното до момента е налице какви мерки българите са вземали не само за разузнаване на противника, но и за противодействие на неговите разузнавачи. Построяването в една сгъстена линия на първите отряди не позволява да се вижда какви сили има зад тях и на кой от фланговете са повече, което е едно от първите условия за изненада и победа. Освен това с голямата дълбочина и привличане към бойния ред на допълнителните коне, та дори и жените им е позволявало да имат резерв на сили и средства близо до боя, но и да оказват психическо въздействие на противника със своята численост и неизвестност.  Може би поради това са и “предпочитали сраженията от разстояние срещу противниците си, засадите. обкръжаванията, привидните отстъпления, обръщанията и разпръснатия строй.” Изброените действия са изисквали непрекъснато наблюдение върху цялото бойно поле, бързо получаване на разузнавателна информация за развоя на боя и адекватни във времето решения и действия. За да могат с успех да осъществяват замислите на своите канове и вождове най-вероятно са били заделяни сили за разузнаване встрани от сражаващите се, а чрез вестоносци или сигнали са докладвали за видяното. Самите византийци са били изумени от тактиката им на действие спрямо разбит противник, т.е. че те не се задоволяват с кратко преследване. Още повече, че “ако някои от неприятелите им, когато бъдат преследвани, се приютяват в  укрепление, те се стремят да разузнаят точно какъв недостиг имат от припаси, коне или хора и изчакват”, та поради липса на храна да се предадат. Можем само да гадаем как са осъществявали едно такова разузнаване на крепост.

    Неудобството по този въпрос е, че както византийските хронисти, така и съвременни учени смятат, че един конен народ, какъвто е българския, не са подготвени и са нямали знания за обсада и превземане на крепости. Неща които явно противоречат на историческата реалност, още повече, че при едно от нашествията си на Балканите са превзели само 32 крепости.

       Редица византийски пълководци в своите Стратегикони, теоретични разработки за военното изкуство, не пропускат да отбележат необходимостта да се изучават и използват бойните умения на българите. Така Псевдо- Маврикий обръща сериозно внимание на дрехите и снаряжението на воините: ”Дрехите им трябва да бъдат широки и дълги скроени по подобие на аварите, т. е. зостарии, изработени от лен, от козина или от шаяк, така че когато яздят, да покриват с тях колената си и да изглеждат прилично. Те трябва да приготвят гуни или клашници от плъст, така че когато се въоръжат и носят ризници и лъкове, ако случайно завали дъжд, както може да се очаква или въздухът се овлажни от роса, те да ги носят отгоре над ризниците и лъковете и да пазят оръжието си, без да бъдат възпрепятствувани, ако поискат да си послужат със своите лъкове или с копията си. Това е необходимо и иначе — при стража. Защото ризниците покрити от клашниците, не могат да бъдат забелязани отдалеч от неприятелите, а издържат и на ударите на стрелите.” Какво по-добро признание за културата на българите, респективно и другите конни народи достигнали в своите нашествия земите на източна и централна Европа.

     За наличието на познания за земите, държавите и племената от източна и централна Европа, за тяхната култура и военно дело, сами за себе си говорят и действията на “скараните” синове на Кубрат, които по мащаб във времето и пространството повтарят похода на запад на Атила, с тази ралика, че не достигат до Каталунските полета във дн. Франция.

    Пример за организирани разузнавателни действия осигуряващи отвътре превземането на такъв голям град-крепост, какъвто е Солун, говорят действията на Кубер – предводител на българите и християните преселили се в земите около Охридското езеро, брат на кан Аспарух.

      Ще си позволим да цитираме целия пасаж от хрониката “Чудесата на Св. Димитрий Солунски”  книга II. “… Това било узнато от споменатия им предводител Кувер. Не можейки да скрие коварството, което лежало в сърцето му, за своя гибел и по свое усмотрение той направил съвещание със съветниците си и тайно взел следното решение. Един от неговите първенци, изтъкнат и лукав във всичко, който знаел нашия език, както и езика на ромеите, на славяните и на българите, и изобщо бил изкусен във всяко красноречие и изпълнен с всяка дяволска хитрост, трябвало да се вдигне и привидно да прибегне, до нашия богопазен град, да се престори на слуга на верния император и така да вкара със себе си твърде много хора при нас, които споделяли ужасния му план. И след това по този начин той щял да превземе града с междуособна война. След превземането му, разбира се, споменатият Кувер щял да се настани в него със своя обоз и останалите първенци. А след като се укрепи, той щял да излезе срещу околните народи, да ги покори и да тръгне на война срещу островите, срещу Азия и дори срещу този, който обладавал царска власт… И тъй след като обсъдили и взели това решение, те го потвърдили с клетва. Тогава един от тях, на име Мавър, се явил привидно като беглец в нашия град и с благи и измамни слова, придружени с клетви, убедил най-напред управниците да съобщят за него на преблагочестивия император много хубави и препоръчителни неща. Така благодетелят на всички, като повярвал на това, което му съобщили, изпратил веднага писмена заповед, за да се издигне този Мавър в консулски сан, и знаме — в знак на благоволение. Той заповядал да се поставят под властта на Мавър всички керамисийци, които били избягали от споменатия Кувер. Тази заповед била оповестена… Поради това другите християни не смеели да издадат, каквото знаели за засадата [готвена] срещу града. Те оплаквали и себе си, и града, но никой не смеел да се противопостави на Мавър, а дори тези, които уж управлявали тогава, се страхували от него. 3ащото той назначил за стотници, петдесетници и десетници хора, които били съмишленици в коварния му план. А негови войници, като смели мъже, бдели там денем и нощем, получавайки издръжка от държавната хазна. Намерението им и планът им бил следният: през нощта на велика събота срещу големия празник, когато градът заедно с всички щял да празнува тържествено на спасителното Христово възкресение, тогава той със своите опитни във военното дело хора щял да предизвика гражданска война и да подпали някои набелязани места, та така да завладеят града.”

      Друг пример за провеждане на активна контраразузнавателна дейност е по времето на кан Телериг (768-777г.). Византийския хронист Теофан разказва следното: “А Телериг, владетелят на България, като разбрал, че императорът научава намеренията му от неговите приближени, му писал:’Намислил съм да избягам и да дойда при теб. Но изпрати ми обещание за ненакърнимост и ми кажи кои приятели имаш тук, за да им се доверя и да избягат заедно с мен’. Императорът от глупст му ги писал и той, като ги научил, всички ги наказал със смърт. Като чул това Константин яростно си скубел побелелите коси.” Явно, тази операция не е протекла толкова просто както е описана от хрониста. Освен това за да влезе в аналите на средновековието, навремето е направила силно впечатление. Най-вероятно е и двете страни да са имали доверени хора, които са реализирали този замисъл, тъй като византийският император едвам ли без основателни доводи потвърждаващи намерението на Телериг, би тръгнал да разкрива своите шпиони и привърженици в българския кански двор. Можем само да се мъчим да усетим мащаба на една такава акция на най-високо държавно ниво.

          Кан Крум през месец октомври 812г. е постигнал друг успех, сразил дотолкова византийците, че също влязъл в аналите на историята. По думите на Теофан Изповедник, след едномесечна обсада, без никой да му попречи превзел Месемврия (дн. Несебър). “Там намерил и 36 медни сифона и немалко количество от изхвърляния чрез тях течен огън, както и много злато и сребро”. Остава да си отговорим дали просто така кан Крум е тръгнал да превзема тази крепост или е имал разузнавателна информация за наличието на тайнствения течен огън, който гори и във вода. Средство на византиййците за борба с чужди кораби по море държано в абсолютна тайна от околните народи.

       През десети век не е имало тотални промени към раузнаването от страна двете империи: българската и византийската. Един анинимен автор в своята “Книга за военното изкуство” отбелязва: “…ние наричаме водачи, не само тези, които просто познават пътищата, но ония които освен, че познават пътищата могат добре да направляват войската при преминаването на клисурите, да пресмятат и разпознават средните разстояния между становете, подходящите места и местата, които изобилстват с вода, за да стане лагерът по-удобен. Те трябва да познават точно и разположението на неприятелската страна, та като поведат в нея войската, да оплячкосат и опленят страната. Трябва да има много и способни хусари, наречени от населението на Изтока – трапезити и непрестанно да навлизат едни в една, други в друга част от страната за да заловят плениците, от които да научаваме точно намеренията на неприятеля – дали събират войска или вземат съюзници и накратко казано да не остане скрито нищо от онова, което те замислят. А истинските съгледвачи са и най-полезни. Защото като навлизат в неприятелската земя, те могат точно да разузнаят положението на неприятеля и да го съобщят на ония, които са ги изпратили. Доместникът и граничните военачалници е нужно да имат съгледвачи не само за българите, но и за останалите народи, сиреч за печенегите, тюрките и русите, та никое от техните намерения да не остане скрито за нас.”

        Да се пренесем през годините на византийското робство до въстанието на Асен и Петър. След тяхната насилствена смърт в началото на XIII век на престола е цар Калоян. По негово време е четвъртият кръстоносен поход, латинците превземат Константинопол, възниква Латинската империя която започва война срещу българите. Сведения за войната на българите с Латинската Константинополската империя в началото на XIII век, са ни оставили: Жофроа дьо Вилардуен, Никита Хониат, Робер дьо Клери, Георги Акрополит, Никофор Григора. Всеки от тях е със собствен стил на изложение и по своему оригинален и значим.

      Никита Хониат е висш византийски сановник. След падането на Константинопол под латинска власт избягва в Никея при двора на бъдещия император Теодор Ласкарис, където останал до края на живота си. В неговото съчинение “Cronikh dihghsiV” прозира субективното мнение на византийската аристокрация към вековния враг българите и новия – латинците.  Основното е, че същият макар и заеманите високи постове, не е бил пряк свидетел или участник на събитията в европейската част на Латинската империя, а е научавал за тях от други лица. Обаче за разлика от Жофроа, по-отблизо е познавал военните прояви на българите в тактическите детайли.

      Робер дьо Клери по произход беден рицар, участник в четвъртия кръстоносен поход, напуснал Латинската империя, с първите бегълци след поражението при Андринопол и се завърнал във Франция. Разказа му приляга на нивото на обикновен рицар, който изпълнявал заповеди, без да е в “кухнята” на събитията и вземаните решения. Още повече, че след месец април 1205 година е далеч от епицентъра на войната и по този начин разказва  това, което е достигало до пределите на Франция и то в редовите слоеве.

      Георги Акрополит е виден византийски сановник, роден през 1217 година. Изхождайки от този факт, можем да го възприемаме като късен продължител на Никита Хониат. Никофор Григора е другият византийски писател и учен, роден още по-късно през 1295 година в Хераклея. Явно и двамата са ползвали основно достигнали до тях източници, пречупени през субективния избирателен поглед на византийската аристокрация.

     Рождената дата на Жофроа е неизвестна. Според не съвсем сигурни пресмятания, може да се предполага, че е роден около 1148–1150 година. Първото известие за него, като рицар и васал на графа на Шампания е от 1170г. Впоследствие е маршал на Шампания, маршал на граф Анри II и негов спътник по пътищата на Третия кръстоносен поход, участник в обсадата на Сен Жан д’Акр, пленник на сарацините, един от първите възприели идеята за нов (четвърти) кръстоносен поход и изпълнявал поръчения по неговото непосредствено организиране, подготовка и провеждане. По време на похода и особено през периода 1205-1207г. е на петдесетгодишна възраст. Жофроа маршалът на Шампания, а в последствие и на Романия е един от висшите рицари, с редица прояви на дипломат, военачалник и политик. Променливите и изпълнени с опасности събития по време на четвъртия кръстоносен поход, изискват от Жофроа дьо Вилардуен да използва целия си житейски и военен опит за да разрешава сложни и опасни казуси: посредник при туширане кавгата между император Бодуен и маркиз Бонифас; през март 1205г. води авангарда на армията на император Бодуен, през въстаналите земи на гърците към Андринопол (дн. Одрин); запазва самообладание при разгрома под Андринопол и поема ръководството на оттеглянето на оцелелите към Родесто, като не допуска прерастването му в паническо бягство и т.н.

      Защо се спираме толкова подробно на горепосочените латински и византийски хронисти. Основание за това е Одринската битка между латинците начело с Балдуин и българите начело с цар Калоян, още повече е ефекта от провеждането на разузнаване с бой. Интерес представлява и цялостния ход на битката и войната, за които все още е налице липсата на научно обосновани отговори на редица въпроси. Да разгледаме част от тях, с внимание на тези имащи отношение към разузнаването.

      Жофроа разказва, че император Балдуин около Връбница – 3 април 1205 година [352] е научил за намеренията на цар Калоян (крал Йоанис), а на Великден – 10 април [354] е получил новината за пристигането на българите в помощ на Андринопол, като [355] на 13 април, те вече са били разположени на лагер на пет лийо (около 20 км) от града и са направили първото нападение с куманската конница. Така за около десет дена българските главни сили (куманите дори от земите отвъд Дунав) са преодолели Балкана, и са устроили лагер в близост до  Андринопол. Съсредоточаването им и устройването на лагер, по всяка вероятност е приключило на 11 срещу 12 април, при условие, че поне един ден е бил използван за изучаване на местността и непосредствена подготовка за първо нападение над латинците. Съгласно изложеното в глава [355], рицарите със закъснение научавали за действията на българската войска, а дори и когато вече са били нападнати.

       В резултат на целенасочено и непрекъснато разузнаване на чуждата територия, Калоян своевременно е научавал за намеренията и действията на рицарската армия, състоянието и принадлежността на градовете и крепостите. Жофроа не посочва случай, когато да е бил изненадан и да е понесъл загуби или поражение поради липса на информация. За целта най-вероятно са използвани леко въоръжени български и кумански конни отряди. При това вестоносците са преодолявали, най-вероятно на коне, разстояния от около 100 км на ден и то на чужда земя.

      През април 1205г. при Андринопол, Калоян налага на император Бодуен воденето на битка и то около един ден (вероятно на 15 април) преди пристигането на допълнителни сили от още 100 рицари и 140 конни сержанти [369]. Без да броим пристигащите най-рано след още 1-2 дни, отряд на Анри – брата на императора с около 20 000 херминити [380,381] и хората на Жофроа дьо Вилардуен [382].

      През месеците юни и юли 1206 година при контранастъплението на Анри – регента на империята, Йоанис “[433] …винаги се оттегляше пред тях.”

       Жофроа дьо Вилардуен разказва за две мащабни засади в различна местност от страна на крал Йоанис: първата при Андринопол на 2 лийо (около 8 км) от лагера на рицарите по течението на река Тунджа в хълмиста местност и втората през лятото на 1207 година в планината на Влахия [491,493].

     За първата засада е писано твърде много, обаче въпреки това не е даден задоволителен отговор на редица практически въпроси: Дали само слабата дисциплина в рицарската войска при Андринопол, е довела до поражението? Защо граф Луи, най-близкия съратник на император Бодуен, нарушава взетото решение – да не се преследват куманите? Какво е накарало рицарите да продължат преследването цели 2 лийо, а не както предния ден само 1 лийо?

     Най-подробно Жофроа описва оттеглянето на остатъците от армията на император Бодуен след поражението при Андринопол [365-375]. На няколко места автора споменава колко усилия му е струвало да не допусне организираното оттегляне да прерасне в паническо бягство към Родесто или Константинопол. За нас обаче, представляват интерес действията на крал Йоанис. След като се е заблудил относно пътя за бягство на рицарите, той бързо коригирал грешката си и ги настигнал, като се разположил на лагер само на 2 лийо (8 км) от тях. Чрез своето присъствие и заплахата да ги нападне, той подържал “жив” страха в поведението на латинците и ги принуждавал да яздят денем и нощем, докато се укрили в Родесто. Можем да се запитаме: защо Йоанис не ги е нападнал и унищожил? Какво е целял повече – унищожаване главните сили на рицарите или внушаване в сърцата им страх от силата и присъствието на българите? Какво е предпочитал след спечелената победа – една нова битка с несигурен изход или непрекъснато психологическо въздействие чрез демонстрация на сила? Паническото бягство на 7000 поклонници от Константинопол с кораби, е може би най-конкретната оценка за умелото съчетание на различни тактически способи за водене на бой, допълнени с непрекъснато психологическо въздействие върху бойния дух на врага.

     Втори подобен резултат крал Йоанис постига след победата при Рус. Венецианците изплашени от вестта за пристигането му изоставят Аркадиопол. След като превзема град Напл, отстоящ само на 12 лийо (50 км) от Родесто, с присъдите си към византийската аристокрация и рицарите, с изселването на останалите люде и добитък, разрушаването на крепостната стена и града, внушава панически страх в околните земи. В резултат на това, приближавайки се на половин ден път (около 25 км) от град Родесто – страха прераства в паника [415,416]. Големия венециански гарнизон се хвърля към корабите си и напуска пристанището и крепостта, а намиращата се в града рота от конни сержанти, от Франция и Фландрия на брой около 2 000 души, избягва по суша.

      Забелязваме колко много въпроси има в нашата военна история, които очакват своята реконструкция и научнообосновани отговори. Въпреки крайно недостатъчните изворови данни, това не ни пречи да предполагаме наличието на непрекъснато и активно разузнаване от страна на българите.

     Условията при които се води борбата на българския народ срещу турските поробители, са оказвали съществено влияние върху способите за водене на разузнаване. Поради липсата на държава и държавни институции, то е имало предимно тактически изяви в интерес на хайдутите, четите и въстаническите формирования. В случая не можем да говорим за наличието на специално подготвени разузнавачи, а за прояви на най-подготвените във военно отношение хайдути, четници и техни сподвижници.

      През етапа на хайдутството боят се води от отделни групи, винаги отстъпващи по численост и въоръжение на противника. Боевете отначало са се водели изключително със хладно оръжие, а впоследствие и с огнестрелно. Характерът на бойните действия, условията в които се провеждат, са определяли способите за тяхното водене. Поради това и разузнаването е имало ограничен характер предимно за осигуряване безопасността хайдутите и внезапност в действията им. В тактиката на боя преобладават активните форми на така наречената на съвременен език “малка / партизанска война” – настъпление, с широко прилагане на засади и различни хитрости. Настъплението е започвало след подробно разузнаване на определен обект и добре обмислен план за действие, включително и оттегляне. Нападението на обекта се е извършвало след скрито приближаване към него. В “Закона за хайдушките дружини на Бойчо войвода” и “Правилникът за хайдушките чети на Панайот Хитов” пише, че хайдушките дружини се придвижват предимно нощем и избягват оживените пътища, като при движението спазват строго мерките за маскировка. Дружината е изпращала челна и тилна стража от по няколко души. При преминаването през открита и опасна местност дружината се разделяла на две групи с готовност за съдействие. При нападение умело са използвали засадите. Те били организирани в дефилета, гори и други закрити места с ограничена видимост, което е давало възможност за изненада.

     През периода от 1878г. до Сръбско-българската война 1885г. политиката на страната поставяше основна задача на армията – запазване на териториалната цялост на княжеството и недопускане връщането на султанската власт в Южна България. Задача, която напълно съответстваше на VI и VIII статии от сключения на 3 март 1878г. в Сан Стефано мирен договор – “Княжество България да има за охрана на реда, безопасността и спокойствието на страната своя земска войска.”

      За формиране щаба на земската войска и за осъществяване управлението на войската бяха използвани щаба на българското опълчение и неговите бригадни управления. Организацията на войската е била земска (милиционна). Всеки окръг е давал определен брой милиционери, от които са се формирали пехотните роти и дружини, артилерийските батареи, сапьорните роти и конните сотни.

     През 1879г. е сложено началото на пехотата, артилерията, кавалерията и инженерните войски в Българската земска войска. През лятото на същата година е формирана и българска морска част. Пехотните дружини са били в четириротен състав и са имали 608 души; батареите в осем оръдеен състав с 293 души, планинската – 268 души, а конната – 155 души. Сапьорната рота – 255, обсадната рота – 320 души, командата за местния артилерийски парк – 100 души. Всичко на действителна служба 16 240 души.

     През 1880г. Народното събрание е приело закон за формиране на народно опълчение, на чисто милиционна система. Опълченците са били обучавани 50 дни в годината. На Министерството на войната е било предоставено само контрола на обучението и съхранението на оръжието. За ръководство и управление на частите от народното опълчение към всеки окръг е имало комитет от председател и четири члена, избирани с тайно гласуване от четниците и помощник-четниците в окръга. Опълченците са били организирани в чети от по 200 души. Началникът на четата е бил избиран с тайно гласуване от цялата чета.

      През 1882г. жандармерията в княжеството е реорганизирана в драгунски корпус, който е влизал в състава на армията. По същество драгунския корпус е продължил да изпълнява задачите по вътрешната безопасност на страната.

       През 1891г. Народното събрание е утвърдило военната политика на Фердинанд и е приело Закона за устройството на въоръжените сили. Постоянните войски съгласно закона в мирно време се състояли от: пехота, кавалерия, артилерия, инженерни войски, местни войски, погранична стража, спомагателни войски, флот, военни ведомства, учреждения и заведения.

     Военното министерство е било висше военноадминистративно учреждение в армията. То се е състояло от щаб на армията (генерален щаб), административен отдел, военносъдебен отдел, канцелария на военното министерство и военен съвет. Щабът на армията се е състоял от: оперативен отдел (три отделения – оперативно, инспекторско и статистическо-топографско), пехотна, артилерийска, кавалерийска, военноинженерна и флотска инспекция.

     Управление на дивизиите. Началник на дивизията, дивизионен щаб в състав: помощник на началника на дивизията, началник щаб, помощник началник щаб, двама адютанти и канцеларски персонал. Към щаба на дивизията са се числяли дивизионният инженер, военният прокурор и дивизионният лекар.

     Полковите управления са имали: командир на полка, завеждащ домакинството в полка, адютант, ковчежник, завеждащ оръжието, деловодител и канцеларски персонал – обикновено грамотни войници.

     По този начин се вижда, че през онези години не е имало определени длъжности, сили и средства, които да се занимават с въпросите на военното разузнаване.

     През есента на 1903г. Народното събрание е приело нов закон с който се внасят редица промени в организацията на армията.

   През 1906г. към ж.п.дружината се формира въздухоплавателно отделение. Отначало то е имало задача да проучва възможностите на авиацията и да разработва мероприятия за противовъздушна отбрана на войските, а така също да подготвя авиационни специалисти. С неговото формиране на практика се слага и началото на военновъздушните сили в България. През 1912г. преди обявяване на мобилизацията Военното министерство се състоеше от щаб на армията, канцелария на министерството, артилерийска и кавалерийска инспекция, административен отдел и главно интендантство, военносъдебен отдел, военен съвет и флотско отделение.

    Щабът на армията е бил в състав: оперативно отделение (оперативна, разузнавателна, военни съобщения, информационно-цензурна и интендантска секции), мобилизационно отделение, канцелария на Генералния щаб и топографски институт.

     На втория ден след обявяването на мобилизацията на армията (19.09.1912г.), македонските войводи с отделни чети (около 52 на брой с по 100-150 души численост) преминали границите на Турция и са доставяли ценни сведения за състоянието на турската армия на Балканите.

     Кардинални промени в разузнаването са формирането постепенно на отделни подразделения предназначени за изпълнение на разузнавателни задачи в тактическа дълбочина.

      Организация на разузнаването в бронираната бригада към 1943г.:

• Командир;
• Щаб: разузнавателна секция от 7души и други секции – 5 броя;
• различни роти – 9 броя
• Разузнаварелна дружина от 308д.;

            + щаб – 9 души;

            + мотоциклетна рота – 147 души;

            + разузнавателна рота – 66 души

• Бронирана дружина;
• Моторизирана дружина;
• Моторизирано гаубично отделение

            Организация на разузнаването в пехотна дивизия към 1943г.

• Командир
• Щаб
• Дивизионни подразделения (от взвод до дружина)
• Три пехотни полка:

             + Разузнавателен взвод;

•      полкови дружини и подразделения

        Организация на Министерството на войната от 1942г.

Подчинени на началник щаба на войската:

• разузнавателен отдел:

= четири разузнавателни секции (12 офицери)

                        пехотна дивизия 1929-1939г.

един кавалерийски разузнавателен дивизион:

= един строеви дивизион;

= един картечен дивизион – 6тк;

= една колоездачна рота.

        2.3. Формиране на въздушно-десантни войски в света и страната.

       Няма конкретни и достоверни исторически данни кой пръв е достигнал и развил идеята за съвместно използване на самолета и парашута за водене на бойни действия.

    В предисловието на книгата “Въздушно-десантная война” от американския генерал Джон Гейвин, авторът на това предисловие генерал Уилям Ли, твърди, че още в началото на XVIII век американският президент Бенджамин Франклин е споделял идеята да се прехвърлят войски от едно място на друго с балони. Пак там се отбелязва, че в началото на първата световна война Уинстън Чърчил и бригадния генерал Уилям Митчел са пропагандирали използването на въздушнодесантни войски по време на войната, но поради липсата на достатъчно развита авиация, тази идея не е реализирана.

     Практически първи започват да използват парашутисти в реални бойни действия французите. Опитът на италианците за използване на самолета като средство за разузнаване в Итало-Турската война през 1911г., както и българският опит за използване на самолета, като бойно средство през 1912г. при превземане на силно укрепената Одринска крепост стават световно достояние. Най-вероятно това е подтикнало френското военно командване, в началото на Първата световна война (1914г.) да изпрати сержант Обер със специална мисия зад фронтовата линия. Със самолет е прехвърлен в немския тил, където скача с парашут, изпълнява поставената му задача и успешно се връща в разположението на собствените войски.

      По-късно и други воюващи страни започват да прехвърлят отначало отделни парашутисти, а след това и групи за изпълнение на разузнавателно-диверсионни задачи. През октомври 1916г. немският капитан Касел е хвърлен с парашут в района югозападно от град Ровно – 80 км дълбочина в руския тил. Задачата му е била да разруши ж.п. линията между градовете Ровно и Броди, като по този начин прекъсне руските комуникации, свързващи фронта с тила. Капитан Касел успява да вдигне във въздуха малък участък от линията, след което е прибран от кацнал на предварително определено място немски самолет.

    Две години по-късно, през 1918г. двама немски офицери – полковник Даум и лейтенант Шлайф, три пъти са прехвърляни в тила на английската армия за изпълнение на различни разузнавателно-диверсионни задачи, като при последната мисия са заловени.

     В края на Първата световна война започват да се използват и големи групи от парашутисти за извършване на диверсии. Например на 20 октомври 1916г. англичаните, с пет самолета прехвърлят с парашутен скок в германския тил отряд от 10 души, със задача да взриви немска влакова композиция в момента на излизането и от тунел, като по този начин прекъсне немските комуникации в района. Парашутистите в хода на разузнаването установяват, че не железопътната линия, а минаващата наблизо река е основният път за комуникации на германците. Вземат решение и взривяват един от шлюзовете, като по този начин спират корабоплаването по реката.

      Едни от най-известните парашутисти по време на първата световна война са: италианецът Касагранде – 15 пъти прехвърлян с парашут в противниковия тил и французинът Ведрин със 7 успешно изпълнени мисии.

     Истинската си реализация парашутните (въздушнодесантните) войски получават няколко години след края на Първата световна война. Предпоставка за това са постиженията на авиационното строителство. Новите типове транспортни самолети осигуряват възможността да се прехвърлят по-въздух по големи групи от бойци, та дори и бойна техника. В страни, като Англия, Русия, САЩ, Германия, Франция и Италия се заражда вече реално изпълнимата идея за масирано използване на въздушнодесантни войски при водене на бойните действия. Така наличието на подобни формирования в дадена армия би спомогнало за провеждането на изненадващи за противника операции в неговия тил, които биха довели до разстройване на неговите комуникации и отвличане на значителни сили за борба с десантите.

     В САЩ такива опити се правят през 1928г. когато в щата Тенеси са стоварени с парашут няколко войника.

    Всички военни специалисти признават, че за развитието и утвърждаването на въздушнодесантните войски най-голям принос има армията на бившия Съветски съюз. През 1928г. в пустинята Каракум е стоварен малък десант със задача да разузнае за наличието на метежници в района. Година по-късно чрез кацане и излитане на самолета е стоварен десант от 45 души в района на град Харм, Таджикистан. Отряда е изпълнявал задача по спирането преминаването на руска територия на басмаческа банда. През 1930г. по време на учение на Московския военен окръг е направена демонстрация, при която от два самолета е стоварен десант, чрез изпълнение на парашутен скок от 12 души. Една година по-късно в Ленинградския военен окръг експериментално е сформиран въздушнодесантен отряд в състав 30 парашутисти. Впоследствие още същата година започва формирането на въздушнодесантни бригади, като през 1932г. се провеждат първите учения с участието на тези формирования. Така по време на демонстрационни маневри на Киевския военен окръг, са стоварени, чрез изпълнение на парашутен скок 1 200 парашутисти, а чрез стоварване още 2 500.

    За пръв път тези въздушнодесантни формирования са използвани по предназначение през 1940г. по време на боевете в Бесарабия, като са стоварени два десанта за овладяване на градовете Болград и Измаил. Същата година се изпълнява успешен десант от 214-а въздушнодесантна бригада за овладяване на летището до град Шауляй, Литва.

       Друга държава която сформира значителни въздушнодесантни съединения и части е Германия. През 1935г. се провеждат първите експерименти по стоварване на големи десантни групи, включително и бойна техника с парашути, като в района на столицата Берлин е стоварен учебен десант от 30 души. През 1936г. 50 подготвени парашутисти са включени в състава на немския легион “Кондор” взел участие във войната в Испания. През 1937г. в германската армия са сформирани първите два парашутни батальона, които по-късно прерастват във въздушнодесантна дивизия.

      Бойното си кръщение германските въздушнодесантни войски получават при окупацията на Австрия през 1938г., когато един парашутен батальон е бил прехвърлен с 37 самолета за овладяване на австрийско летище. През 1939г. по време на войната с Полша германското командване е използвало предимно малки по-състав парашутни групи от 7 парашутнодесантна дивизия със задача, да прекъсват важни комуникационни възли и съоръжения, да разстройват управлението на полската войска и да насочват ударите на собствената авиация и артилерия.

       През 1940г. са сформирани още три стоварно-десантни дивизии в подчинение на командването на сухопътните войски. Тези формирования вземат активно участие и изиграват решаваща роля за окупацията на Дания, Белгия, Норвегия и Холандия. След големите успехи, идва и първият провал през месец май 1941г. по време на Критската въздушнодесантна операция. Въпреки пленяването на английския военен гарнизон и овладяването на о. Крит, германските десантни войски дават 14 000 убити и ранени, а ВВС губят около 250 самолета.

     Англичаните въпреки опита си от Първата световна война, започват формирането на въздушнодесантни части и съединения едва в края на 1940г. През 1941г. е сформирана 1-ва английска въздушнодесантна дивизия, като към края на 1944г. вече има в състава си три такива дивизии и пет отделни парашутни бригади – две английски, канадска, новозеландска и полска. Бойното си кръщение получават през месец ноември 1942г. когато 3-ти батальон от 1-ва въздушнодесантна бригада (около 360 парашутисти) е стоварен с 12 транспортни самолета в района на летището на град Бон, Северна Африка. Започват и съвместните англо-американски десантни операции. Например през юли месец 1943г. на остров Сицилия, а впоследствие при освобождаването от немска окупация на Нормандия, Южна Франция, Холандия.

      САЩ започват формирането на въздушнодесантни части и съединения през 1942г., въпреки че подготовката на парашутен взвод във форт Бенинг щата Джорджия, датира още от 1940г. Тогава се формира и известната и днес 82-ра въздушнодесантна дивизия.

       В България

     През есента на 1940г. Министерството на войната и Щабът на войската вземат решение за сформирането на парашутна рота към въздушните войски. Решението заляга в плана на БА за 1941г., но по редица причини тази рота не е създадена. Реално нейното формиране започва през 1942г. с подбора на подходящи за парашутисти, офицери, подофицери и войници от поделенията на армията.

      В края на месец май на летище Враждебна се провеждат заключителните изпити от специално подбрана комисия в която вземат участие и германски офицери. На изпитите се явяват около 5 000 кандидати. От всички кандидати се подбират около 300 души. Взема се решение одобрените за парашутисти да се изпратят на обучение в Германия. В същото време с Протокол № 156 / 25.11.1942г. от IX Постановление на Министерския съвет същите се признават за държавни въздухоплаватели. Обучението в продължение на 6 месеца преминава в парашутното училище в град Брауншвайг.

      На 18.03.1943г. със служебно поверително писмо I-УО № 2019 на началника на въздушните на Н.В. войски генерал-майор Димитър Айранов е разпоредено да се формира от завърналите се от обучение – парашутна дружина.

     След редица перипетии на 21 септември 1944г. с Писмо № I 1295 на Щаба на войската е разпоредено парашутната дружина да бъде включена в състава на 1-ва армия с командващ генерал-майор Владимир Стойчев.

      Бойното си кръщение парашутната дружина получава на 18 октомври 1944г. при атаката на вис. Стражин. Дружината е била в състав: 19 офицери, 60 подофицери и 348 войника, всичко 427 души. За противника пред фронта на дружината се е знаело, че е в състав около рота по южната част на хребета и около батальон по билото на вис. Стражин. След кратка артилерийска и авиационна подготовка в 06ч. и една минута на 18 октомври, под прикритието на тъмнината ротите на парашутната дружина тръгват в атака. Първа лекопарашутна рота е настъпвала срещу вис. Цицката, втора лекопарашутна рота към вис. Терасата, пионерно-щурмовата рота срещу силно укрепени позиции от двете страни на пътя. Първото настъпление е неудачно с големи загуби. Причини: парашутно поделение се използва като войсково за пробив, участъка за настъпление е твърде широк – 3 км, артилерийската и авиационната подготовка е кратка и недостатъчна за да осигури успеха, липсата на опит срещу високо самочувствие, настъпление срещу укрепени позиции, атака в една линия с малък резерв от един взвод. С организираната по-късно атака към 15 часа дружината успява да изпълни частично поставената задача. Загубите са 35 убити и 65 ранени.

         През 1949 година на практика парашутната дружина престава да съществува и БА остава без поделение от този тип.

ЛИТЕРАТУРА:

подп. В.Н. Крапчански и колектив, Кратък обзор на бойния състав, организацията, попълването и мобилизацията на българската армия от 1878 до 1944г., ДВИ, 1961г. София.

Мечков И., Костадинов Н., Парашутната дружина. 1998г., София

полк. проф. Пейчев А. Зараждане и развитие на Българското военно изкуство 681-1945г. 1988г. София.

проф. Дуйчев И., ген.-лейт. Семерджиев Щ. Българското военно изкуство през феодализма. 1958г. София

подп. д-р Манчоров Д. Митове, ритуали и изкуство във военното дело на българите до IX век. 2002г. докторска дисертация

© интернет версия – Димитър Манчоров